Рудолф Щайнер
www.rudolfsteinerbg.com
НАЧАЛО
Контакти
|
English
 
с която и да е дума 
 
изречения в които се съдържат търсените думи 
 
текстове, в които се съдържат търсените думи 
 
с точна фраза 
 
с корен от думите 
 
с части от думите 
 
в заглавията на текстовете 
КАТЕГОРИИ С ТЕКСТОВЕ
Сваляне на информацията от
страница
3
СТРАНИЦИ:
1
,
2
,
3
,
4
,
5
,
6
,
7
,
8
,
9
,
10
,
Намерени са
9966
резултата от
1417
текста в
10
страници с корен от думите : '
мисъл мисли
'.
На страница
3
:
1000
резултата в
101
текста.
За останалите резултати вижте следващите страници.
1.
РЕАКЦИОННИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
За основния характер на по-новия светогледен живот от значение са също и
мисли
тели като Хербарт.
Старае се да го разбере; но в мисленето, което си представя за правилно, той не намира никаква възможност да се вживее в себесъзнателната същност на душата. Той остава да стои вън от него. При светогледа на Хербарт можем да видим, какви трудности израстват за мисленето, когато то иска да разбере, какво е станало то по неговата същност в развитието на човечеството. Поставен бе Хегел, Хербарт изглежда като някой, който напразно се бори за постигането на една цел, която другият счита, че е постигнал. Хербартовите мислителни построения са един опит да копира отвън това което Хегел иска да изобрази във вътрешно съизживяване.
За основния характер на по-новия светогледен живот от значение са също и мислители като Хербарт.
Те сочат към целта, която трябва да бъде постигната, именно чрез това, че изявяват неподходящите средства за тази цел. В Хербарт се бори духовната цел на времето; неговата духовна сила не е достатъчна, за да разбере в една достатъчна форма тази борба и да я изрази. Напредъкът на развитието на светогледите показва, че винаги в това развитие наред с личностите, които стоят на висотата на импулсите на епохата, влизат в действие и такива, които развиват светогледи от неразбирането на тези импулси. Ние можем много добре да наречем такива светогледи реакционни.
към текста >>
Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на
мисъл
та се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност.
Както механическите закони са тези, които ни правят способни за техниката, така и законите на душевния живот ни правят способни за възпитанието, за техниката и развитието на душата. Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала плодотворна. Той е намерил много привърженици между педагозите. При този светоглед, който предлага един образ на бедни, сиви общи неща, това изглежда на пръв поглед необяснимо. Но то се обяснява с това, че натурите, които най-много се нуждаят от светоглед, имат склонност към такива общи неща, които се подреждат със строга необходимост едни до други по примера на една математическа операция с влизащите в нея членове.
Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на мисълта се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност.
Те се изграждат някак си от само себе си; човек дава само мислителния материал за целта и оставя по-нататъшното на самостоятелната логическа необходимост. При напредването на Хегеловото мислене, което е наситено с действителност, човек трябва постоянно да влиза в действие, да се намесва. В това мислене има повече топлина, повече непосредственост; в замяна на това обаче то изисква непрестанно активно намесване на душата. Действителността е тази, която ние обхващаме в мислите; тази винаги течаща, във всяка нейна точка индивидуална действителност, която се съпротивява на всяка логическа скованост. Хегел също имаше множество ученици и последователи.
към текста >>
Те се изграждат някак си от само себе си; човек дава само
мисли
телния материал за целта и оставя по-нататъшното на самостоятелната логическа необходимост.
Ето защо работата на Хербарт в областта на педагогиката е станала плодотворна. Той е намерил много привърженици между педагозите. При този светоглед, който предлага един образ на бедни, сиви общи неща, това изглежда на пръв поглед необяснимо. Но то се обяснява с това, че натурите, които най-много се нуждаят от светоглед, имат склонност към такива общи неща, които се подреждат със строга необходимост едни до други по примера на една математическа операция с влизащите в нея членове. Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на мисълта се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност.
Те се изграждат някак си от само себе си; човек дава само мислителния материал за целта и оставя по-нататъшното на самостоятелната логическа необходимост.
При напредването на Хегеловото мислене, което е наситено с действителност, човек трябва постоянно да влиза в действие, да се намесва. В това мислене има повече топлина, повече непосредственост; в замяна на това обаче то изисква непрестанно активно намесване на душата. Действителността е тази, която ние обхващаме в мислите; тази винаги течаща, във всяка нейна точка индивидуална действителност, която се съпротивява на всяка логическа скованост. Хегел също имаше множество ученици и последователи. Но те бяха далече по-малко верни от тези на Хербарт.
към текста >>
Действителността е тази, която ние обхващаме в
мисли
те; тази винаги течаща, във всяка нейна точка индивидуална действителност, която се съпротивява на всяка логическа скованост.
Но то се обяснява с това, че натурите, които най-много се нуждаят от светоглед, имат склонност към такива общи неща, които се подреждат със строга необходимост едни до други по примера на една математическа операция с влизащите в нея членове. Има нещо пленяващо в това, да изживее човек, как едно звено на мисълта се свързва с друго като от само себе си, защото то събужда чувството на сигурност. Те се изграждат някак си от само себе си; човек дава само мислителния материал за целта и оставя по-нататъшното на самостоятелната логическа необходимост. При напредването на Хегеловото мислене, което е наситено с действителност, човек трябва постоянно да влиза в действие, да се намесва. В това мислене има повече топлина, повече непосредственост; в замяна на това обаче то изисква непрестанно активно намесване на душата.
Действителността е тази, която ние обхващаме в мислите; тази винаги течаща, във всяка нейна точка индивидуална действителност, която се съпротивява на всяка логическа скованост.
Хегел също имаше множество ученици и последователи. Но те бяха далече по-малко верни от тези на Хербарт. Докато силната личност на Хегел оживяваше неговите мисли, те продължаваха да упражняват своя чар; и това, на което се спираше този чар, действаше убедително. След неговата смърт много от неговите ученици тръгнаха по свой собствен път. И това е много естествено.
към текста >>
Докато силната личност на Хегел оживяваше неговите
мисли
, те продължаваха да упражняват своя чар; и това, на което се спираше този чар, действаше убедително.
При напредването на Хегеловото мислене, което е наситено с действителност, човек трябва постоянно да влиза в действие, да се намесва. В това мислене има повече топлина, повече непосредственост; в замяна на това обаче то изисква непрестанно активно намесване на душата. Действителността е тази, която ние обхващаме в мислите; тази винаги течаща, във всяка нейна точка индивидуална действителност, която се съпротивява на всяка логическа скованост. Хегел също имаше множество ученици и последователи. Но те бяха далече по-малко верни от тези на Хербарт.
Докато силната личност на Хегел оживяваше неговите мисли, те продължаваха да упражняват своя чар; и това, на което се спираше този чар, действаше убедително.
След неговата смърт много от неговите ученици тръгнаха по свой собствен път. И това е много естествено. Защото който е самостоятелен, ще изгради също самостоятелно своето отношение към действителността. При учениците на Хербарт ние констатираме нещо друго. Те са верни.
към текста >>
Те развиват по-нататък ученията на учителя; но запазват в непроменена форма основния фонд на неговите
мисли
.
След неговата смърт много от неговите ученици тръгнаха по свой собствен път. И това е много естествено. Защото който е самостоятелен, ще изгради също самостоятелно своето отношение към действителността. При учениците на Хербарт ние констатираме нещо друго. Те са верни.
Те развиват по-нататък ученията на учителя; но запазват в непроменена форма основния фонд на неговите мисли.
Който се вживява в Хегеловия начин на мислене, той се задълбочава в хода на развитието на света, който се проявява в безброй развойни степени. Тук отделният мислител може да бъде подбуден да върви по този път на развитието; но той може да оформи отделните степени според своя индивидуален начин на мислене. При Хербарт имаме работа с една твърде сглобена в себе си система от мисли, която вдъхва доверие чрез своята солидна структура. Но щом човек я приеме, той трябва да я приеме в нейната първоначална форма. Защото индивидуалното, личното, това заставя човека да противопостави своето собствено себе на чуждото себе; именно това липсва.
към текста >>
Тук отделният
мисли
тел може да бъде подбуден да върви по този път на развитието; но той може да оформи отделните степени според своя индивидуален начин на мислене.
Защото който е самостоятелен, ще изгради също самостоятелно своето отношение към действителността. При учениците на Хербарт ние констатираме нещо друго. Те са верни. Те развиват по-нататък ученията на учителя; но запазват в непроменена форма основния фонд на неговите мисли. Който се вживява в Хегеловия начин на мислене, той се задълбочава в хода на развитието на света, който се проявява в безброй развойни степени.
Тук отделният мислител може да бъде подбуден да върви по този път на развитието; но той може да оформи отделните степени според своя индивидуален начин на мислене.
При Хербарт имаме работа с една твърде сглобена в себе си система от мисли, която вдъхва доверие чрез своята солидна структура. Но щом човек я приеме, той трябва да я приеме в нейната първоначална форма. Защото индивидуалното, личното, това заставя човека да противопостави своето собствено себе на чуждото себе; именно това липсва.
към текста >>
При Хербарт имаме работа с една твърде сглобена в себе си система от
мисли
, която вдъхва доверие чрез своята солидна структура.
При учениците на Хербарт ние констатираме нещо друго. Те са верни. Те развиват по-нататък ученията на учителя; но запазват в непроменена форма основния фонд на неговите мисли. Който се вживява в Хегеловия начин на мислене, той се задълбочава в хода на развитието на света, който се проявява в безброй развойни степени. Тук отделният мислител може да бъде подбуден да върви по този път на развитието; но той може да оформи отделните степени според своя индивидуален начин на мислене.
При Хербарт имаме работа с една твърде сглобена в себе си система от мисли, която вдъхва доверие чрез своята солидна структура.
Но щом човек я приеме, той трябва да я приеме в нейната първоначална форма. Защото индивидуалното, личното, това заставя човека да противопостави своето собствено себе на чуждото себе; именно това липсва.
към текста >>
Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската
мисли
телна работа една нова цел на живота.
"Животът е съмнително нещо; аз се заех да прибавя моя с това, да размишлявам върху него". Тези думи изказва Артур Шопенхауер /1788-1860 г. / към виланд веднъж в началото на неговото университетско време. От това настроение е израснал неговия светоглед.
Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота.
Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение. Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие. Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа".
към текста >>
Когато в 1809 година влезе в университета,
мисли
те, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие.
/ към виланд веднъж в началото на неговото университетско време. От това настроение е израснал неговия светоглед. Шопенхауер имаше зад себе си сурови собствени изживявания и наблюдението на тъжни опитности, когато намери във философската мислителна работа една нова цел на живота. Внезапната смърт на бащата, която бе предизвикана чрез падане от един склад, лошите изживявания сред търговското съсловие, виждането на арени на човешката мизерия при пътуванията, които младежът направи, и много други неща бяха предизвикали в него по-малко потребността да познае света, защото считаше че той заслужава да бъде познат, отколкото напротив онази потребност да си създаде в съзерцанието на нещата едно средство, за да ги понася. Той се нуждае от един светоглед за успокоение на неговото мрачно душевно настроение.
Когато в 1809 година влезе в университета, мислите, които Кант, Фихте и Шелинг бяха въплътили в германското светогледно развитие, се намираха още в пълно последействие.
Тогава тъкмо изгряваше звездата на Хегел. Този последният беше публикувал в 1806 годи на своето първо велико произведение "Феноменология на духа". В Гьотинген Шопенхауер слуша ученията на Готлоб Ернст Шулце, авторът на "Енезидемус", който наистина беше в известно отношение противник на Кант, но посочи въпреки това Кант и Платон като двама велики духове, към които той следваше да се придържа. С жар се задълбочи Шопенхауер в Кантовия начин на мислене. Той нарича революцията, която бе предизвикана чрез това в неговата глава, едно духовно новораждане.
към текста >>
Светогледът на Шопенхауер е превърнато в
мисли
мрачно основно настроение на неговата душа.
Ние виждаме най-ясно отколкото където и да е другаде осъществени при Шопенхауер думите на Фихте: Какъв светоглед си избира човек, това зависи от обстоятелството, какъв човек е той. Шопенхауер е имал лоши опитности, той опознал света от неговата най-лоша страна, преди да се реши да размишлява върху него. Ето защо той е задоволен от това, да си представи този свят като неразумен в неговата същност, като резултат на една сляна воля. Според неговия начин на мислене разумът няма никаква власт над неразумността. Защото той самият се ражда като резултат на неразума, той е пяна и сън, произведен от волята.
Светогледът на Шопенхауер е превърнато в мисли мрачно основно настроение на неговата душа.
Неговото око не беше настроено към това, да следи с радост разумните устройства на съществуването; той виждаше само изразяващата се в страдания и болки неразумност на сляпата воля. Ето защо неговото морално учение можеше да се основава само на възприемането на страданието. За него едно деяние е морално само тогава, когато то почива на това възприятие. Състраданието трябва да бъде извор на човешките дела. Какво по-добро би искал да направи този, който вижда, че всички същества страдат, освен да остави всички негови деяния да се ръководят от съчувствието.
към текста >>
Само
мисли
тели надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на
мисли
те на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата
мисъл
.
Изходната точка на Хегел е чистото мислене, абстрактната идея, която той самият нарича "стридоподобно, сиво или изцяло черно" същество /Писмо до Гьоте от 20 февруари 1821 година/, но за която същевременно твърди, че тя трябва да се схваща като изображение на Бога, какъвто той е в неговата вечна същност преди създаването на природата и на един невечен дух". Целта, до която той стига, е пълносъдържателният, индивидуален човешки дух, благодарение на който само се изявява това, което води само едно сянковидно съществуване в сивото, в стридоподобното. Той може лесно да бъде разбран така като че вън от човешкия дух не съществува една личност като живо, самостоятелно същество. Хегел извежда това, което е богато на съдържание и което изживяваме в нас, от идейното, което трябва да измислим. Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота.
Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл.
Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека.
към текста >>
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста
мисъл
на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
Можем да разберем факта, че хора с една особена чувствена заложба се чувстват отблъснати от този възглед за света и за живота. Само мислители надарени с такова безкористие и преданост като Карл Розенкранц /1805-1879 г./ бяха в състояние да се вживеят напълно в хода на мислите на Хегел и да създадат в пълно съгласуваност с него една идейна постройка, която се явява като едно възпроизвеждане на Хегеловата, но произлязла от една по-малко значителна природа, други не можаха да разберат, как чрез чистата идея човек трябва да си изясни безкрайността и разнообразието на впечатленията, които го връхлитат, когато насочва поглед върху богата по форми и цветове природа и как чрез това той трябва да добие нещо, което да му позволи изживяванията на света на усещанията, чувствата и представите той се издига до духовните висини на чистата мисъл. Наистина Хегел ще бъде криво разбран, когато някой го тълкува по този начин; но това криво разбиране е понятно. Това незадоволено от Хегеловия начин на мислене настроение намери един израз в мисловното течение, което имаше своите представители в лицето на Карл Бенидикт Ваадер /1765-1841 г./, Карл Кристиян Фридрих Краузе /1765-1841 г./, Имануел Херман Фихте /1797-1879 г./, Кристиян Херман Вайсе / 1801-1866 г./, Антон Гюнтер /1785-1862 г./, К. Ф. Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./.
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог.
Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
към текста >>
Тези
мисли
тели се приближават до християнското учение за откровението.
Трандорф /1782-1863 г./, Мартин Дойтингер /1815-1864 г./ и Херман Улричи /1806-1884 г./. Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля.
Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението.
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука.
към текста >>
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите
мисли
на хегеловото учение.
Те се стремяха да поставят на мястото на сивата, стридоподобна, чиста мисъл на Хегел едно изпълнено с живот, лично първично същество, един индивидуален Бог. Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението.
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението.
към текста >>
Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите
мисли
чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр.
Ваадер нарече една "отричаща Бога представа" това, да се вярва, че Бог постига своето съвършено съществуване едва в човека. Бог трябва да бъде една личност; и светът не трябва, както Хегел си представя, да произлиза от него като един логически процес, като постоянно едно понятие с необходимост прави да възникне едно друго. Не, светът трябва да бъде свободен акт на Бога, едно творение на неговата всемогъща воля. Тези мислители се приближават до християнското учение за откровението. Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение.
Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр.
63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите.
към текста >>
Чинът за такива
мисли
тели е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението.
Ваадер се потопи в мистиката на Яков Бьоме /1575-1624 г./, на Учителя Екарт /1250-1329 г./, на Тоулер /1290-1361 г./ и на Парацелзий /1493-1541 г./, в чиито богат в образи език той намери едно много по-подходящо средство, за да изрази най-дълбоките истини, отколкото в чистите мисли на хегеловото учение. Че той даде повод и на Шелинг да задълбочи своите мисли чрез приемането на представите на Яков Бьоме, да ги изпълни с по-топло съдържание, това вече бе изтъкнато /виж стр. 63/ Явления заслужаващи да бъдат отбелязани в развитието на светогледите ще бъдат винаги личности като Краузе. Той е бил математик. Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука.
Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението.
Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество. На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество". Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога".
към текста >>
На основата на идейния свят на Краузе стои "
мисъл
та за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не се остави да бъде заставен от гордия, логически-съвършения характер на тази наука да реши светогледните въпроси, които трябваше да задоволят неговите най-дълбоки духовни нужди, според образеца на метода, който беше присъщ на тази наука. Чинът за такива мислители е великият математик Нютон, който третираше явленията на видимата вселена като една задача по смятане и наред с това задоволяваше за себе си основните въпроси на светогледа по начин, който е близък до вярата в откровението. Краузе не можа да признае един възглед, който търси Първичното същество на света и нещата и процесите. Който търси Бога в нещата, и процесите, в света, както Хегел, той не може да го намери. Защото наистина светът и в Бога, но Бог не е света, а съществува като самостоятелно, блажено почиващо в себе си същество.
На основата на идейния свят на Краузе стои "мисълта за едно безкрайно, самостоятелно същество, което няма вън от себе си нищо, но по себе си и в себе си е като една основа всичко, и което следователно ние си представяме също и като основа на разума, природа и човечество".
Той не иска да има нищо общо с един възглед, "който счита крайното или света като висша форма, като съвкупност за самия Бог, боготвори го, смесва го с Бога". Можем да се задълбочаваме колкото искаме в действителността дадена на нашите сетива и на нашия дух, но чрез това никога не ще стигнем до Първоосновата на всяко битие, за която можем да добием една представа само чрез това, че съпровождаме наблюдението на всяко крайно съществуване от предчувстващото виждане на нещо свръхсетивно. В своите съчинения "Встъпителни принципи на богословието" /1826 г./ и "Приноси към характеристиката на по-новата философия" /1829 г./ Имануел Херман Фихте направи една строга равносметка с хегелианизма. След това в множество съчинения той се опита да обоснове и задълбочи своето схващане, че на основата на явленията на света трябва да бъде поставено едно съзнателно, лично същество. За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн.
към текста >>
Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема
мисъл
е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност".
За да създаде едно енергично въздействие за течението противопоставящо се на произтичащия от чистото мислене възглед на Хегел, той се съюзи с еднакво мислещите приятели Вайсе, Зенглер, К. Рн. Фишер, Налибеус, Фр. Хофман, Улричи, вирт и др. През 1837 година за издаваното на "Списание на философия и спекулативно богословие". Според убеждението на Й. Х.
Фихте само онзи е стигнал до най-висшето познание, който е разбрал, че "най-висшата, действително решаваща мировата проблема мисъл е идеята за знаещия себе си в своята идеална, както и реална безкрайност и проникващ със своя поглед тази безкрайност Първичен субект, или за абсолютната личност".
"Създаването и подържането на света, което именно съставлява действителността, се състои единствено в непрекъснато, проникнатото от съзнанието засвидетелстване на Волята Божия, така че той е само съзнание и воля, но и двете и най-висше единство, следователно той самият е лице, или е такова в превъзходния смисъл". Кр. Херман Вайсе вярваше, че трябва да се издигне от Хегеловия светоглед до един съвършено богословски начин за разглеждане нещата. Той виждаше целта на своето мислене в християнската идея за трите лица в единното божество. Ето защо той искаше да изтъкне тази идея с необикновен разход на остроумие като резултат на едно естествено, безпристрастно мислене. Вайсе вярваше, че притежава в своето триединно лично Божество нови безкрайно по-богати отколкото Хегел с неговата сива идея, защото на неговото Божество е присъща живата воля.
към текста >>
Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни
мисли
изцяло в рамките на католическо-богословския начин на мислене.
Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни мисли изцяло в рамките на католическо-богословския начин на мислене.
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл.
към текста >>
За него живата воля е нещо по-висше от чистата
мисъл
.
Антон Гютнер, "виенският философ" и намиращият се под негово влияние Мартин Дойтингер се движат с техните светогледни мисли изцяло в рамките на католическо-богословския начин на мислене. Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие.
За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл.
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна. Трандорф също прави от тази жива воля своя изходна точка. Светът може да бъде обяснен не от сянкообразните идеи, а пълносилната воля трябва да обхване тези идеи, за да създаде действително съществувание. Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в мислителното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира.
към текста >>
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата
мисъл
е безсилна и абстрактна.
Първият се опитва да откъсне човека от природния ред на света чрез това, че го разделя на две части, в едно природно същество, което принадлежи на необходимата закономерност както по-нисшите неща, и в едно духовно същество, което е една самостоятелна част на един по-висш духовен свят и има едно съществува не както едно "битейно" същество при Хербарт. Той вярваше, че с това е победил хегелианизма, който вижда в духа само една по-висша степен на природното съществуване, и че може да основе един християнски светоглед. Самата църква не беше на това мнение, защото в Рим книгите на Гютнер бяха поставени на индекса на забранените книги. Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл.
Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна.
Трандорф също прави от тази жива воля своя изходна точка. Светът може да бъде обяснен не от сянкообразните идеи, а пълносилната воля трябва да обхване тези идеи, за да създаде действително съществувание. Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в мислителното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира.
към текста >>
Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в
мисли
телното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира.
Дойтингер страстно се бореше против Хегеловото чисто мислене, което, според неговото мнение, не може да погълне пълножизненото битие. За него живата воля е нещо по-висше от чистата мисъл. Живата воля като творческа сила може действително да произведе нещо; а чистата мисъл е безсилна и абстрактна. Трандорф също прави от тази жива воля своя изходна точка. Светът може да бъде обяснен не от сянкообразните идеи, а пълносилната воля трябва да обхване тези идеи, за да създаде действително съществувание.
Най-дълбокото съдържание на света се разкрива на човека не в мислителното разбиране, а в едно възбуждане на чувствата, в любовта, чрез която отделният човек се отдава на Цялото, на Волята царуваща във всемира.
към текста >>
Ние виждаме съвсем ясно: Всички тези
мисли
тели се стараят да победят мисленето и неговия обект, чистата идея.
Ние виждаме съвсем ясно: Всички тези мислители се стараят да победят мисленето и неговия обект, чистата идея.
Те не искат да оставят това мислене да бъде считано като най-висшата духовна проява на човека. За да бъде разбрано Първичното същество на света, Трандорф иска то да бъде не познавано, а любено. То трябва да бъде обект не на разума, а на чувствата. Тези философи вярват, че чрез ясното, чисто мислене се разрушава топлото, религиозно отдаване на първичните сили на съществуването.
към текста >>
Както Хегел не искаше да създаде от чистата
мисъл
някакво явление на природата, така той не искаше да стори това и с една религия.
Нито едната, нито другата партия ни би могла да се позове на Хегел, ако тя би го разбрала правилно. Защото в светогледа на Хегел не се намира нищо, което може да служи за опора на една религия или да доведе до нейното заличаване.
Както Хегел не искаше да създаде от чистата мисъл някакво явление на природата, така той не искаше да стори това и с една религия.
Както искаше да отдели от процесите на природата чистата мисъл и чрез това да ги разбере, така и при религията той преследваше единствено целта, да изнесе на повърхността нейното мислително съдържание. Както считаше всичко в света за разумно, понеже беше действително, така той считаше и религията. Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на мислителя, когато този последният пристъпва към нея. Грешката на И. Х. Фихте, Кр. Х.
към текста >>
Както искаше да отдели от процесите на природата чистата
мисъл
и чрез това да ги разбере, така и при религията той преследваше единствено целта, да изнесе на повърхността нейното
мисли
телно съдържание.
Нито едната, нито другата партия ни би могла да се позове на Хегел, ако тя би го разбрала правилно. Защото в светогледа на Хегел не се намира нищо, което може да служи за опора на една религия или да доведе до нейното заличаване. Както Хегел не искаше да създаде от чистата мисъл някакво явление на природата, така той не искаше да стори това и с една религия.
Както искаше да отдели от процесите на природата чистата мисъл и чрез това да ги разбере, така и при религията той преследваше единствено целта, да изнесе на повърхността нейното мислително съдържание.
Както считаше всичко в света за разумно, понеже беше действително, така той считаше и религията. Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на мислителя, когато този последният пристъпва към нея. Грешката на И. Х. Фихте, Кр. Х. Вайсе, Дойтингер и др.
към текста >>
Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на
мисли
теля, когато този последният пристъпва към нея.
Нито едната, нито другата партия ни би могла да се позове на Хегел, ако тя би го разбрала правилно. Защото в светогледа на Хегел не се намира нищо, което може да служи за опора на една религия или да доведе до нейното заличаване. Както Хегел не искаше да създаде от чистата мисъл някакво явление на природата, така той не искаше да стори това и с една религия. Както искаше да отдели от процесите на природата чистата мисъл и чрез това да ги разбере, така и при религията той преследваше единствено целта, да изнесе на повърхността нейното мислително съдържание. Както считаше всичко в света за разумно, понеже беше действително, така той считаше и религията.
Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на мислителя, когато този последният пристъпва към нея.
Грешката на И. Х. Фихте, Кр. Х. Вайсе, Дойтингер и др. беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата мисъл до религиозното схващане на личното Божество. Обаче Хегел никога не си е поставил една такава задача.
към текста >>
беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата
мисъл
до религиозното схващане на личното Божество.
Както считаше всичко в света за разумно, понеже беше действително, така той считаше и религията. Тя трябва да съществува, създадена от душевни сили съвършено различни от тези, които стоят на разположение на мислителя, когато този последният пристъпва към нея. Грешката на И. Х. Фихте, Кр. Х. Вайсе, Дойтингер и др.
беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата мисъл до религиозното схващане на личното Божество.
Обаче Хегел никога не си е поставил една такава задача. Той я считаше като работа на религиозното съзнание. Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит.
към текста >>
За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от
мисъл
та за магнетизма да създаде един магнит.
беше също и тази, че те подеха борба срещу Хегел затова, защото той не е напреднал от сферата на чистата мисъл до религиозното схващане на личното Божество. Обаче Хегел никога не си е поставил една такава задача. Той я считаше като работа на религиозното съзнание. Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия.
За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит.
Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа. Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание.
към текста >>
Не както магнитът е бил създаден от
мисъл
та за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от
мисъл
та, преди тази
мисъл
да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа.
Фихте, Вайсе, Краузе, Дойтингер и др. искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит. Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията.
Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа.
Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси. Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
към текста >>
Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете
мисли
тели, а не искате да станете месияси.
искаха от светогледа да създадат една религия. За Хегел една такава задача би изглеждала също така абсурдна, както когато някой би искал от идеята за светлината да осветлява света; или от мисълта за магнетизма да създаде един магнит. Без съмнение, според неговия възглед, както цялата природа така и духовният свят произхождат от идеята. Ето защо човешкият дух може отново да намери тази идея в религията. Не както магнитът е бил създаден от мисълта за магнетизма преди раждането на човешкия дух и след това този дух следва само да разбере това раждане, така и религията се е развила от мисълта, преди тази мисъл да просветне в човешката душа като съставна част на светогледа.
Ако би изживял религиозната критика на своите ученици, Хегел би се изказал така: Дигнете ръцете от всяко основание на една религия, от всяко създаване на религиозни представи, дотогава, докато искате да останете мислители, а не искате да станете месияси.
Правилно разбран, светогледът на Хегел не може да действа обратно върху религиозното съзнание. Който размишлява върху изкуството, той стои към него в същото отношение както стои към религията онзи, който иска да открие нейната същност.
към текста >>
2.
РАДИКАЛНИТЕ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_1 Загадки на философията
По-нататъшното изложение на неговите
мисли
можем да проследим в неговите други писания: "Същност на християнството /1841 г./, "Същност на религията" /1845 г./ и "Теогония" /1857 г./.
В началото на 40-те години върху Хегеловия светоглед нанася силни удари един човек, който преди това беше се вживял основно и интимно в този светоглед. Това е Лудвиг Фойербах /1804-1872 г./. обявяването на война против светогледа, от който той беше израснал, е предадено в една радикална форма в неговите писания "Предварителни тези за реформа на философията" /1842 г./.
По-нататъшното изложение на неговите мисли можем да проследим в неговите други писания: "Същност на християнството /1841 г./, "Същност на религията" /1845 г./ и "Теогония" /1857 г./.
В действието на Лудвиг Фойербах се повтори в областта на духовната наука един процес, който стана с един век по-рано в областта на естествената наука /1759 г./ чрез явяването на Каспар Фридрих Волф. Делото на Волф означава една реформа на идеята за развитието в полето ва науката за живите същества. Как развитието беше разбирано преди Волф, това може да се види най-ясно от възгледите на човека, който противопостави на изменението на тази представа най-острото противоречие: Албрехт фон Халерс. Този човек, в когото физиолозите с право почитат най-знаменития дух на тяхната наука, не можеше да си представи развитието на едно живо същество по друг начин, освен така, че в зародиша се съдържат вече всички части, които се явяват в течение на живота на това същество, съдържат се в малък размер, но предварително съвършено оформени. Следователно развитието трябва да бъде едно разгръщане на нещо вече съществуващо, което първоначално поради неговите малки размери или поради други причини беше скрито на възприятието.
към текста >>
Чистата
мисъл
, която се явява в човешкия дух: Тази
мисъл
трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека.
Гьоте приписва съпротивата, която се проявява по отношение на неговите усилия да обясни живите същества, на теорията на Халер, според която органите съществуват предварително образувани в зародиш вмъкнати едни в други. Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява. Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта.
Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека.
Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света". Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста
мисъл
, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Той се стремеше да разбере формите сред органическата природа от тяхното развитие, напълно в смисъла на един истински еволюционен възглед, според който това, което се явява като форми при едно живо същество, не е съществувало преди това в скрита форма, а се ражда действително тогава, когато се появява. Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека.
Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата
мисъл
.
Той пише в 1817 година, че този опит, който стоеше на основата на неговото записано в 1790 година съчинение върху метаморфозата на растенията, "бил посрещнат студено, почти враждебно. Но такова противно настроение беше съвсем естествено: Учението за вмъкнатите един в друг органи, понятието на преформацията, за последователно развитие на това, което е съществувало още от Адама, бяха завладели общо взето и най-добрите умове". И в светогледа на Хегел можеше още да се види един остатък от старото учение за вмъкнатостта. Чистата мисъл, която се явява в човешкия дух: Тази мисъл трябва да се намери вмъкната във всички явления, преди да стигне до възприемаемо съществуване в човека. Хегел поставя преди природата и преди индивидуалния дух тази чиста мисъл, която трябва да бъде един вид "представянето на Бога, какъвто той е бил е бил в неговата вечна същност преди сътворението на света".
Следователно развитието на света се представя като едно разгръщане на чистата мисъл.
към текста >>
Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да
мисли
, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество".
в човека". Човекът не се чувстваше достатъчно силен, да се спира напълно на самия себе си; то защо той си създаде по собствения образ едно безкрайно същество, което почита и на което се кланя. Вярно е, че светогледът на Хегел е отстранил всички други свойства на Първичното същество; но той е запазил още за него разумността. Фойербах премахва и това свойство, а с това той е премахнал и самото Първично същество. Той поставя на мястото на Божията мъдрост напълно мъдростта на света.
Фойербах нарича като една необходима повратна точка в развитието на светогледа "откритата изповед и самопризнание, че съзнанието за Бога не е ни що друго освен съзнанието" на човечеството, че човекът, не може да мисли, да предчувства, да си представя, да вярва, да чувствува, да иска, да обича и да обожава като божествено същество никакво друго същество освен човешкото същество".
Съществува един възглед за природата и един такъв за човешкия дух, но няма никакъв възглед за същността на Бога. Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество.
към текста >>
Даденият с
мисъл
та и тъждественият с
мисъл
та обект е само
мисъл
".
Действително не е нищо друго освен това, което е фактическо. "Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си.
Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл".
А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света. Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо. Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността".
към текста >>
А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване
мисъл
та го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света.
"Действителното в неговата действителност или като действително е действителното като обект на сетивата, е сетивното. Истина, действителност, сетивност са тъждествени. Само едно сетивно същество е едно истинско, действително същество. Само чрез сетивата един предмет е даден в истинския смисъл не чрез мисленето за самото себе си. Даденият с мисълта и тъждественият с мисълта обект е само мисъл".
А това не значи нищо друго освен че: Мисленето се явява в човешкия организъм като ново образува не; и ние не сме оправдани да си представяме, че преди неговото появяване мисълта го е вложила под някаква форма скрито вмъкнато в света.
Не трябва да искаме да обясняваме устройството на фактически съществуващото с това, като го извеждаме от нещо вече съществуващо. Истинно и божествено е само фактическото, това, което "непосредствено е сигурно за себе си, което говори непосредствено за себе си и води непосредствено до твърдението, че то е което е направо определено, направо несъмнено, ясно като слънцето. Обаче ясно като слънцето е само сетивното; само там, където започва сетивността там престава всякакво съмнение, всякакъв спор. Тайната на непосредственото знание е сетивността". Изповедта на Фойербах се увенчава с думите: "Да направя философията въпрос на човечеството, това беше моят първи стремеж.
към текста >>
Мисли
ш ли ти без глава?
Фойербах изисква, защото разумът да не бъде поставен като изходна точка на челото на светогледа, както Хегел върши това, а той да бъде разглеждан като продукт на развитието, като ново образуване в човешкия организъм, в който той фактически се явява. И на него му е противно всяко отделяне на духовното от телесното, защото то не може да бъде разбрано по друг начин, освен като резултат на развитието на тялото". Когато психологът казва: "Аз се различавам от моето тяло", с това е казано също толкова много, колкото когато философът казва в логиката или в метафизиката на нравите: Аз абстрахирам от човешката природа! Възможно ли е ти да абстрахираш от твоето същество? Не абстрахираш ли ти като човек?
Мислиш ли ти без глава?
Мислите са излъчени души. Добре; но не е ли в излъчената душа също един верен образ на някогашния телесен човек? Не се ли изменят даже и най-общите метафизически понятия за битие и същество, както се изменя и действителното битие и същества на човека? Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е.
към текста >>
Мисли
те са излъчени души.
И на него му е противно всяко отделяне на духовното от телесното, защото то не може да бъде разбрано по друг начин, освен като резултат на развитието на тялото". Когато психологът казва: "Аз се различавам от моето тяло", с това е казано също толкова много, колкото когато философът казва в логиката или в метафизиката на нравите: Аз абстрахирам от човешката природа! Възможно ли е ти да абстрахираш от твоето същество? Не абстрахираш ли ти като човек? Мислиш ли ти без глава?
Мислите са излъчени души.
Добре; но не е ли в излъчената душа също един верен образ на някогашния телесен човек? Не се ли изменят даже и най-общите метафизически понятия за битие и същество, както се изменя и действителното битие и същества на човека? Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е. от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция.
към текста >>
Така ти абстрахираш също и като психолог в
мисли
от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е.
Добре; но не е ли в излъчената душа също един верен образ на някогашния телесен човек? Не се ли изменят даже и най-общите метафизически понятия за битие и същество, както се изменя и действителното битие и същества на човека? Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е. от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция.
Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е.
ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни?
към текста >>
ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо
мисли
.
Не се ли изменят даже и най-общите метафизически понятия за битие и същество, както се изменя и действителното битие и същества на човека? Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е. от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция. Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е.
ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли.
Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
към текста >>
Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо
мисли
, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото?
Що значи следователно: Аз абстрахирам от човешката природа? Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е. от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция. Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли.
Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото?
Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
към текста >>
Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да
мисли
м, че
мисли
те не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва
мисли
те?
Нищо друго, освен аз абстрахирам от човека, както той е обект на моето съзнание и мислене, обаче никога от човека, който се намира зад моето съзнание, т.е. от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция. Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото?
Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите?
Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
към текста >>
Това иде от там, че също и нашата
мисли
телна дейност е една органическа дейност.
от моята природа, с която волю, неволю непрестанно е свързана моята абстракция. Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите?
Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност.
Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни? Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
към текста >>
Защо трябва години наред да носим със себе си
мисли
, докато ни станат ясни?
Така ти абстрахираш също и като психолог в мисли от твоето тяло, обаче въпреки това ти си по същество най-вътрешно свързан с него, т.е. ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност.
Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни?
Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
към текста >>
Затова, защото също и
мисли
те са подложени на едно органическо развитие, и
мисли
те също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
ти си представяш, че си различен от него, но в замяна на това още за дълго време не се различаваш действително... Няма ли право също и Лихтенберг, когато твърди: Всъщност човек не би трябвало да казва, аз мисля, а нещо мисли. Следователно щом също и това: Аз мисля, се различава от тялото, от това следва, че и това: Нещо мисли, непроизволно в нашето мислене, коренът и основата на: Аз мисля, се различава от тялото? Но от къде идва това, че ние не през всяко време можем да мислим, че мислите не стоят по желание на нашето разположение, че често пъти сред една духовна работа при най-голямо напрежение на волята не помръдваме от мястото, докато някой външен повод, често пъти само една промяна на времето, отново развързва мислите? Това иде от там, че също и нашата мислителна дейност е една органическа дейност. Защо трябва години наред да носим със себе си мисли, докато ни станат ясни?
Затова, защото също и мисли те са подложени на едно органическо развитие, и мислите също трябва да узреят и се проявят, както плодовете в полето и децата в утробата на майката".
към текста >>
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година
мисли
тел, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни
мисли
телни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите. "Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ.
към текста >>
Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този
мисли
тел, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на
мисли
те.
Фойербах споменава за Георг Кристоф Лихтенберг, починал през 1799 година мислител, който с някои негови идеи трябва да бъде считан като предтеча на светогледа, който е намерил един израз в духове като Фойербах, и който с неговите подбуждащи представи не е станал плодотворен за 19-то столетие затова, защото засенчващите всички мощни мислителни построения на Фихте, Шелинг, Хегел бяха така завладели духовното развитие, че такива афористични проблясъци на идеи, даже ако са били така поясняващи като тези на Лихтенберг, можаха да останат незабелязани.
Достатъчно е само да припомним отделни изказвания на този мислител, за да покажем, как неговият дух отново е оживял във въведеното от Фойербах движение на мислите.
"Бог създаде Човека по свой образ, а това значи вероятно, човекът създаде Бога по своя образ". "Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма".
към текста >>
Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата
мисли
телна способност.
"Нашият свят ще се изтънчи още така много, че ще бъде също така смешно да вярваме в някакъв Бог, както е смешно днес да се вярва в призраци". "Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света.
Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност.
Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог". "Ние осъзнаваме определени представи, които не зависят от нас; за други вярваме, че те зависят от нас; къде е границата? Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли. Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се".
към текста >>
Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да
мисли
м, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог".
"Нима нашето понятие за Бога е нещо друго освен едно олицетворено неразбиране? " "Представата, която си образуваме за една душа, има голяма прилика с тази за един магнит в земята, това е само един образ. Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност.
Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог".
"Ние осъзнаваме определени представи, които не зависят от нас; за други вярваме, че те зависят от нас; къде е границата? Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли. Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се".
към текста >>
Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и
мисли
.
Това е едно вродено на човека чувствено средство, да си представя всичко под тази форма". "Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност. Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог". "Ние осъзнаваме определени представи, които не зависят от нас; за други вярваме, че те зависят от нас; къде е границата?
Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли.
Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се".
към текста >>
Би трябвало да казваме: - Нещо
мисли
, както казваме: - Святка се".
"Вместо да казваме, че светът се отразява в нас, би трябвало напротив да казваме, че нашият разум се отразява в света. Ние не можем нищо друго, трябва да познаем в света ред и управление, това следва от устройството на нашата мислителна способност. Но то не е още никакво следствие, че нещо, което по необходимост трябва да мислим, а също и действителност така... следователно от това не може да се докаже никакъв Бог". "Ние осъзнаваме определени представи, които не зависят от нас; за други вярваме, че те зависят от нас; къде е границата? Ние познаваме само съществуването на нашите усещания, представи и мисли.
Би трябвало да казваме: - Нещо мисли, както казваме: - Святка се".
към текста >>
Ако при такива проблясъци на
мисли
те Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност.
Ако при такива проблясъци на мислите Лихтенберг би притежавал способността да изгради един хармоничен от себе си светоглед; той не би останал незабелязан до такава степен, както се е случило в действителност.
За образуването на един светоглед се изисква не само превъзходство на духа, каквото той е притежавал, а също така способността да бъдат оформени всестранно идеите в една връзка и да бъдат пластично закръглени. А тази способност му липсваше. Неговото превъзходство се изразява в едно сполучливо съждение върху отношението на Кант към неговите съвременници: "Аз вярвам, че както привържениците на Кант упрекват постоянно техните противници, че те не го разбират, някои също вярват, че Кант има право, защото те го разбират. Неговият начин на мислене е нов и се отклонява много от обикновения; и когато някой счита за истинен, особено защото той има толкова много горещи последователи. При това обаче винаги трябва да се помисля, че това разбиране не е още никакво основание той да бъде считан за истинен.
към текста >>
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата
мисли
тели, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци". Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен".
към текста >>
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-
мисли
тели, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Колко сроден по дух трябваше да се чувства Лудвиг Фойербах с Лихтенберг, това се вижда особено, когато сравним, на какви гледища са застанали двамата мислители, когато се разгледали отношението на техния светоглед към практическия живот.
Лекциите, които Фойербах е държал пред известен брой студенти през 1848 година върху "Същността на религията" той завършил с думите: "Желан само да не съм сгрешил задачата, която ми бе поставена и която би изказана в един от първите часове, а именно тази задача да направя от вас от приятелите на Бога приятели на хората, от вярващи-мислители, от молещи се – работници, от кандидати за онзи свят-студенти на този свят, от християни, които според тяхното собствено изповедание и признание са "полуживотни, полуангели", човеци, пълни човеци".
Който, както е сторил Фойербах, поставя всеки светоглед на основата на познанието на природата и на човека, той трябва също и в областта на морала да отхвърли всички задачи, всички задължения, които произхождат от друга област освен от при родните заложби на човека или които имат една цел различна от тази, която се отнася напълно за възприемаемия свят". "Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят".
към текста >>
Но именно тези думи са същевременно примесени със съставни части, които показват, колко малко успява да проследява една идея до нейните последни резултати един
мисли
тел, който няма способността да развие хармонично тези идеи.
"Моето право е моят признат от закона нагон за щастие; моят дълг е принуждаващият да признае желанието за щастие на другите подтик". На мене ми стана ясно, какво трябва да правя, но от някакъв изглед за един отвъден свят, а от разглеждането на отсамния свят. Колкото сили употребявам, за да изпълня някои задачи, които се отнасят за отвъдния свят, толкова много сила отнемам аз от моите способности за тукашния свят, за който единствено съм определен". Ето защо това, което Фойербах иска, е "концентриране върху тукашния свят". В писанията на Лихтенберг можем да четем подобни думи.
Но именно тези думи са същевременно примесени със съставни части, които показват, колко малко успява да проследява една идея до нейните последни резултати един мислител, който няма способността да развие хармонично тези идеи.
Лихтенберг вече изисква концентриране върху тукашния свят, но той прониква това изказване все още с представи, които са насочени към един отвъден свят. "Аз вярвам, че много хора забравят чрез своето възпитание за небето това за земята. Би трябвало да мисля, че човекът би действал най-мъдро, ако би оставил първото да бъде поставено напълно на неговото място. Защото щом сме били поставени на това място от едно мъдро същество, за което няма никакво съмнение, тогава оставете ни да направим най-доброто на това място, и не ни заслепявайте с откровения. Това, което човек има нужда да знае за своето щастие, той го знае без всяко друго откровение, различно от това, което той притежава съобразно своето същество".
към текста >>
Който има едно такова убеждение на
мисли
тел, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време.
За да бъде изграден един светоглед намиращ се в такава противоположност с този на Хегел, както е напра вил това Фойербах, за целта беше необходима във всеки случай една личност, която беше така различна от тази на Хегел, както неговата. Хегел се чувстваше напълно сред вихъра на съвременния нему живот. За него беше една хубава задача, да овладее непосредственото движение на света със своят философски дух. Когато поиска да бъде освободен от неговата преподавателска дейност в Хайделберг, за да отиде в Прусия, той направи да прозре ясно в своята молба за напускане, че го съблазнява перспективата да намери един кръг на дейност, който да не го ограничава само в учението, а да му даде възможност да се намеси в практиката. "За него трябва да бъде предимно от най-голямо значение перспективата, в напредващата му възраст да му се удаде случай в по-голям размер да бъде използуван за друга дейност, а не само за ограничената преподавателска дейност в университета".
Който има едно такова убеждение на мислител, той трябва да живее в мир с формата на практическия живот, която форма беше приел животът на неговото време.
Той трябва да намери за разумни идеите, от които беше пропит. Само от това той може да черпи одушевление, да работи за реализирането им. Фойербах не беше приятелски настроен към живота на неговото време. Той по-скоро би предпочел тишината на едно изолирано място отколкото движението на "модерния" живот проявяващо се в неговото време. Върху това той ясно се изказва: "Аз въобще никога не ще се примиря с градския живот.
към текста >>
Раждането на
мисъл
та беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи.
Раждането на мисълта беше произвело в гръцкия светоглед построението, човекът да не може вече да се чувства така сраснат със света, както това му беше възможно при старото мислене в образи.
Това беше първата степен в образуването на една пропаст между човека и света. Една следваща степен бе дадено с развитието на новия естественонаучен начин на мислене. Това развитие откъсна напълно човешката душа от природата. От една страна трябваше да се роди един образ на природата, в който не може да бъде намерен човекът съобразно неговата духовно-душевна същина; а от друга страна се роди една идея за човешката душа, която не намираше никакви мостове към природата. В природата бе намерена закономерна необходимост.
към текста >>
В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем,
мисли
теля не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение.
Фихте, Шелинг, Хегел вземаха човешката душа като това, което тя е; Фойербах прави от нея това, от което той се нуждае за своя образ на света. С него се явява един начин на мислене, който се чувства преодолян от образа на природата. Той не може да се справи с двете части на модерния образ на света, образа на природата и образа на душата; ето защо той минава напълно настрана от единия от тези образи, от образа на душата. Идеята на Волф, за новообразуването внася в образа на природата плодотворни импулси; Фойербах използва тези импулси за една духовна наука, която може да съществува само благодарение на това, че съвсем не се занимава с духа. Той основава едно светогледно течение, което стои безпомощно срещу най-новия импулс на модерния душевен живот, живото себесъзнание.
В това светогледно течение този импулс се показва по такъв начин, че той се явява не само неразбираем, но понеже изглежда неразбираем, мислителя не му обръща внимание и прави от него нещо, един фактор на природата -, което той не е за едно безпристрастно наблюдение.
към текста >>
"Бог беше моята първа
мисъл
, разумът моята втора, човекът третата и последна
мисъл
".
"Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл".
Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед. Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса". Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога.
към текста >>
Същото би искал да каже за себе си
мисли
телят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса".
"Бог беше моята първа мисъл, разумът моята втора, човекът третата и последна мисъл". Така Фойербах описва пътя, по който е минал, от вярващ, към последовател на Хегел и след това до своя собствен светоглед.
Същото би искал да каже за себе си мислителят, който през 1834 година даде една от най-действителните книги, "Животът на Исуса".
Това беше Давид Фридрих Щраус /1809-1874 г./ . Фойербах изходи от едно изследване на човешката душа и намери, че тя има стремежа да пренесе своето собствено същество навън в света и да го обожава като едно божествено Първично същество. Той потърси едно психологическо обяснение на това, как се ражда понятието за Бога. На основата на възгледите на Щраус стоеше една подобна цел, но той не хвана като Фойербах пътя на психолога, а този на изследователите на историята. И той не постави в центъра на своето размишление понятието за Бога въобще, в широкия смисъл, в който Фойербах стори това, а християнското понятие за богочовека Исус.
към текста >>
Това, според мнението на Щраус, е понятието на
мисли
теля за Исуса.
Но според неговото мнение божествената идея не може да се осъществи в нейното съвършенство в един отделен човек. Индивидуалният отделен човек е винаги само един несъвършен отпечатък на божествения дух. Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият. Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът.
Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса.
От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит.
към текста >>
Това, което според
мисъл
та е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята.
Това, което липсва на единия човек за съвършенството, има го другият. Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека.
Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята.
"Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел.
към текста >>
"
Мисъл
та, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
Когато разгледаме целия човешки род, ние ще намерим в него разпределени върху безброй индивиди всички съвършенства, които са свойствени на Бога. Следователно човешкият род в неговата цялост е Бог станал плът, богочовекът. Това, според мнението на Щраус, е понятието на мислителя за Исуса. От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята.
"Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род".
Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит. Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл. От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси.
към текста >>
Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди
мисли
телите да я познаят във формата на чистата
мисъл
.
От тази гледна точка Щраус пристъпва към критиката на християнското понятие за богочовека. Това, което според мисълта е разпределено върху целия човешки род, християнството пренася върху една личност, която трябва действително да е съществувала веднъж в течение на историята. "Мисълта, че съществуват в едни индивид, в един богочовек, прави свойствата и функциите, които учението на църквата приписва на Христос да си противоречат: Те си подхождат в идеята за човешкия род". Опирайки се на грижливо изследвания на историческите основи на евангелията, Щраус се опитва да докаже, че представите на християнството са резултат на религиозната фантазия. Наистина тази религиозна фантазия смътно е предчувствала, че човешкият род е богочовекът, но не е схванала това в ясни представи, а го е изразила в поетическа форма, в един мит.
Така за Щраус историята на Сина Божи стана един мит, в който идеята на човечеството прие поетическата форма, преди мислителите да я познаят във формата на чистата мисъл.
От тази гледна точка всичко необикновено в християнската история добива едно обяснение, без да сме принудени да прибягваме към често приеманото по-рано тривиално схващане, да виждаме в чудесата нарочни измами ли мошеничества, към които е прибягвал самият основател на религията, за да направи колкото е възможно по-голямо впечатление със своето учение, или което апостолите са измислили за тази цел. Отстранено бе също и една друго мнение, което искаше да вижда в чудесата всякакви природни процеси. Чудесата се представяха като поетическа дреха на действителни истини. Как човечеството се издига от своите ограничени интереси, от всекидневния живот, да неговите вечни интереси, до познанието на божествената истина и разумност: Той ни представя митът в образа на умиращия и възкръсващия спасител. Преходното умира, за да възкръсне като нещо вечно.
към текста >>
В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на
мисъл
та.
В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта.
Едно чувство на този факт живее през 19-то столетие на една личност като импулс. Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време. Той иска да знае, как онази форма на мислене, която образува митове, още действа в по-новия светоглед. И същевременно той иска да закотви човешкото събесъзнание в една същност, която се намира вън от отделната личност, като си представя цялото човечество като едно въплъщение на божественото същество. Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие.
към текста >>
Той иска да се ориентира върху хода и значението на
мисли
телния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време.
В мита на древните народи трябва да виждаме резултата на образното мислене на древността, от който се е развило изживяването на мисълта. Едно чувство на този факт живее през 19-то столетие на една личност като импулс.
Той иска да се ориентира върху хода и значението на мислителния живот, като се задълбоча ва във връзката на светогледа с истинското мислене в историческото време.
Той иска да знае, как онази форма на мислене, която образува митове, още действа в по-новия светоглед. И същевременно той иска да закотви човешкото събесъзнание в една същност, която се намира вън от отделната личност, като си представя цялото човечество като едно въплъщение на божественото същество. Чрез това той добива за отделната човешка душа една опора в общата душа на човечеството, която намира своето разгръщане в течение на историческото развитие.
към текста >>
Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на
мисъл
та, които стоят на тяхната основа.
Още по-радикално постъпва Щраус в своята излязла през 1840-1841 г. книга: "Християнското вероучение в неговото историческо развитие и в борбата с модерната наука".
Тук за него се касае да превърне християнските догми от тяхната историческа форма в истини на мисълта, които стоят на тяхната основа.
Той подчертава сега непоносимостта на модерното съзнание с онова, което се придържа към древните образно-митически изображения на истината. "Следователно, нека вярващият остави знаещия, както и този последния първия, да вървят спокойно по своя път, ние оставяме на вярващите тяхната вяра, нека те ни оставят нашата философия; и ако прекалено набожните хора успяват да ни изключат от тяхната църква, ние ще считаме това като една печалба. Достатъчно са направени сега погрешни опити за посредничество; само разделянето на противоположните може да доведе по-нататък". Възгледите на Щраус произведоха извънредно голяма възбуда на чувствата. С горчивина бе почувствано, че модерният светоглед не се задоволява вече само с това, да засегне общо религиозните основни представи, а искаше чрез едно историческо изследване въоръжено с всички научни представи да отстрани "непоследователността", за която някога Лихтенберг беше казал, какво тя се състои в това, че "човешката природа се е сгъстила под игото на една книга.
към текста >>
Много по-далечна цел си постави един друг
мисли
тел, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер.
Много по-далечна цел си постави един друг мислител, в сравнение с тази на Щраус, развивайки своята критика на стария светоглед от гледна точка на копия: Бруно Бауер.
Възгледа, който Фойербах застъпваше, че човекът е най-висшето същество и всяко друго по-висше същество е само една илюзия, която той си е създал по свой образ и подобие и я е поставил над себе си, ние намираме също и при Бруно Бауер, обаче в една гротескна форма. Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението. Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е. останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо.
към текста >>
Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от
мисли
.
Той описва, как човешкият Аз е стигнал дотам, да си създаде едно копие и изрази, от които се вижда, че те не са произлезли от потребността на едно любвеобилно разбиране на религиозното съзнание, както при Щраус, а от радостта към разрешението. Той казва, че "поглъщащият всичко Аз е изпитвал страх пред самия себе си; той не е посмял да схваща себе си като всичко и като една всеобща сила, т.е. останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел.
Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли.
Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене. Той би се почувствал ограничен чрез една определена мисъл, чрез една положителна идея. Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една мисъл като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това. "Критиката е от една страна последното дело на определена философия, която трябва да се освободи в тази критика от една положителна определеност, която ограничава нейната истинска всеобщност и затова е от друга страна предпоставка, без която тя не може да се издигне до последната всеобщност на себесъзнанието". Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше.
към текста >>
Той би се почувствал ограничен чрез една определена
мисъл
, чрез една положителна идея.
останал е още религиозен дух и е завършил неговото отчуждаване, като е противопоставил на себе си всеобщата сила като една чужда сила и спрямо тази сила е работил в страх и треперене за своето запазване и за своето щастие". Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли. Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене.
Той би се почувствал ограничен чрез една определена мисъл, чрез една положителна идея.
Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една мисъл като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това. "Критиката е от една страна последното дело на определена философия, която трябва да се освободи в тази критика от една положителна определеност, която ограничава нейната истинска всеобщност и затова е от друга страна предпоставка, без която тя не може да се издигне до последната всеобщност на себесъзнанието". Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше. "Критиката" да вярва в мисли, идеи, а само на мисленето. "Човекът едва сега е намерен", тържества Бауер.
към текста >>
Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една
мисъл
като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това.
Бруно Бауер е една личност, която се залавя да изпита своето пълно с темпераментност мислене върху всичко съществуващо. Че мисленето е призвано да проникне до същността на нещата, той е приел като свое убеждение от светогледа на Хегел. Но той няма заложба, както Хегел, да остави мисленето да се прояви в един резултат, в едно построение от мисли. Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене. Той би се почувствал ограничен чрез една определена мисъл, чрез една положителна идея.
Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една мисъл като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това.
"Критиката е от една страна последното дело на определена философия, която трябва да се освободи в тази критика от една положителна определеност, която ограничава нейната истинска всеобщност и затова е от друга страна предпоставка, без която тя не може да се издигне до последната всеобщност на себесъзнанието". Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше. "Критиката" да вярва в мисли, идеи, а само на мисленето. "Човекът едва сега е намерен", тържества Бауер. Защото сега човекът не е вече обвързан чрез нищо освен чрез мисленето.
към текста >>
"Критиката" да вярва в
мисли
, идеи, а само на мисленето.
Неговото мислене не е никак производително, а е едно критическо мислене. Той би се почувствал ограничен чрез една определена мисъл, чрез една положителна идея. Той иска да установи критическата сила на мисленето не изхождайки от една мисъл като от определена гледна точка, както Хегел е сторил това. "Критиката е от една страна последното дело на определена философия, която трябва да се освободи в тази критика от една положителна определеност, която ограничава нейната истинска всеобщност и затова е от друга страна предпоставка, без която тя не може да се издигне до последната всеобщност на себесъзнанието". Това е вероизповеданието на "Критика на светогледа", която Бруно Бауер изповядваше.
"Критиката" да вярва в мисли, идеи, а само на мисленето.
"Човекът едва сега е намерен", тържества Бауер. Защото сега човекът не е вече обвързан чрез нищо освен чрез мисленето. Човешко не е да се отдадеш на нещо извънчовешко, а да обработиш всичко в ретортата на мисленето. Човекът трябва да бъде не образ и подобие на някое друго същество, а преди всичко "човек", а той може да бъде това само благодарение на факта, че направи себе си такъв чрез своето мислене. Мислещият човек е истинският човек.
към текста >>
защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на
мисъл
та.
Ето защо Щирнер не може да спре и пред него. "Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма! Това е неговата догма.
защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта.
Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна. Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е.
към текста >>
Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от
мисли
, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната
мисъл
в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна.
"Критикът се страхува да стане догматичен или да поставя догми. Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма! Това е неговата догма. защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта.
Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна.
Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е.
към текста >>
Той само налага
мисли
телния процес срещу
мисли
телната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето.
Естествено чрез това той би станал противоположното на критика, би станал догматик, както и добър като критик, той би станал лош и т.н. Само никаква догма! Това е неговата догма. защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта. Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна.
Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето.
Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение.
към текста >>
Пред критиката никаква
мисъл
не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е.
Само никаква догма! Това е неговата догма. защото критикът и догматикът остават на същата почва, тази на мисълта. Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна. Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето.
Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е.
не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
към текста >>
една
мисъл
, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е.
Подобно на догматика критикът изхожда постоянно от мисли, но се отклонява в това, че се отказва да запазва принципната мисъл в процеса на мисленето, следователно не я оставя да стане стабилна. Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е.
една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е.
в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.". Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя.
към текста >>
в едно
мисли
телно построение.
Той само налага мислителния процес срещу мислителната вяра, прогреса в мисленето срещу застоя и мисленето. Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е.
в едно мислително построение.
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.". Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е.
към текста >>
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната
мисъл
, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Пред критиката никаква мисъл не е сигурна, тъй като тя е самото мислене или мислещият дух... Аз не съм никакъв противник на критиката, т.е. не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение.
Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество. И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум.
към текста >>
Също и всяка
мисъл
е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и
мисъл
та за собственото същество.
не сам никакъв догматик и не се чувствувам засегнат от зъба на критика, с който той разкъсва догматика. Ако бих бил догматик, аз бих поставил една догма, т.е. една мисъл, една идея, един принцип на самия връх и бих завършил това като "систематик", като го обтегна в една система, т.е. в едно мислително построение. Ако обратното бих бил един критик, а именно един противник на догматика, аз бих водил борбата на свободното мислене срещу раболепната мисъл, бих защищавал мисленето срещу мисленето.".
Също и всяка мисъл е създадена от индивидуалния Аз на отделния човек, било това и мисълта за собственото същество.
И когато човек вярва, че познава своя собствен Аз, иска да го опише някакси в неговата същност, той го прави вече зависим от тази същност. Аз мога да мисля, каквото си искам: но щом определим себе си в понятия, щом дефинирам себе си, аз правя от себе си един роб на това, което понятието, дефиницията ми доставя. Хегел направи от Аза едно явление на разума т.е. той го направи зависим от този разум. Обаче всички подобни зависимости не са валидни по отношение на Аза; защото всички те са взети от самия него.
към текста >>
Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като
мисъл
, като идея.
Аз не съм воля; аз не съм идея, също както не съм и образ и подобие на едно Божество. Всички други неща аз си ги правя разбираеми чрез мисленето. Но Аза аз го живея. Аз нямам нужда да дефинирам, да описвам по-нататък; защото изживявам себе си във всеки момент. Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене.
Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея.
Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание. Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта?
към текста >>
Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно
мисли
телно съдържание.
Аз нямам нужда да дефинирам, да описвам по-нататък; защото изживявам себе си във всеки момент. Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене. Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея.
Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание.
Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание. Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта? Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза". Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и неизразим, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза. Едва тогава, когато за тебе не се изказва нищо и ти си само назован, ти си признат като ти.
към текста >>
Обаче единственият е една лишена от
мисъл
дума, тя няма никакво
мисли
телно съдържание.
Аз имам нужда да си опиша само това, което не изживявам непосредствено, което е вън от мене. Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание.
Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание.
Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта? Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза". Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и неизразим, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза. Едва тогава, когато за тебе не се изказва нищо и ти си само назован, ти си признат като ти. Докато за тебе се изказва нещо, ти си признат само като това нещо /човек, дух, християнин и т.н./.
към текста >>
Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е
мисъл
та?
Тъй като имам винаги себе си като вещ, безсмислено е да искам също да схвана себе си като мисъл, като идея. Когато имам пред себе си един камък, аз търся да си обясня чрез моето мислене, що е този камък. Що съм аз самият, това аз нямам нужда тепърва да си обяснявам; защото аз го живея. Щирнер отговаря на едно нападение срещу неговата книга: "Единственият е една дума и при една дума човек би трябвало да може да си представи нещо, една дума би трябвало все пак да има едно мислително съдържание. Обаче единственият е една лишена от мисъл дума, тя няма никакво мислително съдържание.
Но що е тогава нейното съдържание, щом това не е мисълта?
Един, който не може да съществува за втори път, следователно не може и да бъде изразен; защото ако би могъл действително да бъде изразен и би могъл да бъде напълно изразен, той би съществувал за втори път, би съществувал в "израза". Понеже съдържанието на единствения не е никакво мислово съдържание, поради това той е немислим и неизразим, поради това той е, тази пълна фраза, същевременно никаква фраза. Едва тогава, когато за тебе не се изказва нищо и ти си само назован, ти си признат като ти. Докато за тебе се изказва нещо, ти си признат само като това нещо /човек, дух, християнин и т.н./. Но единственият не изказва нищо, за щото той е само име, само това казва, че ти си ти и нищо друго освен ти; че ти си само едно единствено "ти" и самият ти.
към текста >>
Естествено на това абстрактните
мисли
тели ще възразят: Но няма ли престъпници?
Той не отрича моралното действие. Той отрича моралната заповед. Как действува човекът, когато само правилно разбира себе си, това от само себе си ще даде един морален ред на света. Моралните предписания са за Щирнер една илюзия, една идея фикс. Те установяват нещо, до което човекът от само себе си стига, когато се изостави напълно на своята природа.
Естествено на това абстрактните мислители ще възразят: Но няма ли престъпници?
Трябва ли те да действат така, както им предписва тяхната природа? Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората. На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото?
към текста >>
Тези абстрактни
мисли
тели предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората.
Как действува човекът, когато само правилно разбира себе си, това от само себе си ще даде един морален ред на света. Моралните предписания са за Щирнер една илюзия, една идея фикс. Те установяват нещо, до което човекът от само себе си стига, когато се изостави напълно на своята природа. Естествено на това абстрактните мислители ще възразят: Но няма ли престъпници? Трябва ли те да действат така, както им предписва тяхната природа?
Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората.
На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
към текста >>
Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните
мисли
тели, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Тези абстрактни мислители предвижват един всеобщ хаос, ако моралните предписания не са свещени за хората. На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си.
Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр.
към текста >>
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните
мисли
тели не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
На тях Щирнер би могъл да отговори: Няма ли също и в природата болести? Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
към текста >>
Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора",
мисли
Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик.
Не са ли произведени и тези болести според вечни, железни закони както и всичко здраво? Но нима за това не можем да различим болното от здравото? Както на едни разумен човек никога не ще му хрумне да причисли болното към здравото, поради това, че и то е произведено според природните закони, също така и Щирнер не би могъл да причисли неморалното към моралното, поради това, че и то както моралното се ражда тогава, когато отделният човек е изоставен на самия себе си. Обаче това, което различава Щирнер от абстрактните мислители, е неговото убеждение, че в човешкия живот, когато отделните хора бъдат изоставени сами на себе си, моралното ще бъде също така господствуващо, както в природата е господстващо здравото. Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие.
Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик.
Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен.
към текста >>
424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на
мисли
те не ще бъде в състояние да го достигне.
Той вярва в моралното благородство на човешката природа, в свободното развитие на моралността от индивидите; на него ми се струва, че абстрактните мислители не вярват в това благородство; ето защо той смята, че те снижават природата на индивида до робиня на общите заповеди, на средствата на дисциплиниране на човешкото действие. Те трябва да имат в дъното на своята душа много зло и безсъвестност, тези "морални хора", мисли Щирнер, защото желаят морални предписания; те би трябвало да се твърде безсърдечни, защото искат да направят да им се заповядва любовта чрез заповед, въпреки че любовта би трябвало да се роди в тях като един свободен подтик. Ако преди 20 години все още можеше да се каже укорно в едно сериозно писание: "Макс Щирнер разруши дух и човечество, право и държава, истина и добродетел като идоли на мисловното раболепие и свободно изповядва: "Нищо не ме е грижа за мене". "Хайнрих фон Трайчке, История на Германия. 5. част, стр.
424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне.
През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г. Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител".
към текста >>
Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен
мисли
тел".
част, стр. 424/ това е само едно доказателство за факта, колко лесно може да бъде криво разбран Щирнер чрез радикалния начин на изразяване, той, пред очите на когото човешкият индивид стоеше като нещо толкова величествено, възвишено, единствено и свободно, че висшият полет на света на мислите не ще бъде в състояние да го достигне. През втората половина на столетието Макс Щирнер беше кажи речи забравен. Трябва да благодарим на усилията на Джон Хенри Мажей, че днес имаме една картина на неговия живот и на неговия характер. В своята книга "Макс Щирнер, неговият живот и на неговия дело"/Берлин 1889 г.
Шустер и Льофлер/ той е разработил всичко, което дългогодишното търсене е доставило като материал за характеристиката на "най-смелия и най-последователен мислител".
към текста >>
Както други
мисли
тели на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат.
Както други мислители на по-новото време Щирнер стои срещу факта на себесъзнателния Аз, който трябва да бъде обхванат.
Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
към текста >>
Ширнер иска да сочи те към една
мисъл
, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
Други търсят средствата, за да разберат този Аз. Това разбиране се сблъсква с трудности, защото между образа на природата и духовния живот се е образувала една широка пропаст. Щирнер оставя всичко това настрана. Той застава срещу факта на себесъзнателния Аз и използува всичко, което може да изрази, само затова, за да насочи към този факт. Той иска да говори за Аза така, че всеки човек да гледа към самия този Аз и никой да не си спестява това гледане, като си казва: - Азът е това или онова.
Ширнер иска да сочи те към една мисъл, към една идея за Аза, а към самия жив Аз, който личността намира в себе си.
към текста >>
За него всяко творение на
мисъл
та се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един
мисли
тел, който иска да схване света само в
мисли
.
Начинът на мислене на Щирнер, като противоположен полюс на този на Гьоте, Шилер, Фихте, Шелинг, Хегел, е едно явление, което трябваше да възникне с известна необходимост в по-новото развитие на светогледите. Фактът на себесъзнателния Аз застана рязко пред неговия дух.
За него всяко творение на мисълта се яви така, както митичният образен свят може да се яви на един мислител, който иска да схване света само в мисли.
Пред този факт за него изчезна всяко друго съдържание на света, доколкото то показва една връзка със себесъзнателния Аз. Той представи себесъзнателния Аз съвършено изолирано.
към текста >>
Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните
мисли
за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия.
Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи. Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
Илер застъпи
мисъл
та за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Първата половина на 19-то столетие роди своите светогледи за идеализма. Когато се хвърли един мост към естествената наука, както при Шелинг, Лоренц Окер /1779-1851 г./, Хенрих Щефен /1773-1845 г./, това става от гледна точка на идеалистическия светоглед и в интерес на същия. Времето е така малко узряло, за да бъдат оплодени естественонаучните мисли за светогледа, че гениалният възглед на Жан Ламарк за развитието на най-съвършените организми от простите, което се яви на бял ден през 1809 година остава съвсем невзето под внимание, и че, когато Жьофреай дьо Ст.
Илер застъпи мисълта за сродството на всички организмени форми в борба с Нювме, необходим беше гения на Гьоте, за да прозре значението на тези идеи.
Многобройните естественонаучни резултати, които донесе също в първата половина на столетието, се превърнаха за развитието на светогледите нови мирови загадки, а именно след като Чарлз Дарвин беше открил за познанието на живия свят в 1859 година нови изгледи за същото схващане на природата.
към текста >>
3.
ВСТЪПИТЕЛНИ ЗАБЕЛЕЖКИ КЪМ НОВОТО ИЗДАНИЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на
мисли
телите, който се намира в първия том.
Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том.
Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано. В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа. Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията.
към текста >>
В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано
мисли
телите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа.
Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том. Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано.
В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа.
Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията. А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи.
към текста >>
Много
мисли
тели, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията.
Описанието на философския духовен живот от средата на 19-то столетие до днешно време, което се постарахме да направим в този втори том "Загадки на философията", не може да носи същия отпечатък както обзорът върху предидущите работи на мислителите, който се намира в първия том. Този обзор се придържаше в тесния кръг на философските въпроси. Последните 60-сет години са епохата, в която естественонаучният начин на мислене изяви намерението да разклати от различни гледни точки почвата, на която философията стоеше по-рано. В това време възникна възгледът, че резултатите на естествонаучното изследване са тези, които хвърлят светлина върху същността на човека, върху неговото отношение към света и върху други загадки на съществуването, които по-рано мислителите се стремяха да разрешат чрез философската духовна работа.
Много мислители, които сега искаха да служат на философията, се стараеха до копират от естествената наука формата на тяхното изследване; други изграждаха основните принципи по техния светоглед не според стария философски начин на мислене, а ги вземаха от възгледите на природоизследването, на биологията, физиологията.
А онези, които искаха да запазят на философията нейната самостоятелност, считаха, че вършат нещо правилно, като подлагаха резултатите на естествената наука на едно основно разглеждане, за да попречат на нейното проникване във философията. Ето защо за описанието на философския живот и тази епоха е необходимо да насочим погледите върху възгледите, които си проникнали от естествената наука в светогледите. Значението на тези възгледи за философията изпъква само тогава, когато разглеждаме научните основи, от които те произтичат, и когато се пренесем в атмосферата на естественонаучния начин, в който те се развиват. Тези отношения са изразени в изложенията на настоящата книга чрез това, че някои неща в нея са оформени така, като че се е възнамерявало едно описание на общи естественонаучни идеи, а не едно такова на философските работи. Може да изглежда оправдано мнението, че чрез един подобен начин на описание е изразено ясно, колко богата на влияние е станала естествената наука за философския живот на съвремието.
към текста >>
С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много
мисли
телни направления в днешно време.
Който съобразно с неговия начин на мислене, развитието на философският живот да бъде представен по този начин, както показва това ориентиращия увод върху "ръководните линии на описанието" в първия том на настоящата книга и както се опитват да го обосноват по-нататъшните изложения в нея, той ще може да вижда в охарактеризираното отношение между философията и природопознанието в съвременната епоха един необходим член на това развитие. През столетията от възникването на гръцката философия на сам това развитие се стремеше да доведе човешката душа до изживяването на вътрешните сили на нейното същество. С това нейно вътрешно изживяване душата стана чужда и все по-чужда на света, който познанието на вътрешната природа си изграждаше. Роди се един възглед за природата, който е така изключително насочен към наблюдението на външния свят, че не чувствува никакъв подтик да приеме в своя образ на света това, което душата изживява в нейния вътрешен свят. Този възглед счита за неоправдано да нарисува този образ на света така, че в него да се намерят също и тези вътрешни изживявания на човешката душа както резултатите от изследването на естествената наука.
С това е охарактеризирано положението, в което се е намирала философията във втората половина на 19-то столетие и в което и днес се намират много мислителни направления в днешно време.
Не е нужно охарактеризираното тук да бъде изкуствено внесено в разглеждането на философията на тази епоха. То може да бъде прочетено от фактите, които предстоят на това разглеждане. Това се опитахме да направим във втория том на настоящата книга. Предприемането на един такъв опит доведе до там, да бъде прибавена във второто издание заключителната глава, която съдържа едно "Скицирано изложение на перспективата за една антропософия". Някой може да бъде на мнение, че това изложение е напълно извън рамките на изложеното в тази книга.
към текста >>
Авторът не искаше да внесе тази
мисъл
като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение.
Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот.
Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот. Той поне положи усилия да постъпи по този начин. Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене. Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед.
към текста >>
Той вярва, тази
мисъл
може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене.
Че когато е извървян до край, този път води до изживяването на един духовен свят, и че душата може чрез това изживяване да осъзнае своята собствена същина по начин, който е независим от нейното изживяване и познание чрез сетивния свят: Това е, което настоящата книга се старае да докаже в своето изложение. Авторът не искаше да внесе тази мисъл като едно предварително мнение в наблюдението на философския живот. Той искаше да търси безпристрастно възгледа, който говори от самия този живот. Той поне положи усилия да постъпи по този начин.
Той вярва, тази мисъл може да стои на една подходяща за нея основа в изложението на тази книга благодарение на това, че на някои места в книгата естественонаучният начин на мислене е изразен така, като че той е изразен от един последовател на този начин на мислене.
Ние можем правилно да оценим един възглед само тогава, когато можем да се пренесем напълно в него. И именно това пренасяне в един светоглед позволява на човешката душа най-сигурно да стигне до там, изхождайки от него да се домогне отново до форми на мисленето, които бликат от областите недостъпни за този светоглед.
към текста >>
С това исках само да обърна вниманието на това, което като събития на външния свят дълбоко вълнува моята душа и ме занимава, през време когато през моето вътрешно същество минават последните
мисли
от съдържанието на настоящата книга.
Този втори том на "Загадки на философията" беше напечатан до страница 206 преди избухването на великата война, която човечеството изживява сега.
С това исках само да обърна вниманието на това, което като събития на външния свят дълбоко вълнува моята душа и ме занимава, през време когато през моето вътрешно същество минават последните мисли от съдържанието на настоящата книга.
към текста >>
4.
БОРБАТА ЗА ДУХА
GA_18_2 Загадки на философията
Хегел се чувстваше достигнал със своето построение от
мисли
до целта, към която се беше стремило развитието на светогледите, откакто то полагаше усилия да овладее сред изживяването на
мисли
те загадъчните въпроси на съществуването.
Хегел се чувстваше достигнал със своето построение от мисли до целта, към която се беше стремило развитието на светогледите, откакто то полагаше усилия да овладее сред изживяването на мислите загадъчните въпроси на съществуването.
Под властта на това чувство той писа накрая на своята "Енциклопедия на философските науки" думите: "Понятието на философията е мислещата се идея, знаещата истина... По този начин науката се е върнала обратно до своето начало и логическото е нейният резултат, като духовна същност, която се е оказала като съществуваща по себе си и за себе си истина".
към текста >>
Да изживее себе си
мисъл
та, това според мнението на Хегел и неговия с
мисъл
трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор.
И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>
И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с
мисли
, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор.
И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата.
Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа. През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>
Защото тази природа е също така откровение на
мисъл
та както и самата душа.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата.
Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа.
През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света. Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>
През явленията на природата светът на
мисли
те гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на
мисъл
та, така че знае себе си едно с всеки процес на света.
Да изживее себе си мисълта, това според мнението на Хегел и неговия смисъл трябва да даде на човешката душа съзнанието, че се намира при нейния истински извор. И черпейки от този първоизточник и изпълвайки се от него с мисли, тя живее в нейната истинска същност и същевременно в същността на природата. Защото тази природа е също така откровение на мисълта както и самата душа.
През явленията на природата светът на мислите гледа душата; и душата обхваща в себе си силата на мисълта, така че знае себе си едно с всеки процес на света.
Душата вижда своето тясно себесъзнание разширено чрез това, че в нея самият свят гледа себе си със знание. С това душата престава да се счита само като това, което е обхванато в преходното сетивно тяло между раждането и смъртта; в нея знае себе си непреходният, несвързан и необвързан от никакви ограничения дух, и тя знае за себе си, че е едно с този дух, свързана в неразривно единство с него.
към текста >>
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на
мисъл
та в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
Нека се пренесем в една човешка душа, която може да отиде с идейното направление на Хегел така далеч, защото да счита, че изживява присъствието на мисълта в съзнанието така, както самият Хегел; тогава ние ще почувстваме, как в една такава душа загадъчни въпроси съществуващи от стотици години се явяват поставени в една светлина, която може да задоволи до най-висока степен питащия.
Такова едно задоволство живее фактически например в многобройните съчинения на Карл Розенкранщ. Който да остави да действат върху него тези съчинения /между другите "Система на философията 1850 г.; "Психология" 1844 г.; "Критически обяснения на Хегеловата философия" 1851 г./, той се вижда застанал пред една личност, която вярва да е намерила в идеите на Хегел това, което може да постави човешката душа в едно задоволяващо я познавателно отношение към света. В това отношение Розенкранщ може да бъде считан като знаменит, защото в подробности той не е един сляп подражател на Хегел, а защото в него живее един дух, който има съзнанието: В становището на Хегел към света и към човека се крие възможността да се даде здравата основа на един светоглед.
към текста >>
В течение на столетия, от раждането на
мисъл
та в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса.
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа?
В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса.
В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света.
към текста >>
Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да
мисли
, стои в отношение към действителния свят?
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието.
Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят?
Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието?
към текста >>
За онзи, който
мисли
в с
мисъл
а на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на
мисъл
та.
Как можеше да чувства един такъв дух по отношение на тази основа? В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен?
За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света. В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма.
към текста >>
Когато овладява
мисъл
та, той вярва, че изживява творящия дух на света.
В течение на столетия, от раждането на мисълта в древна Гърция насам, във философското изследване загадките на съществуването, пред които всъщност се вижда поставена всяка една душа, са се кристализирали в няколко главни въпроса. В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта.
Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света.
В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма. Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
към текста >>
В това съединяване с творящата
мисъл
той чувства стойността и истинското значение на познанието.
В по-ново време в центъра на философското размишление е застанал като основен въпрос този за значението, стойността и границите на познанието. Как това, което човекът може да възприема, да си представя, да мисли, стои в отношение към действителния свят? Може ли това възприемане и мислене да даде едно такова знание, което може да изясни на човека върху онова, върху което той би искал да бъде изяснен? За онзи, който мисли в смисъла на Хегел, този въпрос намира отговор чрез неговото съзнание за природата на мисълта. Когато овладява мисълта, той вярва, че изживява творящия дух на света.
В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието.
Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма. Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно. Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си.
към текста >>
Тази
мисъл
се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си.
В това съединяване с творящата мисъл той чувства стойността и истинското значение на познанието. Той не може да пита: Какво значение има познанието? Защото, когато познава, той изживява това значение. С това хегелианецът се вижда рязко противопоставен на кантианизма. Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно.
Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си.
Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата". За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл. Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно.
към текста >>
За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата
мисъл
.
Нека се види, какво изнася самият Хегел против подхода на Кант да изследва познанието, преди човек да познае: "Една главна гледна точка на критическата философия е, че, преди да се пристъпи към познаването на Бога, на същността на нещата и т.н., трябва първо да се изследва самата познавателна способност, дали тя е в състояние да извърши подобно нещо; че първо трябва да се познава инструментът, преди да се предприеме работата, която трябва да се извърши посредством този инструмент; ако се окаже, че този инструмент е недостатъчен, тогава всички усилия ще се пилеят напразно. Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си. Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата".
За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл.
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно. Но тя се чувства не само като съсъд на този миров дух, а знае, че е едно с него. Следователно, в смисъла на Хегел познанието не може да бъде изследвано; човек трябва да се издигне до изживяването на тази същност и с това той ще стои посред познанието по един непосредствен начин. Стои ли човек посред познанието, той не трябва и не се нуждае вече да пита за неговото значение; но ако не стои още сред него, той също няма още способността да го изследва. Кантовата философия е невъзможна за светогледа на Хегел.
към текста >>
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова
мисъл
схваща себе си съзнателно.
Тази мисъл се е явила толкова правдоподобна, че тя е събудила най-голямото удивление и съгласие и е съсредоточила познанието от неговия интерес към предметите и към занимаването с тях върху самата себе си. Но ако не искаме да се измамваме с думи, лесно може да се види, че наистина други инструменти могат да бъдат изследвани не чрез предприемането на специалната работа, за която те са предназначени, а по друг начин. Обаче познанието не може да бъде изследвано по друг начин освен познавайки; при този така наречен инструмент, да се изследва същия не значи нищо друго, освен познание. Да искаме да познаваме, обаче преди да сме познали, е също така неуместно, както мъдрото намерение на онзи схоластик да се научи да плува, преди да се осмели да влезе във водата". За Хегел важното е, душата да изживява себе си изпълнена с мировата мисъл.
Така тя се издига и израства над нейното обикновено битие; тя става един вид съсъд, в който живеещата в мисленето мирова мисъл схваща себе си съзнателно.
Но тя се чувства не само като съсъд на този миров дух, а знае, че е едно с него. Следователно, в смисъла на Хегел познанието не може да бъде изследвано; човек трябва да се издигне до изживяването на тази същност и с това той ще стои посред познанието по един непосредствен начин. Стои ли човек посред познанието, той не трябва и не се нуждае вече да пита за неговото значение; но ако не стои още сред него, той също няма още способността да го изследва. Кантовата философия е невъзможна за светогледа на Хегел. Защото не дава отговор на въпроса: Как е възможно познанието, душата би трябвало първо да създаде познанието; но тогава на нея не би могло да и хрумне да пита за неговата възможност.
към текста >>
С раждането на
мисъл
та в гръцката философия душата се от дели от света.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света.
С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света.
Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл.
към текста >>
Хегел иска да доведе това изживяване на
мисъл
та до неговата висота.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света.
Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота.
Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
Той намира в най-висшето изживяване на
мисъл
та същевременно творящия миров принцип.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота.
Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип.
С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси
мисъл
та.
Същественото за философията на Хегел е това, да остави и направи душата да израсне над себе си, до една висота, където тя се сраства в едно със света. С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип.
С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта.
Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл. Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава
мисъл
та само като
мисъл
.
С раждането на мисълта в гръцката философия душата се от дели от света. Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта.
Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл.
Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена. Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в
мисъл
та първоизточника на света и окръжността е затворена.
Тя се научи да се чувства в уединение по отношение на света. Хегел иска да доведе това изживяване на мисълта до неговата висота. Той намира в най-висшето изживяване на мисълта същевременно творящия миров принцип. С това душата е описала един кръг, в който първо се е отделила от света, за да търси мисълта. Тя се чувства отделена от света дотогава, докато познава мисълта само като мисъл.
Но тя се чувства отново съединена с него, когато открива в мисълта първоизточника на света и окръжността е затворена.
Хегел може да каже: "- Науката се е върнала по този начин до нейното начало".
към текста >>
За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата
мисъл
познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света.
От една такава гледна точка другите главни въпроси на човешкото познание са поставени в една такава светлина, защото човек може да вярва, че обгръща с поглед съществуването в един светоглед без празноти. Като втори основен въпрос може да се счита този за божественото като основа на света.
За Хегел онова издигане на душата, чрез което мировата мисъл познава себе си живеейки в нея /в душата/, е същевременно едно съединяване с божествената Основа на света.
Следователно в неговия смисъл не може да се пита: - Що е божествената Основа на света, или: Как се отнася човекът към нея? А може само да се каже: Когато душата действително изживява истината познавайки, тя се потопява в тази Основа на света.
към текста >>
За Хегел тази същност може да се търси само в самата
мисъл
.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят.
За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл.
Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят. Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>
Достигне ли душата да изживява
мисъл
та в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на
мисъл
та, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл.
Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят.
Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината. Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>
Така душата може например да намери в нейните изживявания на
мисъл
та нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината.
Един трети главен въпрос в посочения смисъл е космологическият; това е въпросът за вътрешната същност на външния свят. За Хегел тази същност може да се търси само в самата мисъл. Достигне ли душата да изживява мисълта в себе си, тя намира в нейното самоизживяване също и онази форма на мисълта, която може отново да познае, когато гледа в процесите и съществата на външния свят.
Така душата може например да намери в нейните изживявания на мисълта нещо, за което непосредствено знае: Това е същността на светлината.
Когато след това поглежда с очите в природата, тя вижда във външната светлина едно откровение, една изява на мисловата същност на светлината.
към текста >>
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на
мисъл
та.
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта.
Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите.
към текста >>
Природата плува в космоса на
мисъл
та някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е
мисъл
в света на
мисли
те.
Така за Хегел целият свят се превръща в същност на мисълта.
Природата плува в космоса на мисълта някакси като една втвърдена част на този космос; и човешката душа е мисъл в света на мислите.
към текста >>
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в с
мисъл
а на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на
мисъл
та.
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта.
Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност. Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
към текста >>
Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в
мисъл
та, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в
мисъл
та тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
Четвъртият главен въпрос на философията, този за същността на душата и за нейните съдби изглежда, че намира в смисъла на Хегел отговор по задоволителен начин чрез истинския ход на изживяването на мисълта. Душата намира първо себе си свързана с природата; в тази връзка тя още не познава своята истинска същност.
Тя се откъсва от това битие на природата, намира се след това отделена в мисълта, но накрая вижда, че заедно с истинската същност на природата в мисълта тя е обхванала също и своята собствена истинска същност като същност на живия дух, когато живее и тъче като един член на този дух.
към текста >>
Хегел прави целия свят да бъде
мисъл
; в
мисъл
та душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед. С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място.
Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите? Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия.
към текста >>
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова
мисъл
в общия свят на
мисли
те?
Но в този въпрос за същността на човешката душа най-ясно се разкрива незадоволителната страна на Хегеловия светоглед. С погледа към този светоглед човешката душа трябва да запита: Мога ли аз действително да намеря себе си в обширната мислова сграда на света? Ние видяхме, че всеки нов светоглед трябваше да търси един такъв образ на света, в който човешката душа има заедно с нейната същност едно съответно място. Хегел прави целия свят да бъде мисъл; в мисълта душата също има своето свръхсетивно мислово битие.
Но може ли душата да се обяви задоволена с това, да се съдържа като мирова мисъл в общия свят на мислите?
Този въпрос изниква пред онези, които в средата на 19-то столетие се видяха поставени срещу подбудите на Хегеловата философия.
към текста >>
Хегел даде един свят от
мисли
.
Хегел даде един свят от мисли.
Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род".
към текста >>
Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като
мисъл
.
Хегел даде един свят от мисли.
Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта.
към текста >>
Ако човек сериозно вземе този Космос от
мисли
, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека.
Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека.
Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
към текста >>
Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на
мисли
те.
Хегел даде един свят от мисли. Ако светът трябва да бъде изчерпващият всичко Космос, тогава спрямо душата се вижда принудена да счита себе си в нейната най-вътрешна същина като мисъл. Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека.
Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите.
И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта. В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот. С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество.
към текста >>
В проследяването на тази
мисъл
на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема,
мисли
в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
Ако човек сериозно вземе този Космос от мисли, тогава по отношение на него се заличава индивидуалният душевен живот на човека. Човек трябва да се откаже да обясни и разбере този самостоятелен душевен живот; той трябва да каже: - Не индивидуалното изживяване има пълно значение в душата, а нейното съдържание във всеобщия свят на мислите. И така казва всъщност Хегеловият светоглед. За да го познаем в това отношение, нека го сравним с това, което стоеше пред погледа на Лесинг, когато той замисли идеята за неговото "Възпитание на човешкия род". Той питаше за едно значение на отделната човешка душа простиращо се над живота, който е затворен между раждането и смъртта.
В проследяването на тази мисъл на Лесинг можем да говорим за това, че след физическата смърт душата прекарва една форма на съществуване в един свят, който се намира вън от онзи, в който човекът живее, възприема, мисли в тялото и че след съответното време на едно такова чисто духовно изживяване тя преминава в един нов земен живот.
С това се посочва на един свят, с който човешката душа е свързана като отделно, индивидуално същество. Към този свят се вижда тя насочена, когато търси своята истинска същност. Щом си представим тази душа освободена от нейната връзка с телесното съществуване, ние трябва да си я представим в този свят. Напротив за Хегел животът на душата протича във всеобщия мислов процес първо на историческото развитие, след това се влива в общия духовно-мисловен миров процес. В неговия смисъл загадката на душата се разрешава, като се остави невзето под внимание всичко индивидуално в душата.
към текста >>
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя
мисли
като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с
мисли
мата истина в живо действащия всемирен Дух.
Да прегледаме Хегеловата психология.
В нея намираме описано, как душата се развива в тялото като "естествена душа", как тя разгръща съзнанието, себесъзнанието, разума; как след това тя осъществява във външния свят идеите за правото, за моралността, за държавата, как тя гледа в мировата история в един продължаващ живот това, което тя мисли като идея, как тя изживява тези идеи като изкуство, като религия, за да гледа след това самата себе си в съединяването с мислимата истина в живо действащия всемирен Дух.
към текста >>
Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща
мисъл
, като животворяща идея.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел.
Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея.
Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването. Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската
мисъл
, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие?
Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването.
Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на
мисли
те, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
Че светът, в който човекът се вижда поставен, е изцяло дух, че също и всяко материално съществуване е само едно откровение, една изява на духа, това трябва да бъде здраво установено за всеки, който чувства подобно на Хегел. Ако такъв човек търси този дух, той го намира, по неговата същност, като действуваща мисъл, като животворяща идея. Пред това стои сега душата и трябва да се запита: Мога ли аз действително да се считам като едно същество, което се изчерпва с мисловото битие? Великото, неопровержимото в светогледа на Хегел, което ние трябва да чувстваме, е, че душата, когато тя се издига до истинската мисъл, се чувства отнесена в творящото естество на съществуването.
Така разбираха, че трябва да се чувствуват в тяхното отношение към света онези личности, които повече или по-малко следваха Хегеловото развитие на мислите, и се чувстваха дълбоко задоволени от това.
към текста >>
Как може да се живее с
мисъл
та?
Как може да се живее с мисълта?
Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на
мисъл
та и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа.
Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване.
Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл. По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на
мисъл
та, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като
мисъл
.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване.
Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл.
По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
По отношение на това изживяване на
мисъл
та той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
Как може да се живее с мисълта? Този беше великият загадъчен въпрос на по-новото развитие на светогледа. Този въпрос възникна от развитието на това, което се яви в гръцката философия от оживяването на мисълта и от даденото с това откъсване на душата от външното съществуване. Хегел се опита сега да постави пред душата целия обсег на изживяването на мисълта, да държи пред нея един вид всичко, което тя може да извлече от своите глъбини като мисъл.
По отношение на това изживяване на мисълта той изисква сега от душата: Познай себе си в твоята най-дълбока същина в това изживяване, чувствай се в него като в твоя най-дълбока основа.
към текста >>
На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата
мисъл
и не иска да остане при нея?
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност.
На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея?
От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението? Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене.
към текста >>
От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до
мисъл
та и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението?
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност. На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея?
От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението?
Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли. За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода.
към текста >>
Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да
мисли
.
С това Хегелово изискване човешката душа е доведена пред една решаваща точка в познаването на нейната собствена същност. На къде трябва да се обърне тя, когато е стигнала до чистата мисъл и не иска да остане при нея? От възприемането, от чувстването, от волението тя може да отиде до мисълта и да пита: - Какво се получава, когато аз мисля върху възприемането, върху чувстването, върху волението?
Отначало тя не може да отиде по-нататък от мисленето; тя може само постоянно отново да мисли.
За този, който проследява по-новото развитие на светогледите до епохата на Хегел може да се стори като най-важно при този философ това, че той проследява импулсите на това развитие до една точка, над която то не може да бъде изведено, ако се запази характерът, с който то се е явило до тази точка. Който долавя нещо подобно, той може след това да стигне до въпроса: Ако мисленето в смисъла на Хегел довежда първо до там, да се разпростре пред душата една мисловна картина в смисъла на един образ на света: Нима с това мисленето е развило действително от себе си всичко онова, което е затворено живо в него? Би искало все пак да бъде така, че в мисленето да се намери нещо повече от чистото мислене. Да разгледаме едно растение, което се развива минавайки от корена през стеблото и листата и стигайки до цвета и плода. Ние можем сега да завършим живота на това растение, като вземем от плода семената и ги използваме например за храна на човека.
към текста >>
Който насочва погледа върху с
мисъл
а на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до
мисъл
та, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в с
мисъл
а на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо?
към текста >>
Действително: Щом Хегел е стигнал до
мисъл
та, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до
мисъл
та.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене.
Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта.
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека?
към текста >>
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до
мисъл
та.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта.
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта.
При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
към текста >>
При тази
мисъл
спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта.
При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества.
Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид.
към текста >>
Без съмнение
мисъл
та може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека.
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества.
Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека.
Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила.
към текста >>
Обаче не би ли искало от
мисъл
та да се развие нещо живо?
Който насочва погледа върху смисъла на Хегеловата философия, на него тя може да се яви така, че в тази философия целият образ, който човекът си съставя за света, може да се развие подобно на едно растение; че това развитие е доведено до семето, до мисълта, но след това се завършва както животът на едно растение, семето на което не се развива в смисъла на един растителен живот по-нататък, а се използува за нещо, което стои външно по отношение на този живот, както човешкото хранене. Действително: Щом Хегел е стигнал до мисълта, той не продължава по-нататък пътя, който го е довел до мисълта. Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека.
Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо?
Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане.
към текста >>
В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че
мисъл
та наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
Той изхожда от възприятието на сетивата и развива сега всичко в човешката душа, което довежда накрая до мисълта. При тази мисъл спира той и показва на нея, как тя може да доведе до обяснението на мировите процеси и същества. Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека?
В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж?
Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
към текста >>
Обаче
мисъл
та като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила.
Без съмнение мисълта може да служи за това; но същия начин, както растителното семе служи за храна на човека. Обаче не би ли искало от мисълта да се развие нещо живо? Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид.
Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила.
Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина.
към текста >>
Нима не можем да си представим, че всяко използване на
мисъл
та за обяснение на света в с
мисъл
а на официалната наука е някакси само едно използване на
мисъл
та, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
Не би ли искало тя да не бъде отклонена от нейния собствен живот чрез използването в смисъла, в който Хегел е сторил това, както растителното семе се използва за храна на човека? В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане.
Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
към текста >>
Напълно самопонятно е, че за такива ходове на
мисъл
та може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
В каква светлина трябва да се яви философията на Хегел, ако би било вярно, че мисълта наистина може да служи за изяснението, за обяснението на мировите процеси, както растителното семе служи за храна, че то обаче може това само поради обстоятелството, че е отклонено от неговия протичащ растеж? Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие?
Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия.
към текста >>
Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където
мисъл
та се довежда по-нататък в посочения с
мисъл
, там започва царството на произвола на фантастичните представи.
Без съмнение растителното семе може да произведе от себе си само едно растение от същия вид. Обаче мисълта като семе на познанието, когато тя е насочена към нейното живо развитие, ще произведе нещо съвършено ново в сравнение с образа на света, от който тя се е развила. Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност.
Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи.
Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение.
към текста >>
Начинът, както Хегел схваща
мисъл
та, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка.
Както в растителния живот царува повторение, така в познавателния живот може да стане повишение, възлизане. Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина.
Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка.
Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е.
към текста >>
Човек чувства, че с
мисъл
та се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем
мисъл
та, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
Нима не можем да си представим, че всяко използване на мисълта за обяснение на света в смисъла на официалната наука е някакси само едно използване на мисълта, която следва един страничен път на развитието, както в използуването на растителното семе за храна имаме един страничен път по отношение на продължаващото развитие? Напълно самопонятно е, че за такива ходове на мисълта може да се каже, те произлизат само от произвола и представляват само възможности лишени от стойност. Също така самопонятно е, че може да се възрази, че там, където мисълта се довежда по-нататък в посочения смисъл, там започва царството на произвола на фантастичните представи. Въпреки това, за този, който разглежда историческото развитие на живота на светогледите в 19-то столетие, нещата могат да се явят в друга светлина. Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка.
Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали.
Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие.
към текста >>
И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата
мисъл
като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е.
Начинът, както Хегел схваща мисълта, довежда фактически развитието на светогледа до една мъртва точка. Човек чувства, че с мисълта се е стигнало до една крайност; обаче щом искаме да пренесем мисълта, така както сме я схванали, в непосредствения живот на познанието, тя отказва да служи; и ние жадуваме тогава за един живот, който би искал да се разцъфти от светогледа, до който сме стигнали. Фридрих Теодор Вишер започва към средата на столетието своята "Естетика" и я пише в смисъла на Хегеловата философия. Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение.
И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е.
Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>
Мисъл
та би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Той я завършва като едно величествено произведение. Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина.
Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят. Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с
мисъл
та; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата
мисъл
та да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Но след завършването му, той става най-остроумният критик на това произведение. И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят.
Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо
мисъл
та и изживява себе си в
мисъл
та; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата
мисъл
като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в
мисъл
та.
И ако потърсим по-дълбоката причина на това явление, ще открием, че Вишер съзира: Той е пропил своето произведение с Хегеловата мисъл като с един елемент, който е бил изтръгнат от неговите жизнени условия, умрял е. Както растителното семе действа като нещо мъртво, когато то е изтръгнато от потока на неговото развитие. Една особена перспектива се разкрива, когато поставим Хегеловия светоглед в тази светлина. Мисълта би искала да изисква тя да бъде схваната като едно живо семе и при определени условия да бъде доведена до развитие в душата, за да доведе над образа на света на Хегел до един светоглед, в който единствено душата може да познае себе си в нейната същност и с който тя може да се чувства действително пренесена във външния свят. Хегел доведе душата до там, тя да може да изживее себе си с мисълта; продължавайки по-нататък, над това, което Хегел е постигнал, това би довело до там, защото в душата мисълта да израсне над себе си и да проникне в един духовен свят.
Хегел е разбрал, как душата създава от себе си като по чудо мисълта и изживява себе си в мисълта; той е оставил на следващите поколения задачата за намери с живата мисъл като в един истински духовен свят същността на душата, която същност не може да бъде изживяна в нейната цялост само в мисълта.
към текста >>
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на
мисъл
та към едно изживяване на
мисъл
та; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на
мисъл
та; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък.
Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
към текста >>
Мисъл
та не трябва да остане в същото положение като
мисъл
; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
В предидущите изложения стана ясно, как по-новото развитие на светогледа се стреми от възпримането на мисълта към едно изживяване на мисълта; в светогледа на Хегел изглежда, че светът стои пред душата като самосъздадено изживяване на мисълта; въпреки това развитието изглежда да сочи към едно отива не по-нататък.
Мисълта не трябва да остане в същото положение като мисъл; тя не трябва само да бъде мислена, не трябва само да бъде изживяна мислейки; тя трябва да се пробуди за един по-висш живот.
към текста >>
Как той представя света като
мисъл
, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на
мисли
теля, да направи да се влеят в една обширна картина от
мисли
всичките светогледни представи.
Колкото и произволно да може да изглежда това, толкова необходимо трябва да се натрапи то на едно по-дълбоко проникващо разглеждане на развитието на светогледите в 19-то столетие. При едно такова разглеждане се вижда, как изискванията на една епоха действат в дълбочините на историческото развитие; и как стремежите на хората са опити да се справят с тези изисквания. По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек.
Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи.
С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите. Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава.
към текста >>
Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на
мисъл
та: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
По-новото време беше изправено пред образа на света трябваше да бъдат намерени представи върху душевния живот, които могат да съществуват срещу този образ на света. Цялото развитие минавайки през Декарт, Спиноза, Лайбниц, Лок до Хегел се явява като една борба за намирането на такива представи. Хегел довежда борбата до определен завършек. Как той представя света като мисъл, това изглежда навсякъде заложено у неговите предшественици; той взема смелото решение на мислителя, да направи да се влеят в една обширна картина от мисли всичките светогледни представи. С него епохата изчерпи първо стремящата се напред сила на импулсите.
Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие.
Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото. Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
към текста >>
Новите
мисли
тели се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
Това, което бе изказано по-горе изискването да чувстваме живота на мисълта: То е чувствано несъзнателно; то тегне на душите около средата на 19-то столетие. Обхваща ги отчаяние, че не могат да изпълнят това изискване; но това отчаяние не стига до съзнанието. Така на полето на философията настъпва едно безсилие да се върви по-напред. Производителността на философските идеи престава. Тя би трябвало да се движи в горепосочената посока; но изглежда, че първо е необходимо да се размисли върху постигнатото.
Новите мислители се стараят да свържат своите разсъждения в тази или онази точка при техните философски предшественици; обаче липсва силата за едно плодотворно продължение, за едно по-нататъшно изграждане на Хегеловия образ на света.
Нека видим, какво пише Карл Розенкранщ в своя предговор към книгата си "Животът на Хегел" през 1844 година: "Не без болка се разделям аз от работа, ако не би трябвало някога да направим развитието да се прояви в съществуването. Защото не изглежда ли, че ние днешните хора сме само гробари и поставители на паметници на философите, които втората половина на 18-то столетие роди, за да умрат в първата половина на настоящето столетие? Кант започна това умиране на немската философия. Той бе последван от Фихте, Якоби, Золгер, Райнхолд, Краузе, Шлайермахер, В. Ф. Хумболд, Фр.
към текста >>
Способни ли сме ние във втората полови на нашия век да изпратим също така една свещена група от
мисли
тели по-нататък?
Защото не изглежда ли, че ние днешните хора сме само гробари и поставители на паметници на философите, които втората половина на 18-то столетие роди, за да умрат в първата половина на настоящето столетие? Кант започна това умиране на немската философия. Той бе последван от Фихте, Якоби, Золгер, Райнхолд, Краузе, Шлайермахер, В. Ф. Хумболд, Фр. Шлегел, Хуербарт, Ваадер, Вагнер, Виндишман, Фриз и толкова много други... Виждаме ли ние прираст за онази реколта на смъртта?
Способни ли сме ние във втората полови на нашия век да изпратим също така една свещена група от мислители по-нататък?
Живеят ли между нашите младежи тези, у които платонически ентусиазъм и аристотелско блаженство в работата одушевлява душите за едно безсмъртно напрежение в спекулацията?... Твърде странно виждаме, че в нашите дни именно талантите не могат да издържат. Те бързо се изхабяват и започват да копират самите себе си и да се повтарят, там където след побеждаването на неузрелите и несъвършените, едностранните и бурни младежки опити би трябвало да започне периодът на силното и съсредоточено действие. Някои, изпълнени с прекрасно усърдие, падат през глава в тичането и, както Константин Франц, трябва при всяка следваща стъпка, при всяко следващо произведение да се отрекат отново отчасти от предидущото..."
към текста >>
Че след половината на 19-тото столетие
мисли
телите се намираха притиснати да настояват на същото, това често пъти се проявява.
Че след половината на 19-тото столетие мислителите се намираха притиснати да настояват на същото, това често пъти се проявява.
Отличният мислител Франц Брентано говори във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив. Ето защо често чуваме, как даровити хора се оплакват от младото поколение, че му липсват чувството за най-висшите отрасли на знанието. Това би било един тъжен, но същевременно един неразбираем факт. На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство? В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие.
към текста >>
Отличният
мисли
тел Франц Брентано говори във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив.
Че след половината на 19-тото столетие мислителите се намираха притиснати да настояват на същото, това често пъти се проявява.
Отличният мислител Франц Брентано говори във встъпителното слово за неговия виенски професорат "Върху причините на обезсърчаването в областта на философията" в 1874 годна, казвайки: "През първите десетилетия на нашето столетие залите, в които германските философи изнасяха своите лекции, бяха препълнени; в по-ново време приливът бе последван от един дълбок отлив.
Ето защо често чуваме, как даровити хора се оплакват от младото поколение, че му липсват чувството за най-висшите отрасли на знанието. Това би било един тъжен, но същевременно един неразбираем факт. На какво би могло да се дължи това, че новото поколение взето в неговата цялост стои по-назад и то така дълбоко по-назад от предишното по отношение на духовния полет и благородство? В действителност причината, която имаше за последствие едно спадане на изучаването на философията, беше не липса на дарование, а липса на доверие. Ако би се възвърнала надеждата в успеха, то и сега най-красивата палма не би примамвала напразно изследването..."
към текста >>
Светогледът води до
мисъл
та, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в
мисъл
та.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие.
Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта.
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос. Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света.
към текста >>
Ако
мисъл
та би била доведена в гореописания с
мисъл
да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос.
Още по времето, когато Хегел беше още жив и скоро след неговата смърт отделни личности чувстваха, как неговата картина на света показва нейната слабост именно в това, в което се състои нейното величие. Светогледът води до мисълта, но в замяна на това той принуждава също душата да вижда, че нейната същност се изчерпва в мисълта.
Ако мисълта би била доведена в гореописания смисъл да един присъщ на нея живот, това би могло да стане само в индивидуалния душевен живот; чрез това душата би намерила своето отношение като индивидуално същество към целия Космос.
Това чувстваше например Трокслер; но при него това не стигна по-далече от едно смътно чувство. Той се изказва в 1835 година в лекции, които е изнесъл във висшето Училище в Берн, по следния начин: "Но едвам сега, а още преди 20 години ние живеем с най-дълбокото убеждение и се стремяхме да изразим в научни писания и чрез словото, че една философия и Антропология, която би трябвало да обхване единия и целия човек и Бога и света, би могла да бъде основана само върху идеята и действителността на индивидуалността и безсмъртието на човека. Не опровержимо доказателство за това е цялото излязло през 1911 година съчинение: "Погледи в същността на човека" и нашата многократна разпространена в тетрадки Антропология под заглавието "Абсолютната личност". Съобразно с това позволяваме си да цитираме началните редове от споменатия раздел на "Антропологията": "Цялата природа на човека е изградена в нейната вътрешност върху божествени несъразмерности, които се разрешават във величието на една свръхземно определение, като всички двигател ни пружини се намират в духа, а само теглата си в света. Ние проследихме тези несъразмерности с техните явления от тъмния, земен корен и вървяхме по следите на спиралите на небесното растение, които ни изглеждаха, че обвиват от всички страни и във всички посоки само едно голямо, благородно стебло; ние стигнахме сега до върха на дървото, но там то се издига неизкачимо и необрозимо в по-горните, по-светли пространства на един друг свят, чиято светлина леко зазорява за нас, чийто въздух ние можем да подушим.
към текста >>
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само
мисъл
; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само
мисъл
.
Такива думи звучат за съвременния човек сантиментално и малко научно. Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност".
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл.
"Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
към текста >>
С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на
мисъл
та.
Но необходимо е само да вземем под внимание целта, към която Трокслер се стреми. Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух.
С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието. Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха.
към текста >>
Само че Трокслер не стига до там, да схване
мисъл
та като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той иска да знае същността на човека разрешена не в един идеен свят, а се стреми да схване "човека в човека", като "индивидуална и безсмъртна личност". Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта.
Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие. Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи.
към текста >>
Той не предчувстваше, че в нейния живот
мисъл
та може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер иска за знае човешката природа закотвена в един свят, който не е само мисъл; ето защо той обръща вниманието на това, че може да се говори за нещо в човека, което свързва човека с един свят намиращ се над сетивния свят и който не е само мисъл. "Още по-рано философите са различавали едно тънко, възвишено душевно тяло, различно от физическото, или са приемали в този смисъл една обвивка на духа, една душа, която има на себе си един образ на тялото и която за тях беше вътрешният по-висш човек". Самият Трокслер раздели човека на тяло, живот, душа и дух. С това той обръща вниманието на душата така, че с тялото и живота тя се намира във физическия сетивен свят, а с душата и духа прониква в свръхсетивния свят така, че се корени в този свят като индивидуално същество и действа индивидуално не само в сетивния свят, обаче в духовния свят се изгубва във всеобщността на мисълта. Само че Трокслер не стига до там, да схване мисълта като жив зародиш на познанието и оставяйки този зародиш на познанието да живее в душата да може да оправдае индивидуалните душевни членове душа и дух по един действителен начин чрез познанието.
Той не предчувстваше, че в нейния живот мисълта може да израсне до това, което може да бъде наречено индивидуален живот на душата; а може да говори върху тази индивидуална същност на душата само от едно предчувствие.
Трокслер не можеше да стигне до нещо друга освен до едно предчувствие за тези отношения, защото той беше зависим от твърде положително-догматически религиозни предпоставки. Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не!
към текста >>
В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на
мисъл
та на с
мисъл
а на Хегел до едно причастие в оживяването на
мисъл
та?
Но понеже имаше един широк поглед върху науката на неговото време и едно дълбоко проникновение в хода на развитието на светогледния живот, неговото отхвърляне на философията на Хегел може да се счита като произхождащо нещо повече от една лична антипатия. То може да се счита като израз на това, което може да се изнесе срещу Хегел от настроението на самата Хегелова епоха. Така трябва да разбираме нещата, когато Трокслер казва: "Хегел доведе спекулацията до най-висока степен на нейното развитие и именно чрез това той я унищожи. Неговата система е тази: дотук, и по-нататък не! Това е станала тя в това направление на духа".
В тази форма поставя Трокслер въпроса, който доведен от предчувствието до ясната идея би трябвало да гласи: Как светогледът може да се издигне над простото изживяване на мисълта на смисъла на Хегел до едно причастие в оживяването на мисълта?
към текста >>
Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на
мисъл
та, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
За положението на Хегеловия светоглед спрямо построението на епохата е характерно една съчинение, което К. Х. Вайсе издаде в 1834 година и което носи заглавието""Философската тайна наука за безсмъртието на човешкия индивид". В него се казва: "Който е изучавал философията на Хегел в цялата нейна съвкупност, на него му е известно, как тя е обоснована по един логичен начин в нейния диалектически метод, как тя издига субективния дух на органичния индивид първо в обективния дух на правото, на държавата и на нравите и прави той да се влее като второстепенен, същевременно като утвърден и отречен, накратко като несамостоятелен момент в този по-висш дух. Чрез това ограниченият индивид, както отдавна е било забелязано във и вън от школата на Хегел, се превръща в едно преходно явление... Каква цел, какво значение би могла да има трайността на един такъв индивид, след като през него е преминал мировия Дух...." По отношение на тази лишеност от значение на индивидуалната душа Вайсе търси да обясни по свой начин нейната непреходност.
Че и той също не може да стигне до някакъв напредък на Хегеловото изложение, това става разбираемо от следваните от него ходове на мисълта, които бяха скицирани в една предидуща глава на настоящата книга.
към текста >>
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от
мисли
по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят.
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят.
Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос. Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването.
към текста >>
Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност
мисъл
и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос.
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят.
Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос.
Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества? Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие.
към текста >>
Щом душата не обхваща с
мисъл
та своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества?
Както можеше да се чувствува безсилието на Хегеловото построение от мисли по отношение на индивидуалната същност на душата, това безсилие можа да бъде забелязано и по отношение на изискването да се проникне действително по-нататък в дълбочините на природата, да се проникне до по-големи дълбочини от тези, които са явни и за сетивния свят. Че всичко, което се предлага на сетивата, е в действителност мисъл и като такава е дух, това беше ясно за Хегел; обаче дали с този "дух на природата" е проникнат с погледа целият дух на природата, това можеше да се чувства като един нов въпрос.
Щом душата не обхваща с мисълта своята собствена същина, не би ли искало тогава при едно друго изживяване на нейната същина да бъдат познати в природата по-дълбоки сили и същества?
Дали хората си задават такива въпроси с цялата яснота или не, това не е важно, а важното е, дали те могат да бъдат зададени по отношение на един светоглед. Щом те могат да бъдат зададени, тогава поради тази възможност светогледът прави впечатлението на нещо незадоволяващо. Понеже такъв е случаят при светогледа на Хегел, а това хората чувстваха по отношение на този светоглед, че той не дава истинския образ на света, към който се отнасят най-висшите загадъчни въпроси на съществуването. Това трябва да се има предвид, ако искаме да видим в неговата светлина образа, картината, в която се представя развитието на светогледа в средата на 19-тото столетие. В това време по отношение картината на външната природа бяха направени нови прогреси.
към текста >>
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само
мисли
, а не може да създаде даже един стрък трева?
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева?
Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното? Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение. При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание. Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
към текста >>
Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото
мисли
телно развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
Карл Лудвиг Мишеле, издателят на Хегеловата "Натурфилософия", писа в своя предговор към нея в 1841 година: "Ще държи ли още дълго време за една граница на философията, считайки, че тя може да създава само мисли, а не може да създаде даже един стрък трева? Т.е. само общото, трайното, единствено ценното, а не отделното, сетивното, преходното? Но ако ограничението на философията не трябва да се състои само в това, че тя не може да направи нищо индивидуално, но и в това, че тя даже не знае, как може да бъде направено това; тогава трябва да отговорим, че това как стои не над знанието, че следователно знанието не може да има никакви предели в това отношение. При въпроса "как? " на това превръщане на идеята в действителността знанието се изгубва, именно защото природата е лишена от съзнание идея и стръкът трева расте без никакво знание.
Истинското творение, това на всеобщото, остана неизгубено за философията, в са мото нейно познание... А сега ние твърдим: Най-девственото мислително развитие на спекулацията ще съвпадне най-пълно с резултатите на опита и великото чувство за природата ще ни накара да видим по-най-нескрит начин в този опит нищо друго освен въплътените идеи".
към текста >>
Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите
мисли
и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се раз
мисли
върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения.
Следващото време не е произвело едно такова примиряване. Известна враждебност срещу Хегел обхвана все по-широки кръгове.
Ние виждаме, как това настроение по отношение на него се разпространява все по вече през 50-те години от думите, които Фришдрир Алберт Ланге употребява в своята "История на материализма" /1865 г./: Цялата негова /Хегелова/ система се движи сред нашите мисли и фантазии върху нещата, на които се дават високозвучащи имена, без да се размисли върху това, каква валидност се полага въобще на явленията и на извлечените от тях понятия.... Чрез Шелинг и Хегел пантеизмът стана господстващ начин на мислене в натурфилософията, един светоглед, който при определена дълбочина съдържа същевременно почти още в принцип опасността от фантастични блуждаения.
Вместо да отдели опита и сетивния свят от отделното по един строг начин и след това да търси примирението на тези области в природата на човека, пантеистът извършва примирението на духа с природата чрез едно безапелационно решение на поетизиращия разум без всякакво критическо посредничество".
към текста >>
Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен
мисли
тел: К.
Характерно за хода на развитието на светогледа в средните десетилетия на 19-ия век е изказването на един знаменит, обаче за съжаление малко оценен мислител: К.
Х. Планк. От него излезе през 1850 година едно забележително съчинение: "ерата" в предговора на което той казва: "- Едновременно да доведе до съзнанието чисто природната закономерност и обусловеност на всяко битие и отново да установи пълната себе съзнателна свобода на духа, самостоятелния вътрешен закон на неговата същност, тази двойна тенденция, която е отличителната основна черта на по-новата история, съставлява в нейната най-изразена и най-чиста форма също задачата на предстоящото съчинение. Първата тенденция лежи от възкръсването на науките насам в пробуденото самостоятелно и обширно изследване на природата и в нейното освобождение от господството на чисто религиозното, в произведеното от него /от изследването на природата/ преобразуване на целия физически светоглед и на все по-трезвото разглеждане на нещата въобще; тя се крие също и в най-висша форма във философския стремеж, природните закони да бъдат разбрани според тяхната вътрешна необходимост на всички страни; но тази тенденция се показва практически и във все по-пълното развитие на този непосредствено съвременен живот според неговите естествени /природни/ условия". В такива изречения се изразява растящото влияние на естествените науки. Доверието в тези науки стана все по-голямо.
към текста >>
Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други
мисли
тели, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата.
Скоро обаче в духовното развитие се намесиха други мислители, които бяха смели в свързването на фактите, които се стараеха изхождайки от почвата на естествената наука да проникнат в същността на нещата.
Това, което те искаха да произведат, не беше нищо по-малко от едно решително преобразуване на всеки досегашен възглед на природата и за живота въз основа на модерната наука и природознание. За тях природопознанието на 19-то столетие беше работило предварително по-най-мощен начин. Фойербах сочи по радикален начин на това, което те искаха: "Да бъде поставен Бог по-рано от природата е също така много както да бъде поставена църквата по-рано от камъните, от които тя е изградена, или да бъде поставена архитектурата, изкуството, което е сглобило камъните в една сграда, по-рано от свързването на химическите вещества в един камък, накратко казано, по-рано от естественото възникване и образуване на камъка". Първата половина на столетието създаде многобройни естественонаучни камъни за архитектурата на една нова светогледна сграда. Без съмнение правилно е, че една сграда не може да бъде издигната, ако за това не съществуват никакви камъни.
към текста >>
Когато разгледаме личностите, които през 50-те години участвуваха в изграждането на една светогледна постройка, особено ярко изпъкват физиономиите на трима
мисли
тели: Лудвиг Бюхнер /роден през 1824 г.
Когато разгледаме личностите, които през 50-те години участвуваха в изграждането на една светогледна постройка, особено ярко изпъкват физиономиите на трима мислители: Лудвиг Бюхнер /роден през 1824 г.
и починал през 1899 г./, Карл Фогт /1817-1895 г./ и Якоб Молешот /1822-1893 г./. Ако искаме да охарактеризираме основното чувство, което е одушевлявало тези трима мъже, ние можем да направим това с думите на последния от тях: "Щом човек е изследвал всички свойства на веществата, които могат да направят впечатление върху неговите развити сетива, тогава той е схванал също и същността на нещата. С това той постига своето абсолютно знание, т.е. абсолютното знание на човечеството. Едно друго знание няма за човека никаква трайност".
към текста >>
Според мнението на тези
мисли
тели, цялата досегашна философия е предала на човека едно такова несъстоятелно знание.
и починал през 1899 г./, Карл Фогт /1817-1895 г./ и Якоб Молешот /1822-1893 г./. Ако искаме да охарактеризираме основното чувство, което е одушевлявало тези трима мъже, ние можем да направим това с думите на последния от тях: "Щом човек е изследвал всички свойства на веществата, които могат да направят впечатление върху неговите развити сетива, тогава той е схванал също и същността на нещата. С това той постига своето абсолютно знание, т.е. абсолютното знание на човечеството. Едно друго знание няма за човека никаква трайност".
Според мнението на тези мислители, цялата досегашна философия е предала на човека едно такова несъстоятелно знание.
Идеалистичните философи вярват, според мнението на Бюхнер и на неговите съмишленици, че черпят от разума; но чрез един такъв подход, твърди Бюхнер, не може да се роди никаква пълносъдържателна сграда от представи. "Истината може да бъде доловена от природата и от нейното царуване", казва Молешот. В тяхното и в следващото време борците за един подслушан от природата светоглед са били наречени с общото име материалисти. И подчертавало се е, че този техен материализъм е един прадревен светоглед, за който видни духове отдавна са познавали, колко незадоволителен е той за едно по-висше мислене. Бюхнер се е обърнал срещу едно такова мнение.
към текста >>
От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух,
мисъл
, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване".
Вьолер успя да създаде едно вещество, което се образува в организма, по изкуствен начин вън от този организъм. С това изглеждаше, че дадено доказателство, че е неправилно съществуващото до тогава вярване, което приемаше, че определени съединения на веществата могат да се образуват само под влиянието на една особена жизнена сила, която съществува в организма. Щом такива съединения на веществата могат да бъдат изготвени вън от живото тяло и без жизнена сила, можа да бъде направен извода, че организмът също работи със сили, с които има работа и химията. За материалистите беше много близко до ума, да кажат, че щом живият организъм не се нуждае от никаква особена жизнена сила, за да произведе това, което по-рано се приписваше на една такава жизнена сила: Защо тогава би се нуждаел той от особени духовни сили, за да се родят в него процесите, с които са свързани духовно-душевните изживявания? Отсега нататък материята с нейните свойства стана за материалистите това, което създава от своето майчино лоно всички неща и процеси.
От факта, че въглеродът, водородът, кислородът и азотът се свързват в едно органическо съединение, не беше далече до твърдението на Бюхнер: "Думите душа, дух, мисъл, чувство, воля, живот не означават никакви същности, никакви действителни неща, а само свойства, способности, действия на живата материя или резултати от същности, които са основани в материалните форми на съществуване".
Отсега нататък Бюхнер нарече безсмъртно не едно божествено същество, не човешката душа, а материята с нейната сила. И Молешот облича същото убеждение в думите: "Силата не е никакъв творящ бог, никаква отделна от материалната основа същност на нещата, тя е неделимо свойство на материята, нейното присъщо от вечността свойство. Въглената киселина, водородът и кислородът са сили, които разлагат и най-твърдата скала и я превръщат в течност, чието течение създава живота. Смяна на материя и форма в отделните части, докато основната форма остава същата, тази е тайната на животинския живот".
към текста >>
Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа,
мисъл
".
Изследователската работа на естествените науки от първата половина на 19-тото столетие даде на Лудвиг Бюхнер възможността да изкаже възгледи като тези: "По същия начин, както парната машина произвежда движение, заплетена органическа сложност на надарената със сила материя произвежда в животинското тяло един общ сбор от определени ефекти, които свързани в единство са наречени от нас дух, душа, мисъл".
А Карл Густав Ройшле обяснява в своята книга "Философия и естествена наука. В памет на Давид Фридрих Щраус"/1874 г./, че резултатите на естествените науки включват даже в себе си един философски момент. Сродството, което бе открито между природните сили, беше считано като ръководител в тайните на съществуването.
към текста >>
Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в
мисъл
та като такава нещо пълноценно.
от работа се ражда топлина. В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина. Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено".
Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно.
Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители.
към текста >>
Но това беше съвсем далече от посочените тук
мисли
тели.
В парната машина топлината отново се превръща в производство на работа. Количеството топлина, което се ражда от работата, може да се изчисли от количеството на тази работа. Когато превръщаме в работа количеството топлина, което е необходимо да затоплим един килограм вода с един градус, с тази работа можем да повдигнем 424 килограма на един метър височина. Нищо чудно, че в такива факти хората видяха един нечуван напредък в сравнение с обясненията върху материята, каквито даде Хегел: "Преходът от идейното съдържание към реалното съдържание, от абстракцията към конкретното съществуване, тук от пространството и време към реалността, която се явява като материя, е неразбираем за ума и става за него винаги нещо външно и нещо дадено". Значението на една такава забележка се познава тогава, когато човек може да вижда в мисълта като такава нещо пълноценно.
Но това беше съвсем далече от посочените тук мислители.
към текста >>
Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на
мисъл
та към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива.
Фогт, Бюхнер и Молешот пристъпиха с цялата смелост на ентусиасти на мисълта към обяснението на всички явления от материалистични процеси, както те стават пред човешките сетива.
към текста >>
Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър
мисли
тел, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи.
Щом в акта на зачатието душата може да се дели, както смята господин Р. Вагнер, вероятно тя би искала да се дели и при смъртта и едната част, натоварена с греховете, да отиде в чистилището, а другата да отиде на право в рая. Господин Вагнер обещава накрая в своите физиологически писма също отклонения в областта на физиологията на делените души". Борбата стана остра, когато в 1854 година Вагнер държа на събранието на природоизследователите една сказка върху "Сътворението на човека и на субстанцията на душата" против материализма. Той искаше да докаже две неща: Първо, че резултатите на по-новата естествена наука не противоречи на библейската вяра и произхода на човешкия род от една двойка; второ, че тези резултати не решават нищо върху душата.
Фогт написа в 1855 година едно полемично писание против Вагнер "Наивна вяра и наука", което от една страна го показва на пълната висота естественонаучното разбиране на неговото време, но от друга страна го разкрива също като един остър мислител, който разкрива безцеремонно заключенията на противника като измамни образи.
Неговото противоречие срещу първото твърдение на Вагнер завършва с изреченията: "Всички исторически както и естественонаучни изследвания доставят положителното доказателство за многообразния произход на човешките раси. Ученията на писанието относно Адама и Ной и двукратния произход на хората от една двойка са научно изцяло неудържими приказки". А против Вагнеровото учение за душата Фогт възрази: Ние виждаме психическите дейности на човека да се развиват постепенно с развитието на телесните органи. Ние виждаме, как духовните действия стават все по-съвършени от детската възраст до зрелостта на живота; виждаме, че с всяка атрофия на сетивата и на мозъка "духът" също се атрофира. "Едно такова развитие е несъединимо с приемането на една безсмъртна душевна субстанция".
към текста >>
Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни
мисли
тели заключенията от това, което сетивата възприемат.
В светогледа на Чолбе се вижда също така ясно, какви качества правят материализма да бъде така приемлив за човешкото мислене. Защото няма съмнение в това, че Бюхнер, Фогт и Молешот не бяха достатъчно философи, за да обосноват логически ясно техните възгледи. Върху тях действуваше силата на фактите на естествената наука.
Без да се издигнат до висините на един идейносъобразен начин на мислене, както обичаше да се изразява Гьоте, те извличаха повече като природни мислители заключенията от това, което сетивата възприемат.
Да си дадат сметка за техния подход от гледището на естеството на човешкото познание, това не беше тяхна задача. Чолбе стори именно това. В неговата книга "ново изложение на сенсуализма" /1855 г./ ние намираме дадени основанията, защо той счита за пълноценно само едно познание на основата на сетивните възприятия. Само едно такова познание доставя ясно представими и нагледни понятия, съждения и заключения. Всяко заключение за нещо, което не можем да си представим, както и всяко не ясно понятие, трябва да се отхвърлят.
към текста >>
Съчиненията на този
мисли
тел са били изцяло забравени, въпреки, че те са едни от най-интересните, които по-новата философия е произвела.
Грешката, която Чолбе направи със своето кръгово движение, се явява в увеличен размер при гениалния Карл Кристиян Планк /1819-1880 г./.
Съчиненията на този мислител са били изцяло забравени, въпреки, че те са едни от най-интересните, които по-новата философия е произвела.
Също така живо както материализмът Планк се стремеше към едно обяснение на възприемаемата действителност. Той укорява германския идеализъм на Фихте, Шелинг и Хегел, че този идеализъм търсеше същността на нещата едностранно в идеята. "Да обясняваме нещата действително независимо изхождайки от самите тях, това значи да ги познаем в тяхната първична обусловеност и крайност"/виж Планк, Ерата, стр. 103/ "Това е само една и истински чиста природа, така щото чистата природа в по-тесен смисъл и духът са в по-висш и широк сми съл само противоположности в единната природа". /на др.
към текста >>
Обаче ако бяха изтълкували неговия подход в техния с
мисъл
, те би трябвало да му кажат: Ти стоиш на едно изграждащо света становище; въпреки това вярваш, че познаваш света като съществуващ; ти слизаш отгоре надолу и считаш слизането за едно възлизане; ти поставяш света с главата надолу и
мисли
ш, че главата са краката.
Фоейрбах казва за себе си: "Хегел стои на едно изграждащо света становище, аз на едно становище искащо да познае света като нещо съществуващо; той слиза надолу, аз се изкачвам нагоре. Хегел поставя човека с главата надолу, аз го поставям на неговите почиващи на геологията крака". С това материалистите също биха искали да охарактеризират своето вероизповедание. Обаче Планк постъпва по своя начин точно както Хегел. Въпреки това той вярва, че постъпва както Фойербах и материалистите.
Обаче ако бяха изтълкували неговия подход в техния смисъл, те би трябвало да му кажат: Ти стоиш на едно изграждащо света становище; въпреки това вярваш, че познаваш света като съществуващ; ти слизаш отгоре надолу и считаш слизането за едно възлизане; ти поставяш света с главата надолу и мислиш, че главата са краката.
към текста >>
Стремежът към природата, фактическа действителност в третата четвъртина на 19-тото столетие не можеше да бъде изразен по-ярко откакто това стана чрез светогледа на един
мисли
тел, който искаше да създава като по чудо не само идеи, но и действителност от разума.
Стремежът към природата, фактическа действителност в третата четвъртина на 19-тото столетие не можеше да бъде изразен по-ярко откакто това стана чрез светогледа на един мислител, който искаше да създава като по чудо не само идеи, но и действителност от разума.
Не по-малко интересно действа личността на Планк, когато я сравним с тази на неговия съвременник Макс Щирнер. В това отношение от значение е, как Планк мислеше върху мотивите на човешкото действане и на обществения живот. Както материалистите изхождаха от обяснението на природата от действително дадените за сетивата вещества и сили, така Щирнер изхождаше от действителната отделна личност за ръководната нишка на човешкото поведение. Разумът е само при отделния човек. Ето защо това, което той определя като ръководна нишка на действието, може също да важи само за отделния човек.
към текста >>
Но още в минали времена е имало
мисли
тели, които са се стремели към един чисто естественонаучен начин на мислене.
Но още в минали времена е имало мислители, които са се стремели към един чисто естественонаучен начин на мислене.
Като оставим настрана повече или по-малко ясните опити на други, Ламарк е начертал през 1809 година една кратка картина на раждането и развитието на живите същества, която, според състоянието на тогавашните познания, би трябвало да има нещо много привлекателно за един тогавашен светоглед. Той си представяше, че най-простите живи същества са се родили чрез неорганически процеси при определени условия. Щом веднъж се е образувало едно същество по този път, тогава чрез приспособяване към дадените условия то развива от себе си нови форми, които служат на неговия живот. То развива от себе си нови органи, понеже се нуждае от тях за себе си. Следователно съществата могат да се изменят и чрез това изменение също да се усъвършенстват.
към текста >>
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на
мисъл
та един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Мислещите съобразно резултатите на естествените науки хора живееха в едни начин на мисленето съвършено различен от този на хегелианците. Тези последните можеха да останат в техния идеен свят. Те можеха да развият тяхната идея за човека от идеята на маймуната, без да се грижат за това, как природата извършва това, да направи защото в действителния свят човекът да се роди наред с маймуната. Още Мишеле беше казал /виж по-горе/, че не е работа на идеята тя да се изкаже върху въпроса "как" на процесите в действителния свят.
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола.
Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.".
към текста >>
Мисли
телното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.".
Изграждащият един идеалистичен светоглед се намира в това отношение в положението на математиката, който е достатъчно само да каже, чрез каква операция на мисълта един кръг се превръща в една елипса или тази последната в една парабола или хипербола. Обаче който се стреми към едно обяснение изхождайки от фактите, би трябвало да покаже действителните процеси, чрез които би искало да стане едно такова превръщане. В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени.
Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.".
/Хегелови съчинения, 1847 г., т.7, стр. 33./. Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация. Ходът на развитието на Земята и на нейното органическо население е бил напълно непрекъснат, той не е бил прекъсван от мощни революции. Най-простите животни и най-простите растения, които стоят на най-долното стъпало на стълбата на организацията, са се родили и се раждат още и днес чрез самозараждане"
към текста >>
Срещу такова изказване на един идеалистичен
мисли
тел стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация.
В този случай той е създател на един реалистичен светоглед. Той не ще застане на становището, което Хегел загатва с думите: "Това е една несръчна представа на по-старата и на по-новата натурфилософия, да счита превръщането и преминаването на една природна форма и сфера в една по-висша за едно външно действително произведение, която обаче, за да бъде направена по-ясна, бива поставена в тъмата на далечното минало. На природата е присъща именно външността, да прави тази външност да се разпадне на различни форми и да ги направи да се явят като безразлични съществувания; идеята, която ръководи напред степените, е вътрешността на тези степени. Мислителното разглеждане на нещата трябва да се освободи от такива мъгливи и всъщност сетивни представи, каквито е например така нареченото произхождане например на растенията и животните от водата и след това произлизането на по-развитите животински организми от по-нисшите и т.н.". /Хегелови съчинения, 1847 г., т.7, стр. 33./.
Срещу такова изказване на един идеалистичен мислител стои реалистичното изказване на Ламарк: "В самото начало са се родили само най-простите и най-нисши животни и растения и едва накрая онези с най-сложно съставена организация.
Ходът на развитието на Земята и на нейното органическо население е бил напълно непрекъснат, той не е бил прекъсван от мощни революции. Най-простите животни и най-простите растения, които стоят на най-долното стъпало на стълбата на организацията, са се родили и се раждат още и днес чрез самозараждане"
към текста >>
Въпреки такива завладяващи ходове на
мисли
те именно при
мисли
телите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества.
Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества.
Също и един такъв разкриващ пътища и даващ насоки мислител и изследовател като Йоханес Мюлер се натъкна при разглеждане на целесъобразността на идеята: "Органическите тела се различават от неорганическите не само според формата на техния състав от елементи, но постоянната дейност, която се развива в живата органическа материя твори също по законите на един разумен план с целесъобразност, като частите са подредени за целта на едно цяло и тук е именно онова, което отличава организмите"/ Й. Мюлер, Ръководство по Физиология на Човека, 3-то издание, 1838 г., І, стр. 19/. При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености.
към текста >>
Също и един такъв разкриващ пътища и даващ насоки
мисли
тел и изследовател като Йоханес Мюлер се натъкна при разглеждане на целесъобразността на идеята: "Органическите тела се различават от неорганическите не само според формата на техния състав от елементи, но постоянната дейност, която се развива в живата органическа материя твори също по законите на един разумен план с целесъобразност, като частите са подредени за целта на едно цяло и тук е именно онова, което отличава организмите"/ Й.
Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества.
Също и един такъв разкриващ пътища и даващ насоки мислител и изследовател като Йоханес Мюлер се натъкна при разглеждане на целесъобразността на идеята: "Органическите тела се различават от неорганическите не само според формата на техния състав от елементи, но постоянната дейност, която се развива в живата органическа материя твори също по законите на един разумен план с целесъобразност, като частите са подредени за целта на едно цяло и тук е именно онова, което отличава организмите"/ Й.
Мюлер, Ръководство по Физиология на Човека, 3-то издание, 1838 г., І, стр. 19/. При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог.
към текста >>
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна
мисъл
на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия.
Въпреки такива завладяващи ходове на мислите именно при мислителите, които по един предпазлив начин никога не са искали да напускат ръководната нишка на познанието на фактите, трябваше да се яви съмнение по отношение на природосъобразния начин на мислене и на разглеждане на нещата, докато оставаше необяснена целесъобразността на оживените същества. Също и един такъв разкриващ пътища и даващ насоки мислител и изследовател като Йоханес Мюлер се натъкна при разглеждане на целесъобразността на идеята: "Органическите тела се различават от неорганическите не само според формата на техния състав от елементи, но постоянната дейност, която се развива в живата органическа материя твори също по законите на един разумен план с целесъобразност, като частите са подредени за целта на едно цяло и тук е именно онова, което отличава организмите"/ Й. Мюлер, Ръководство по Физиология на Човека, 3-то издание, 1838 г., І, стр. 19/.
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия.
Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността. Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
към текста >>
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит
мисли
тел Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят"
мисъл
та, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
При един човек като Йоханес Мюлер, който се придържа строго в границите на едно изследване на природата и при когото възгледът за целесъобразността оставаше като частна мисъл на заден план на изследването на фактите, този възглед не можеше във всеки случай да произведе никакви особени последствия. Той изследваше строго обективно законите на организмите въпреки тяхната целесъобразна връзка и чрез своето широко разбиране, което знаеше да си служи в неограничен размер с физическото, химическото, анатомическото, зоологическото, микроскопическото и ембриологическо знание, той стана един реформатор на учението за природата. Неговият възглед не му пречеше да основава познанието на душевните свойства на съществата върху телесните особености. Един от неговите основни възгледи беше този, че човек не може да бъде психолог, без да бъде физиолог. Обаче този, който от пределите на природоизследването идваше в областта на общия светоглед, той не се намираше в щастливото положение да може да постави направо на заден план идеята за целесъобразността.
Ето защо понятно е, когато един такъв знаменит мислител Густав Теодор Фехнер /роден в 1801 г./ изразява в своята издадена в 1852 година книга "Зенд-Авеста или за природата на Небето и на отвъдния свят" мисълта, че във всеки случай е странно да се вярва, какво не е необходимо никакво съзнание за да бъдат създадени съзнателни същества, каквито са хората, тъй като несъзнателните машини могат да бъдат създадени само чрез съзнателни хора.
към текста >>
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от
мисъл
та, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Също така и Карл Ернст фон Баер, който беше проследил развитието на животинското същество нагоре чак до неговите начални състояния, не можа да се откаже от мисълта, че процесите в живото тяло са насочени към определени цели, даже че пълното понятие за целта може да се приложи към цялостната природа. /К.Е.Ф.
Баер, Проучвания из областта на Естествената наука, 1876 г. стр. 72 и 82/.
към текста >>
Такива трудности, които възникват за някои
мисли
тели по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените
мисли
тели.
Такива трудности, които възникват за някои мислители по отношение на един образ на света, който иска да вземе своите елементи само от сетивно възприемаемата природа, не забелязваха материалистично настроените мислители.
Те се стремяха към това, да противопоставят на идеалистическия образ на света от първата половина на столетието един такъв, който получава цялата светлина за обяснението на света от факти на природата. Те имаха доверие само в познанията, които се добиват на основата на тези факти.
към текста >>
Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при
мисъл
та, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите.
Обаче в лицето на Карл Фогт ние се научаваме да познаваме един човек, който имаше дълбоко разбиране за красотата на природата и се стараеше да нарисува тези красоти като дилетант в живописта. Той беше човек, който не беше тъп за творенията на човешката фантазия, а се чувстваше добре в обществото на художниците и поетите.
Ни най-малко не изглеждаше, че естетическата наслада от чудесното устройство на органическите същества е тази, която е увлякла във въодушевление материалистите при мисълта, че величествените явления на тялото могат да бъдат също източник и на душите.
Не трябваше ли те да си кажат: - Колко повече право за причина на духа има величественото устройство на човешкия мозък в сравнение с абстрактните понятия, с които философията се занимава?
към текста >>
Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана
мисъл
та, с
мисъл
та добрата или зла воля по един природосъобразен начин.
С тяхното природопознание при тях се свързваха дълбоките етически мотиви. Това, което Чолбе особено подчертава, че натурализмът има една морална основа, са го чувствали и други материалисти. Те искаха да всадят в човека радостта идваща от природното съществуване; искаха да събудят в него чувството, че той трябва да търси на Земята задължения и задачи. Те считаха за едно повишение на човешкото достойнство, когато в човека действа съзнанието, че той се е развил от по-нисши от него същества до неговото настоящо съвършенство. И те си обещаваха правилното обсъждане на човешките деяния само от този, който познава природосъобразните необходимости, от които действа личността.
Те си казваха, че само онзи може да познае един човек по неговата стойност, който знае, че с материята животът кръжи през света, през вселената, че с живота е свързана мисълта, с мисълта добрата или зла воля по един природосъобразен начин.
На онези, които вярват, че материализмът поставя в опасност моралната свобода, Цоленат отговаря: "Че всеки един е свободен, който с радост осъзнава, необходимостта на своето съществуване, на своите отношения, на своите нужди, права и изисквания, когато знае границите и значението на кръга на своите действия. Който е разбрал тази природна необходимост, той знае също да се бори за своето право, за изискванията, които произлизат от потребността на рода. Даже, нещо повече, понеже само свободата е в съзвучие с истински човешкото, понеже тя се запалва с природна необходимост от рода, затова във всяка борба за свобода, за човешките блага е гаранцията за крайната победа над потисниците".
към текста >>
Естественонаучният начин на мислене не можеше още да действа с такава сила върху тях както върху материалистично настроените
мисли
тели от средата на 19-тото столетие.
насам по-новия образ на света стоеше под влиянието на естественонаучния начин на мислене. Обаче това влияние не можеше да бъде от такова голямо значение както онова от страна на постиженията на естествените науки в 19-тото столетие. На прехода от 18-тото към 19-тото столетие бяха направени също значителни прогреси в естествените науки. Нека помислим за откритието на кислорода от Лавоазие, и за онези в областта на електричеството от волта и за много други. Въпреки това, признавайки напълно тези прогреси, духове като Фихте, Шелинг, Гьоте можаха да стигнат до един образ на света, който изхождаше от духа.
Естественонаучният начин на мислене не можеше още да действа с такава сила върху тях както върху материалистично настроените мислители от средата на 19-тото столетие.
Все още беше възможно на едната страна на образа на светогледа да бъдат поставени представите на естествената наука, а за другата страна хората имаха представи, които съдържаха нещо повече от "чисти мисли". Една такава представа беше например тази за "жизнената сила" или тази за "целесъобразното устройство" на живите същества. Такива представи даваха възможност да се каже: В света действа нещо, което не попада под обикновената природна закономерност, което е от духовно естество. Това даваше една представа на духа, която имаше някакси едно "фактическо съдържание". Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо".
към текста >>
Все още беше възможно на едната страна на образа на светогледа да бъдат поставени представите на естествената наука, а за другата страна хората имаха представи, които съдържаха нещо повече от "чисти
мисли
".
Обаче това влияние не можеше да бъде от такова голямо значение както онова от страна на постиженията на естествените науки в 19-тото столетие. На прехода от 18-тото към 19-тото столетие бяха направени също значителни прогреси в естествените науки. Нека помислим за откритието на кислорода от Лавоазие, и за онези в областта на електричеството от волта и за много други. Въпреки това, признавайки напълно тези прогреси, духове като Фихте, Шелинг, Гьоте можаха да стигнат до един образ на света, който изхождаше от духа. Естественонаучният начин на мислене не можеше още да действа с такава сила върху тях както върху материалистично настроените мислители от средата на 19-тото столетие.
Все още беше възможно на едната страна на образа на светогледа да бъдат поставени представите на естествената наука, а за другата страна хората имаха представи, които съдържаха нещо повече от "чисти мисли".
Една такава представа беше например тази за "жизнената сила" или тази за "целесъобразното устройство" на живите същества. Такива представи даваха възможност да се каже: В света действа нещо, което не попада под обикновената природна закономерност, което е от духовно естество. Това даваше една представа на духа, която имаше някакси едно "фактическо съдържание". Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо". Той го беше изтънил до "чиста мисъл".
към текста >>
Той го беше изтънил до "чиста
мисъл
".
Все още беше възможно на едната страна на образа на светогледа да бъдат поставени представите на естествената наука, а за другата страна хората имаха представи, които съдържаха нещо повече от "чисти мисли". Една такава представа беше например тази за "жизнената сила" или тази за "целесъобразното устройство" на живите същества. Такива представи даваха възможност да се каже: В света действа нещо, което не попада под обикновената природна закономерност, което е от духовно естество. Това даваше една представа на духа, която имаше някакси едно "фактическо съдържание". Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо".
Той го беше изтънил до "чиста мисъл".
За онези, за които "чистите мисли" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност. Те трябваше да поставят на мястото на "чисто мисловите неща" на Хегел нещо, което имаше за тях едно действително съдържание. Затова те потърсиха произхода на "духовните явления" в материалните процеси, които могат да бъдат сетивно наблюдавани "като факти". Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
към текста >>
За онези, за които "чистите
мисли
" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност.
Една такава представа беше например тази за "жизнената сила" или тази за "целесъобразното устройство" на живите същества. Такива представи даваха възможност да се каже: В света действа нещо, което не попада под обикновената природна закономерност, което е от духовно естество. Това даваше една представа на духа, която имаше някакси едно "фактическо съдържание". Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо". Той го беше изтънил до "чиста мисъл".
За онези, за които "чистите мисли" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност.
Те трябваше да поставят на мястото на "чисто мисловите неща" на Хегел нещо, което имаше за тях едно действително съдържание. Затова те потърсиха произхода на "духовните явления" в материалните процеси, които могат да бъдат сетивно наблюдавани "като факти". Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
към текста >>
Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към
мисъл
та за материалния произход на духа.
Но Хегел изгони от духа всичко "фактическо". Той го беше изтънил до "чиста мисъл". За онези, за които "чистите мисли" не могат да бъдат нищо друго освен образи на фактическото, с това чрез самата философия беше показан духът в неговата нищожност. Те трябваше да поставят на мястото на "чисто мисловите неща" на Хегел нещо, което имаше за тях едно действително съдържание. Затова те потърсиха произхода на "духовните явления" в материалните процеси, които могат да бъдат сетивно наблюдавани "като факти".
Чрез това, което Хегел беше направил от духа, светогледът бе принуден да се насочи към мисълта за материалния произход на духа.
към текста >>
В
мисли
те на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел.
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия.
В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел.
Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата. Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта. В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света.
към текста >>
Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на
мисли
те в душата.
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия. В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел.
Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата.
Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта. В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин.
към текста >>
Той стоеше пред навлизането на
мисъл
та в едно живо развитие на тази
мисъл
, докато Хегел спря при
мисъл
та.
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия. В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел. Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата.
Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта.
В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза.
към текста >>
В душевното съжителство с оживялата
мисъл
, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата
мисъл
".
Който разбира, че в историческия ход на развитието на човечеството съдействат сили по-дълбоки от тези, които се явяват на повърхността, той ще открие за развитието на светогледите нещо знаменателно в начина, как материализмът на 19-тото столетие стои по отношение на раждането на хегеловата философия. В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел. Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата. Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта.
В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл".
Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза. Ето защо тласъкът на естествените науки, който бе упражнен върху светогледа, принадлежащ в напълно друг смисъл към историята отколкото влиянието на естествено научния начин на мислене върху предидущите материалистични течения.
към текста >>
Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява
мисли
, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света.
В мислите на Гьоте се намираха зародишите за едно напредване на философията, които бяха използвани само твърде недостатъчно от Хегел. Когато Гьоте се стремеше да добие от "прарастението" една такава представа, че можеше да живее вътрешно с тази представа и да направи да произлязат от нея мислено такива специални растителни форми, които са жизнено възможни, той показа, че се стреми към едно оживяване на мислите в душата. Той стоеше пред навлизането на мисълта в едно живо развитие на тази мисъл, докато Хегел спря при мисълта. В душевното съжителство с оживялата мисъл, към което се стремеше Гьоте, хората биха имали едно духовно изживяване, което би искало да познае духа и в материята; те нямаха едно такова изживяване в "чистата мисъл". Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание.
Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света.
Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза. Ето защо тласъкът на естествените науки, който бе упражнен върху светогледа, принадлежащ в напълно друг смисъл към историята отколкото влиянието на естествено научния начин на мислене върху предидущите материалистични течения. Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на мисълта да търсят сигурност от страна на естествените науки. Това принуждаване става обаче така, че то се осъзнава с пълна яснота от ръководещите личности; обаче то действа като импулс на епохата в подсъзнателните основи на душите.
към текста >>
Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на
мисъл
та да търсят сигурност от страна на естествените науки.
Така развитието на света беше поставено пред едно сурово изпитание. Според по-дълбоките исторически импулси новото време се стремеше към това, не само да изживява мисли, а да намери за себесъзнателния Аз една такава представа, чрез която човек може да си каже: Този Аз стои здраво в сградата на света. Благодарение на това, че хората си го представяха като резултат на материалните процеси, те биха постигнали това разбираем за епохата начин. Също и в отричането на духовната същност на себесъзнателния Аз от материализма на 19-тото столетие още се крие им пулса на търсенето на същността на Аза. Ето защо тласъкът на естествените науки, който бе упражнен върху светогледа, принадлежащ в напълно друг смисъл към историята отколкото влиянието на естествено научния начин на мислене върху предидущите материалистични течения.
Тези последните не бяха още принудени от една Хегелова философия на мисълта да търсят сигурност от страна на естествените науки.
Това принуждаване става обаче така, че то се осъзнава с пълна яснота от ръководещите личности; обаче то действа като импулс на епохата в подсъзнателните основи на душите.
към текста >>
5.
ДАРВИНИЗЪМ И СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Ако
мисъл
та за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в с
мисъл
а на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси.
Ако мисълта за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в смисъла на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси.
Когато една магнитна пръчка привлича към себе си железните стърготини, никой физик не мисли, че в пръчката действа една сила работеща с целта да привлича. Когато водородът и кислородът се съединява и образува вода, химикът не тълкува това в смисъла, че в двете вещества действа нещо, пред което стои целта за образуване на водата. Едно обяснение, в което царува един също такъв природосъобразен начин на разбиране, трябва да се каже: - Организмите стават целесъобразни, без природата нещо да е насочена към тази целесъобразност. Целесъобразността се ражда, без тя да е била заложена някъде като такава. Едно такова обяснение на целесъобразността е дал Чарлз Дарвин.
към текста >>
Когато една магнитна пръчка привлича към себе си железните стърготини, никой физик не
мисли
, че в пръчката действа една сила работеща с целта да привлича.
Ако мисълта за целесъобразността трябваше да изпита една реформа в смисъла на един природосъобразен светоглед, тогава целесъобразните форми на живата природа трябваше да бъдат обяснени по същия начин, както физикът, химикът обяснява неживите процеси.
Когато една магнитна пръчка привлича към себе си железните стърготини, никой физик не мисли, че в пръчката действа една сила работеща с целта да привлича.
Когато водородът и кислородът се съединява и образува вода, химикът не тълкува това в смисъла, че в двете вещества действа нещо, пред което стои целта за образуване на водата. Едно обяснение, в което царува един също такъв природосъобразен начин на разбиране, трябва да се каже: - Организмите стават целесъобразни, без природата нещо да е насочена към тази целесъобразност. Целесъобразността се ражда, без тя да е била заложена някъде като такава. Едно такова обяснение на целесъобразността е дал Чарлз Дарвин. Той застана на становището да признае, че нищо в природата не иска целесъобразност.
към текста >>
Дарвин бе доведен до тези
мисли
чрез съчинението на националикономика Малтус.
Дарвин бе доведен до тези мисли чрез съчинението на националикономика Малтус.
"Върху условията и последствията на умножението на рода". В това съчинение се казва, че сред човешкото общество става една непрестанна състезателна борба, понеже населението много по-бързо отколкото количеството на природните средства. Дарвин разпростря върху цялата природа този закон установен за историята на човечеството и направи от него един обширен закон за целия жив свят.
към текста >>
Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да
мисли
м действително по един природозаконен начин понятието за развитието.
Чрез Дарвиновата идея за целесъобразността е възможно да мислим действително по един природозаконен начин понятието за развитието.
С това на старата теория за вмъкнатостта, която приема, че всичко, което се ражда, е съществувало вече по-рано в една скрита форма /виж стр. 78 на първия том на настоящата книга/, бе отнета последната надежда. В един процес на развитието, както си го представя Дарвин, съвършеното по никакъв начин не се съдържа предварително в несъвършеното. Защото съвършенството на едно същество се ражда чрез процеси, които съвсем нямат нищо общо с прадедите на това същество. Нека си представим: Определена редица от развитието е стигнала при двуутробните животни.
към текста >>
Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите
мисли
, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното.
На онези, които бяха свикнали с един идеалистичен начин на мислене не беше никак лесно да схванат това реформирано понятие за развитието. Произлезлият от школата на Хегел извънредно остроумен и тънък дух Фридрих Теодор Вишер пише след 1874 година в една статия: "Еволюцията е едно развиване от един зародиш, който напредва от опит на опит, докато формата, която е било заложена като възможност в зародиша, е станала действителна, след това обаче спирайки запазва намерената форма като трайна. Въобще всяко понятие изпада в колебание, ако трябва да приемем, че типовете, които от много хилядолетия насам съществуват на нашата планета, и особено нашият собствен човешки тип са още изменяеми за винаги.
Тогава ние не можем да уповаваме в нашата душа на никаква опора за нашите мисли, за законите на нашето мислене, за нашите чувства, за нашите идеални образи на фантазията, които все пак не са нищо друго освен пречистващи копия на формите на позната нам природа; не можем да намерим здрава опора за нашата душа по отношение на нищо от гореизброеното.
Всичко е поставено под въпрос". А на друго място в същата статия четем: "Ще ми бъде например още винаги малко трудно да вярвам, че ние получаваме очите от виждането, ушите от чуването. Необикновената тежест, която се придава на подбора, аз също не мога да разбера".
към текста >>
Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на
мисъл
та, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката.
Благоразумни природоизследователи чувствуваха не по-малко от Щраус тежестта на новата теория на целесъобразността. Без съмнение Херман Хелмхолц принадлежи към онези, които през 50-те и 60-те годи ни на 19-тото столетие могат да се считат като представители на такива благоразумни природоизследователи. Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде.
Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката.
"Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления. Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл. Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване.
към текста >>
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа
мисъл
.
Той подчертава, как чудесната и развиващата се все по-богато пред науката целесъобразност в устройството и в действията на живи същества ни заставя именно да сравняваме процесите на живота с човешките действия. Защото тези действия са единствената редица от явления, които носят един характер подобен на този на органическите процеси. Да, целесъобразните устройства в света на организмите надвишават за нашата разсъдъчна способност далече онова, което човешкият ум може да създаде. Следователно не е за чудене, когато хората са се спрели на мисълта, да приписват строежа и дейността на живия свят на една интелигентност далече надвишаваща човешката. "Ето защо" казва Хелмхолц "преди Дарвин хората трябваше да допуснат само две обяснения на органическата целесъобразност, които обаче и двете водеха до приемане намесата на една свободна интелигентност в протичането на природните явления.
Или се считаше, според виталистичната теория, че жизнените процеси са постоянно управлявани от една жизнена душа, или пък за всеки жив вид се прибягваше до акта на една свръхприродна интелигентност, чрез която те трябва да са се е родила... Теорията на Дарвин съдържа едно съществено нова творческа мисъл.
Тя показва, как една целесъобразност на образуването на организмите може да се роди също и без всякаква намеса на една интелигентност чрез сляпата власт на природните закони. Това у законът на наследяването на индивидуалните качества, предаващи се от родителите на потомците; един закон, който отдавна беше познат и признат и беше нужно да получи само определено разграничение". Хелмхолц е на мнение, че едно такова разграничение на закона е било дадено чрез принципа на естествения подбор в борбата за съществуване.
към текста >>
На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна
мисъл
напираща към областта на фактите.
Най-голямо одушевление за Дарвин чувстваха материалистите.
На тях им беше отдавна ясно, че трябваше да се яви такъв човек, който да осветли натрупаното по философски начин според една ръководна мисъл напираща към областта на фактите.
Според тяхното мнение, след откритието на Дарвин, трябваше да се очаква победа на светогледа, за който те се застъпваха.
към текста >>
Че неговите
мисли
могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху отношението на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания.
Дарвин пристъпи към своята задача като природоизследовател. Отначало той се придържаше в границите на един такъв.
Че неговите мисли могат да хвърлят ярка светлина върху основните въпроси на светогледа, върху отношението на човека към природата, това е само бегло засегнато в неговия основен труд: "В бъдеще аз виждам едно открито поле за далече по-важни изследвания.
Психологията несъмнено... ще се опира на основата: Необходимостта да добие на степени всяка духовна сила и способност. Много светлина може да се хвърли също и върху произхода на човека и неговата история". Този въпрос за произхода на човека стана за материалистите, според израза на Бюхнер, дело, което беше най-близко до сърцето им. В лекциите, които държа в 1866/1867 г. в Офенбах, той каза: "Трябва ли теорията на преобразуването да бъде приложена и върху нашия род, върху човека или върху самите нас?
към текста >>
Това обръщане стана важно за образуването на
мисли
те върху развитието на отделния органически индивид от яйцето до зрялото състояние, за така наречената история на зародиша /онтогенезис/.
Модерната идея на развитието отхвърли всяка склонност, която караше учените да виждат по-късното вече оформено в по-ранното. За нея по-късното не се съдържаше по никакъв начин в по-ранното. Напротив в нея все повече се разви принципът, да търси по-ранното в по-късното. Този принцип образуваше една съставна част на принципа на наследствеността. Можем именно да говорим за едно обръщане на посоката на потребността за обяснение.
Това обръщане стана важно за образуването на мислите върху развитието на отделния органически индивид от яйцето до зрялото състояние, за така наречената история на зародиша /онтогенезис/.
Вместо да си представят, че в ембриона се подготвят по-късните органи, учените се заловиха да сравняват формите, които организмът приема в течение на неговото индивидуално развитие от яйцето до зрелостта, с други форми на организмите. Още Лоренц Окен вървеше по една такава следа. Той писа в своята "Обща естествена история за всички съсловия", в том ІV, стр. 468: "Чрез моите физиологически изследвания аз още от преди няколко години стигнах до възгледа, че развойните състояния на пиленцето в яйцето имат прилика с различните класи животни, така че отначалото има само така да се каже органите на инфузориите, после тези на полепите, на медузите, на мидите, на охлювите и т.н. Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето.
към текста >>
От такива подобия гениалният
мисли
тел заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни".
Обратно тогава аз трябваше да разглеждам също класите животни като степени на развитие, които протичаха успоредно с тези на пиленцето. Този възглед за природата изискваше най-точно сравнение на онези органи, които във всяка по-висша класа животни се прибавяха като нови към другите и също така на онези, които се развиват при пиленцето един след друг през време на люпенето. Естествено не е лесно да бъде установен един съвършен паралелизъм при един талкова труден и още недостатъчен наблюдаван обект. Не е трудно обаче да се докаже, че той действително съществува: Това показва най-добре метаморфозата на насекомите, която не е нищо друго, освен едно развитие на младите насекоми, което протича вън от яйцето пред нашите очи, а именно толкова бавно, че можем да наблюдаваме спокойно и да изследваме всяко ембрионално състояние". Окен сравнява метаморфозните състояния на насекомите с други животни и намира, че гъсеници те имат най-голямо подобие с червеите, а какавидите с раците.
От такива подобия гениалният мислител заключава: "Ето защо няма никакво съмнение, че тук съществува една очебийна прилика, която оправдава идеята, че историята на развитието в яйцето не е нищо друго, освен едно повторение на историята на сътворението на класите животни".
В природата на този остроумен човек беше, да предчувства една велика идея на основата на един щастлив обзор. Той не се нуждаеше за едно такова предчувствие от пълни съответни факти. Но самото естество на такива предчувствани идеи и такова, че те не правят никакво голямо впечатление върху работниците в полето на науката. Окен проблясва като една комета на германското небе на светогледа. Той развива изобилие от светлина.
към текста >>
Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези
мисли
тели, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма.
Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма.
Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други. В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода. Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила.
към текста >>
В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на
мисли
труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода.
Такива факти на историята на зародиша /онтогенезис/ трябваше да предизвикат най-голям интерес у онези мислители, които със своите убеждения клоняха към дарвинизма. Дарвин беше показал възможността, че органическите форми се променят и че живеещите днес видове произхождат по пътя на преобразуването от малко, може само от един първоначален вид. Но в първите стадии на тяхното развитие най-различните живи същества показват такава прилика, че те едва ли могат или не могат никак да бъдат различени едни от други.
В 1864 година Фриц Мюлер в един богат на мисли труд "За Дарвин" приведе в органическа връзка и двете неща: Този факт на приликата и спомената идея за произхода.
Мюлер беше една от онези великодушни личности, чиито души безусловно се нуждаят от един природосъобразен светоглед, за да дишат духовно. И при своята собствена работа той изпитваше задоволство само тогава, когато по отношение на мотивите можеше да има чувството, че те са необходими като една природна сила. В 1853 година Мюлер се пресели в Бразилия. Той заема 20 години една служба като гимназиален учител в Дестеро /на остров Санта Катарина недалече от бреговете на Бразилия/. В 1867 година трябваше да напусне и тази служба.
към текста >>
Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите
мисли
един обзор върху всички явления на природата.
Едвам бяха изминали 4 години от излизането на Дарвиновата книга "Произход на видовете", когато в негова защита излезе книгата на Мюлер, в която авторът не само го защити, но и потвърди неговите идеи. Той показа при една отделна класа животни, как трябва да се работи в духа на новите идеи. Седем години след "Произход на видовете", в 1866 година излезе вече една книга, която беше напълно проникната от този дух, която с идеите на дарвинизма осветли от една висока гледна точка връзката на явленията на живота: Книгата на Ернст Хекел "Обща морфология на организмите".
Всяка страница на тази книга издава великата цел, да се направи от новите мисли един обзор върху всички явления на природата.
Хекел потърси от дарвинизма един светоглед.
към текста >>
Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с
мисли
те, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/.
Анатомическото разрязване, микроскопическото изследване не ще разруши за него никаква красота на природата, а ще му открие безброй други красоти. Няма съмнение, че в наше време съществува една борба между ума и фантазията, между размишлението и интуицията. Елен Кей, духовната есеистка, е безусловно права, когато вижда в тази борба едно от най-важните явления на нашето съвремие. /виж Елен Кей: Есета, Берлин, издателство С. Фишер, 1899 г./.
Който, както Ернст Хекел, копае дълбоко в ямата на фактите и смело се издига с мислите, които се получават за нас от тези факти, към върховете на човешкото познание, той може да намери само в обяснението на природата помиряващата сила "между двата еднакво силни бегачи, размишлението и интуицията, които взаимно се повалят на колене"/Елен Кей, също/.
Едновременно с публикуването на своята книга "Мирови загадки", в която тя излага с безрезервна откровеност своя произтичащ от познанието на природата светогледи, /1899 г./, Хекел започна да издава своите брошури "Художествени форми на природата", в които той дава изображения на неизчерпаеми изобилие от чудесни форми, които природата създава в своето лоно и които превъзхождат по красота и разнообразие "всички създадени от човека форми на изкуството". Същият човек, който довежда нашия ум в закономерността на природата, насочва нашата фантазия към красотата на природата.
към текста >>
Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата
мисъл
на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство.
Нуждата великите светогледни въпроси да бъдат доведени в непосредствен допир с отделните научни изследвания доведе Хекел до един от онези факти, за които Гьоте казва, че те означават съдържателни точки, при които природата дава доброволно основните идеи за нейното обяснение и ни ги поднася насреща.
Този факт се предложи на Хекел благодарение на това, че той изследваше, доколкото старата мисъл на Окен, която Фриц Мюлер приложи към раковите животни, може да бъде направена плодотворна за цялото животинско царство.
При всички животни, с изключение на простите, които през време на своя живот се състоят от една клетка, от яйцеклетката, с която съществото започва своето зародишно развитие, се образува едно чашкообразно или гърнеобразно тяло, така нареченият чашков зародиш или гаструла. Този чашков зародиш е една животинска форма, която приемат всички животни в техния начален стадий на развитие, от сюнгерите до човека. Тази форма има само кожа, уста и стомах. Но съществуват нисши растения-животни, които през целия техен живот имат само тези органи, следователно които са подобни на човешкия зародиш. Хекел изтълкува този факт в смисъла на еволюционната теория.
към текста >>
Но и на такива
мисли
тели беше трудно да се ориентират в тази нова истина.
Ние ще можем да измерим това, което беше направено по този начин, само тогава, когато насочим поглед към опозицията, с която беше прието Хекеловото широко прилагане на дарвинистичните принципи от привържениците на идеалистическите светогледи. При това не е нужно да насочим поглед към онези, които с една сляпа вяра в едно предадено по традиция мнение се обръщаха против "Маймунската теория", или към онези, които считаха, че е поставена в опасност всяка по-тънка, по-висша моралност, когато хората не вярват вече, че те имат един "по-чист и по-висш произход". Можем да се спрем също и на такива, които са напълно склонни да приемат в себе си нови истини.
Но и на такива мислители беше трудно да се ориентират в тази нова истина.
Те се питаха: Не отричаме ли ние нашето съобразно с разума мислене, когато търсим неговия произход не вече в един всеобщ миров разум над нас, а в животинските царства между нас? Такива духове обръщаха с голямо усърдие вниманието на онези точки, при които Хекеловото схващане изглеждаше опровергано от самите факти. И тези духове имаха силни привърженици в известен брой природоизследователи, които, изхождайки от едно странно пристрастие, използваха своето познание на фактите, за да подчертават непрестанно, къде опитът не е още достатъчен, за да бъдат направени Хекеловите изводи. Типичният представител и същевременно най-изразителният застъпник на това становище на природоизследователите е Рудолф Вирхов. Можем да охарактеризираме противоположността Хекел и Вирхов приблизително така: Хекел се доверява на вътрешната последователност на природата, за която Гьоте счита, че тя утешава по отношение на непоследователността /нелогичността/ на хората, и си казва: Щом един принцип на природата се е оказал правилен за определени случаи и ни липсва опитът да докажем неговата правилност за други случаи, не съществува никакво основание да обвържем напредъка на нашето познание; това, което опитът още ни отказва, той може да ни го донесе утре.
към текста >>
В своите общоразбираеми проучвания към монистичната философия "Мирови загадки" той даде в 1899 година един обзор върху натурфилософските идеи, в който безрезервно обяснява изводите на своите основни
мисли
.
Хекел не се остави да му бъде отнето доверието в неговия начин на мислене чрез някакви възражения. Той непрестанно третира науката от гледните точки, които е добил, и действа върху публичното съзнание чрез популярно изложение на неговото схващане за природата. В своята книга "Систематична филогенеза. Скица на една естествена система на организмите на основата на историята за произхода" /1894-1896 г./ той се опита да изложи по строг естественонаучен начина естествените сродства на организмите. В своята книга "Естествена история на сътворението", която от 1868 до 1908 година изпита 11 издания, той даде едно общоразбираемо обяснение на своите възгледи.
В своите общоразбираеми проучвания към монистичната философия "Мирови загадки" той даде в 1899 година един обзор върху натурфилософските идеи, в който безрезервно обяснява изводите на своите основни мисли.
към текста >>
Щраус, Фойербах и други бяха тези, които въведоха това обръщане в германския духовен живот; новото направление намери в материализма един предварителен израз, един краен израз, а в Хекеловия свят на
мисли
те то намери един методически научен израз.
Хекел живее напълно в идеята и взема от света на естественонаучните факти само толкова, колкото се нуждае за илюстриране на своя идеален образ на света. Хекел се корени с всички нишки на своето битие в света на фактите и от този свят той извлича само онзи сбор от идеи, към който той тласка. Хекел постоянно се стреми да покаже, как всички същества работят към това, да постигнат накрая върха на тяхното развитие в човешкия дух; Хекел непрестанно се стреми да докаже, как най-сложните човешки действия сочат назад към най-простите произходи на съществуването. Хекел обяснява природата от духа; Хекел извежда духа от природата. Ето защо можем да говорим за едно обръщане на посоката на мисленето в течение на 19-тото столетие.
Щраус, Фойербах и други бяха тези, които въведоха това обръщане в германския духовен живот; новото направление намери в материализма един предварителен израз, един краен израз, а в Хекеловия свят на мислите то намери един методически научен израз.
Защото това е забележителното при Хекел, че цялата негова изследователска дейност е проникната от един философски дух. Той съвсем не работи според резултатите, които поради някакви мотиви са поставени като цели на светогледа или на философското мислене; обаче неговият подход е философски. При него науката се явява непосредствено с характера на светогледа. Целият начин на неговия възглед за нещата го определи като привърженик на най-решителния монизъм. Той гледа с еднаква любов духа и природата.
към текста >>
Той би дошъл с
мисли
телните необходимости.
Знаменателно е, как Хекел обосновава одушевеността на по-нисшите живи същества. Тук един идеалист би се позовал на заключения на ума.
Той би дошъл с мислителните необходимости.
Хекел се позовава на това, което е видял. "Всеки природоизследовател, който подобно на мене години наред е наблюдавал жизнената дейност на едноклетъчните протисти, е положително убеден, че и те също притежават една душа; също и тази клетъчна душа се състои от множество усещания, представи и волеви действия; усещането, мисленето и волението на нашите човешки души се различават само по степен от тях". Идеалистът приписва на материята дух, защото не може да си представи, че от лишена от дух материя може да се роди дух. Той вярва, че трябва да отречем духа, ако не допуснем, че той съществува, преди да се е проявил, т.е. във всички форми на съществуването, където за него не съществува още никакъв орган, никакъв мозък.
към текста >>
Хекел счита като едно от най-важните познания на модерната наука откритието на
мисли
телните органи чрез Паул Флехсиг.
Правилно разбрано, схващането на Хекел не се засяга от съмненията на Карнери. То е предпазено от това, че се придържа строго към наблюдението. В своята книга "Мирови загадки" Хекел казва: "Аз самият никога не съм застъпвал хипотезата за съзнанието на атома. Напротив изрично съм подчертавал, че съм си представял като несъзнателни елементарните психически дейности на усещането и волята, които могат да се припишат на атомите". Това, което Хекел иска, не е нищо друго, освен това, че в обяснението на природните явления не трябва да се оставя да се яви никакъв скок, че сложният начин, по който чрез мозъка се явява духът, трябва да се проследи обратно до най-простия начин, по който материята се привлича и отблъсква.
Хекел счита като едно от най-важните познания на модерната наука откритието на мислителните органи чрез Паул Флехсиг.
Този последният е подчертал, че в сивата зона на кората на мозъчната мантия се намират четири области за централните сетивни органи, четири "вътрешни сфери на усещането", сферата на чувстването на телата, сферата на обонянието, сферата на зрението и сферата на слуха. Между тези четири сетивни огнища се намират огнищата на мисленето, "действителните органи на духовния живот"; "те са най-висшите инструменти на душевната дейност, които опосредстват мисленето и съзнанието... Тези четири сфери на мисленето, отличаващи се чрез особена и извънредно преплетена нервна структура, са истинските органи на мисленето, единствените органи на нашето съзнание. В най-ново време Флехсиг се изказа, че в една част на същите при човека се намират още особено заплетени структури, които липсват на другите млекопитаещи животни, които обясняват превъзходството на човешкото съзнание / Мирови загадки, стр. 212 и следв. /.
към текста >>
Един такъв идеал постъпва с цялата природа така, както се постъпва приблизително при обяснението на механизма на един часовник, за неговите сръчности и
мисли
, които той е проявил при изработването на часовника.
Хекеловият образ на света може да се роди в една душа, наблюдението на която се простира само върху природните процеси и природните същества. Една такава душа ще иска да разбере връзката сред тези процеси и същества. Неин идеал може да стане, да прозре това, което процесите и съществата сами казват върху тяхното развитие и взаимодействие и да отхвърли всичко, което се прибавя мислено отвън за едно обяснение на процесите и на действието.
Един такъв идеал постъпва с цялата природа така, както се постъпва приблизително при обяснението на механизма на един часовник, за неговите сръчности и мисли, които той е проявил при изработването на часовника.
Ние разбираме вървежа на часовника, когато можем да прозрем механическите закони на съвместното действие на частите. В определени граници с едно такова прозрение ние сме направили всичко, което е допустимо за обяснение вървенето на часовника. Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност".
към текста >>
Като такива прибавени с
мисъл
та към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност".
Един такъв идеал постъпва с цялата природа така, както се постъпва приблизително при обяснението на механизма на един часовник, за неговите сръчности и мисли, които той е проявил при изработването на часовника. Ние разбираме вървежа на часовника, когато можем да прозрем механическите закони на съвместното действие на частите. В определени граници с едно такова прозрение ние сме направили всичко, което е допустимо за обяснение вървенето на часовника. Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето.
Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност".
Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
към текста >>
Той не иска да
мисли
върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението.
Ние разбираме вървежа на часовника, когато можем да прозрем механическите закони на съвместното действие на частите. В определени граници с едно такова прозрение ние сме направили всичко, което е допустимо за обяснение вървенето на часовника. Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност".
Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението.
Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят.
към текста >>
Неговото построение от
мисли
трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата.
В определени граници с едно такова прозрение ние сме направили всичко, което е допустимо за обяснение вървенето на часовника. Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението.
Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата.
За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата.
към текста >>
За разглеждане развитието на светогледите това построение от
мисли
се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от
мисли
иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата.
Даже трябва да ни бъде ясно, че самият часовник като такъв не може да бъде обяснен, когато допуснем един друг начин на обяснение. Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата.
За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата.
Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят.
към текста >>
Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на
мисъл
та, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на
мисъл
та е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение.
Ако например освен механическите сили и закони бихме измислили още особени духовни сили, които движат напред стрелките на часовника съобразно с движението на слънцето. Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата.
Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение.
И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва.
към текста >>
И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на
мисъл
та, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от
мисли
те.
Като такива прибавени с мисълта към природните процеси сили се явява за Хекел всичко, което е подобно на една особена жизнена сила, или една сила, която работи в съществата с една "целесъобразност". Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение.
И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите.
към текста >>
На това една философия би трябвало да покаже, как
мисъл
та може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят.
Той не иска да мисли върху природните процеси нищо друго, освен това, което те самите показват за наблюдението. Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите.
На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят.
Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот.
към текста >>
Мисъл
та, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата.
Неговото построение от мисли трябва да бъде едно такова, което е прослушано от природата. За разглеждане развитието на светогледите това построение от мисли се представя като един насрещен дар от страна на естествената наука, направен на Хекеловия светоглед, който в неговата картина от мисли иска всичко да бъде почерпено от душата и нещо от природата. Когато светогледът на Хегел би казал: Себе съзнателният Аз намира себе си, когато той има в себе си чистото изживяване на мисълта, възгледът за природата на Хекел би искал да възрази: Това изживяване на мисълта е резултат на природните процеси, то е тяхно най-висше произведение. И ако Хегеловият светоглед би се чувствал незадоволен от такова възражение, тогава Хекеловият възглед за природата би изисквал: Покажи ми такива вътрешни изживявания на мисълта, които да не се явяват като един огледален образ на това, което става вън от мислите. На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят.
Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата.
За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел.
към текста >>
Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над
мисли
те добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на
мисли
телния живот.
На това една философия би трябвало да покаже, как мисълта може да оживее в душата и да роди действително един свят, който да не е само едно отражение на външния свят. Мисълта, която е само мислена, не може да противопостави нищо на Хекеловия възглед за природата. За сравнение този възглед може да твърди: И в часовника не може да се намери също нищо, което да ни накара да направим заключението, че съществува часовникарят. Хекеловият възглед за природата е на път да покаже, как докато човек само стои срещу природата, той не може да изкаже нищо върху нея, освен това, което тя сама изказва. Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите.
Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот.
Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел. Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси. Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед.
към текста >>
Неговият светоглед прави да оживеят в душата
мисли
те, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси.
Вследствие на това този възглед за природата се явява като нещо важно в хода на развитието на светогледите. Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел. Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията.
Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси.
Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед. Човек трябва да се издигне също и над това, което самият часовник казва, ако иска например да познае формата на образа на часовникаря. Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да говори върху природата по начин различен от този, който Хекел говори, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
към текста >>
Това, което
мисъл
та може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед.
Той доказва, че философията трябва да си създаде едно поле, което се намира над мислите добити от разглеждането на природата, в самотворческата област на мислителния живот. Тя трябва да направи посочената в една предидуща глава крачка издигаща се над Хегел. Тя не може да съществува само в един метод, който стои на същото поле, на което стои естествената наука. Хекел няма и най-малката нужда да обърне само в най-малкото внимание на една такава крачка на философията. Неговият светоглед прави да оживеят в душата мислите, обаче това само дотолкова, доколкото техният живот е подбуден от наблюдението на природните процеси.
Това, което мисълта може да създава като образ на света, когато тя оживява в душата без тази подбуда, това би трябвало да прибави към Хекеловия образ на света един по-висш светоглед.
Човек трябва да се издигне също и над това, което самият часовник казва, ако иска например да познае формата на образа на часовникаря. Ето защо нямаме никакво право да твърдим, че Хекеловият възглед за природата би трябвало да говори върху природата по начин различен от този, който Хекел говори, когато той изнася, че той е наблюдавал положително природните процеси и природните същества.
към текста >>
6.
СВЕТЪТ КАТО ИЛЮЗИЯ
GA_18_2 Загадки на философията
Наред със светогледното течение, което чрез
мисъл
та за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в
мисли
мо най-острата форма тази противоположност.
Наред със светогледното течение, което чрез мисълта за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност.
То също е родено от естествената наука. Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез мисълта един светоглед? Ние чуваме, виждаме и напипваме света на телата чрез нашите сетива. След това размишляваме върху това, което сетивата ни казват върху света. Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива.
към текста >>
Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез
мисъл
та един светоглед?
Наред със светогледното течение, което чрез мисълта за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност. То също е родено от естествената наука.
Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез мисълта един светоглед?
Ние чуваме, виждаме и напипваме света на телата чрез нашите сетива. След това размишляваме върху това, което сетивата ни казват върху света. Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива. Обаче не е ли измамно това, което нашите сетива ни казват? Нека запитаме наблюдението: Окото ни доставя светлинните явления.
към текста >>
Следователно ние си съставяме нашите
мисли
по свидетелство на нашите сетива.
Наред със светогледното течение, което чрез мисълта за еволюцията иска да внесе пълно единство в схващането на природни и духовни явления, върви едно друго, което отново изтъква в мислимо най-острата форма тази противоположност. То също е родено от естествената наука. Неговите последователи се запитват: - На какво се опираме ние, които от наблюдението изграждаме чрез мисълта един светоглед? Ние чуваме, виждаме и напипваме света на телата чрез нашите сетива. След това размишляваме върху това, което сетивата ни казват върху света.
Следователно ние си съставяме нашите мисли по свидетелство на нашите сетива.
Обаче не е ли измамно това, което нашите сетива ни казват? Нека запитаме наблюдението: Окото ни доставя светлинните явления. Ние казваме, че едно тяло ни изпраща червена светлина, когато окото усеща червено. Обаче окото ни доставя едно усещане на светлина и в други случаи. Когато то е ударено или натиснато, когато електрически той минава през главата, окото също има усещане на светлина.
към текста >>
Забележителни природоизследователи виждат в тези
мисли
една неопровержима основа на тяхното схващане за света.
Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света.
Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас. /виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят. "Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта. Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал.
към текста >>
Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него
мисъл
та на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас.
Забележителни природоизследователи виждат в тези мисли една неопровержима основа на тяхното схващане за света.
Херман Хелмхолц /роден в 1821 г./ намери в него мисълта на Кант, че всички наши познания не се отнасят за неща вън от нас, а за процеси вътре в нас.
/виж в том 1 на тази книга историята на този светоглед/. Той е на мнение, че светът на нашите усещания ни дава само знаци, сигнали за процесите в телата намиращи се във външния свят. "Аз счетох, че трябва да формулирам отношението между усещането и неговия обект така, че обясних усещането само като един знак на въздействието на обекта. Същността на един знак е само такава, че за един и същ обект се получава винаги същия знак, същия сигнал. Иначе няма никакъв вид прилика между него и неговия обект, също както между изговорената дума и обекта, който назоваваме с нея.
към текста >>
Тук винаги ще се натъкнем на вариации на
мисъл
та, която Й.
Един обзор в областта на физиологичната литература от втората половина на 19-тото столетие показва, че този възглед за субективната природа на образа на възприятието е обхванал широки кръгове.
Тук винаги ще се натъкнем на вариации на мисълта, която Й.
Розентал е изказал в своята "Обща физиология на мускулите и нервите" /1877 г./: "Усещанията, които получаваме от външни впечатления, не са зависими от тези впечатления, от природата на тези впечатления, а от природата на нашите нервни клетки. Ние не усещаме това, което действа върху нашето тяло, а само това, което става в нашия мозък".
към текста >>
Каква
мисли
ма връзка съществува между определени движения на определени атоми в моя мозък от една страна, а от друга страна в първичните, неопределими по-нататък за мене и неотрицаеми факти: Аз чувствам болка, чувствам радост, вкусвам сладко, мириша ухание на роза, чувам оргелов тон, виждам червено и между също така не посредствено произтичащата от това сигурност: Следователно аз съм?
Ние никога не ще можем да разберем, как едното се ражда от другото". Наистина, при повърхностно разглежда не изглежда, какво чрез познанието на материалните процеси в мозъка на нас ни стават разбираеми определени процеси и заложби от духовно естество. Към тази категория аз причислявам паметта, течението и асоциацията на представите, последствията от упражнението, специфичните таланти и др. подобни. Обаче в най-малкото размишление ни учи, че това е една измама. Ние бихме били поучени само върху определени вътрешни условия на духовния живот, които имат еднакво значение с външните чрез сетивните впечатления, не обаче и върху възникването на духовния живот от тези условия.
Каква мислима връзка съществува между определени движения на определени атоми в моя мозък от една страна, а от друга страна в първичните, неопределими по-нататък за мене и неотрицаеми факти: Аз чувствам болка, чувствам радост, вкусвам сладко, мириша ухание на роза, чувам оргелов тон, виждам червено и между също така не посредствено произтичащата от това сигурност: Следователно аз съм?
Абсолютно и завинаги е непонятно, защо за определен брой атоми на кислород, водород, азот, въглерод и т.н. не ще да е безразлично, как те стоят и се движат, как са стояли и са се движили, как ще стоят и ще се движат". За познанието не съществува никакъв мост от движението към усещането: Това е вероизповедание на Дю Боа Реймонд. От движението в материалния свят ние не можем да проникнем вътре в душевния свят на усещанията. Знаем, че чрез движещата се материя се ражда усещане; обаче ние не знаем, как това е възможно.
към текста >>
той имаше смелостта и пред нищо спиращата се логичност и последователност, да
мисли
докрай тази основна представа.
Един много важен опит, светогледът да се изгради върху представата, че всичко, което възприемаме, е само резултат на нашата собствена организация, направи Фридрих Алберт Ланге /1823-1875 г./ в своята "История на материализма" /1864 г. /.
той имаше смелостта и пред нищо спиращата се логичност и последователност, да мисли докрай тази основна представа.
Силата на Ланге се криеше в един рязък и възможно всестранно изявяващ се характер. Той беше един от личностите, които могат да се заловят за много неща и със своята способност да се справят с това, с което са се заловили.
към текста >>
Всъщност Ланге не е произвел никакви нови представи; но той озари дадените светове на
мисли
те с една светлина, която по своята яркост има нещо рядко в себе си.
И, вземайки на помощ новата естествена наука, голямо значение доби особено действено възобновения от него Кантов начин на мислене, че ние възприемаме нещата, не както те изискват това, а както изисква това нашата организация.
Всъщност Ланге не е произвел никакви нови представи; но той озари дадените светове на мислите с една светлина, която по своята яркост има нещо рядко в себе си.
Нашата организация, на шият мозък със сетивата произвежда света на нашите усещания. Аз виждам "синьо", чувствам "твърдост, защото съм организиран така и така. Но аз свързвам например представата за восъка. Когато разглеждам мислително моите усещания, според моите закони на ума. Когато казвам, че свойствата, които възприемам на едно тяло, предполага една материя с процеси на движения, аз също не излизам вън от мене.
към текста >>
Когато разглеждам
мисли
телно моите усещания, според моите закони на ума.
И, вземайки на помощ новата естествена наука, голямо значение доби особено действено възобновения от него Кантов начин на мислене, че ние възприемаме нещата, не както те изискват това, а както изисква това нашата организация. Всъщност Ланге не е произвел никакви нови представи; но той озари дадените светове на мислите с една светлина, която по своята яркост има нещо рядко в себе си. Нашата организация, на шият мозък със сетивата произвежда света на нашите усещания. Аз виждам "синьо", чувствам "твърдост, защото съм организиран така и така. Но аз свързвам например представата за восъка.
Когато разглеждам мислително моите усещания, според моите закони на ума.
Когато казвам, че свойствата, които възприемам на едно тяло, предполага една материя с процеси на движения, аз също не излизам вън от мене. Чрез моята организация аз се намирам принуден да прибавя мислено към усещанията, които възприемам, материалните процеси на движение. Същият механизъм, който произвежда всички наши усещания, ражда също нашата представа за материята. Материята е също така само продукт на моята организация, както цветът или звукът. Също когато говорим за вещи в себе си, ние трябва да бъдем наясно върху факта, че с това не можем да излезем вън от нашата област.
към текста >>
Но сега едно друго обръщение на
мисъл
та.
Но сега едно друго обръщение на мисълта.
То принадлежи към първото. Ланге изведе това обръщение като дух на неумолим стремеж към логическа последователност. Как стои следователно въпросът с мене, когато аз самият се наблюдавам? Не съм ли аз също така добре свързан със законите на моята собствена организация, както когато наблюдавам нещо друго? Моето око наблюдава предмета.
към текста >>
За този, който така
мисли
, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна.
Но именно чрез това той вярва, че не е нужно да признава никаква истинност на познанията на сетивата и на ума и следователно има открит път за идеите и идеалите, които човешкият дух си образува извън и над това, което сетивата и умът дават. Той несъмнено счита всичко, което се издига над сетивното наблюдение и над умственото познание, на измислица. Каквото и да е измислил някога еди н идеалистически философ върху същността на фактите, то е нещо измислено. Чрез обрата, който Ланге е дал на материализма, се ражда по необходимост въпросът: Защо измислените висши идеи да нямат стойност, тъй като самите сетива измислят? Чрез какво се различава едната форма на измисляне от другата?
За този, който така мисли, трябва да съществува едно съвършено друго основание, защо той прави една представа да има значение, отколкото за този, който вярва, че трябва да я остави да важи, защото тя е вярна.
И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности. Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид.
към текста >>
Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел
мисли
върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин.
И Ланге намира това основание във факта, че една представа има стойност за живота. Важното не е това, че една представа е вярна, а това, че тя е ценна за човека. Само едно трябва ясно да се познава: Фактът, че виждам една роза червена, че свързвам едно следствие с причината, това аз имам като нещо с всички усещащи и мислещи създания. Моите сетива и моят ум не могат да си създадат никакви специални стойности. Обаче когато аз се издигна над това, което измислят сетивата и умът, тогава аз не съм свързан вече с организацията на целия човешки вид.
Шилер, Хегел, Хинц и Кунц виждат едно цвете по същия начин; това, което Шилер измисля върху цветето, което Хегел мисли върху него, Хинц и Кунц /Иван и Драган/ не го измислят и мислят по същия начин.
Обаче като Иван и Драган грешат, когато считат тяхната представа за цветето за нещо действително намиращо се вън от тях, така Шилер и Хегел биха грешили, ако биха считали своите идеи за нещо друго освен измислици, които отговарят на техните духовни нужди. Това, което сетивата и умът измислят, принадлежи на целия човешки род; тук никой не може да се отклони от другия. Това, което се издига над измислиците на сетивата и на ума, е работа на отделния индивид.
към текста >>
Човекът се стреми не към истински познания, а към пълно ценни
мисли
.
Познанието не може да гарантира на дуализма едно такова задоволство. Той трябва да мери стойността на живота със същности различни от истината. Идеите нямат стойност, защото са от истината. Те имат стойност, за щото служат на живота в неговите най-висши форми. Животът не се оценява с идеите, а идеите получават стойност при тяхната плодотворност за живота.
Човекът се стреми не към истински познания, а към пълно ценни мисли.
към текста >>
Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на
мисли
те.
В признаването на естественонаучния начин на мислене Ф. А. Ланге е в съгласие с монизма дотолкова, доколкото отрича всякакъв друг източник за познаване на действителното; само че той отрича на този начин на мислене всяка способност да проникне в същността на нещата. За да се движи върху сигурна почва, той отрязва крилата на човешкия начин на мислене.
Това, което Ланге върши по един внушителен начин, отговаря на една дълбоко кореняща се в развитието на светогледите на новото време склонност на мислите.
Това се вижда съвършено ясно и в една друга област на идейния свят на 19-тото столетие. Минавайки през различните фази този идеен свят се развива до гледища, от които Херберт Спенсер основава по същото време както Ланге в Германия един дуализъм, който от една страна се стреми към пълно естественонаучно познание на света, а от друга страна изповядва агностицизъм по отношение същността на съществуването. Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили.
към текста >>
Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други
мисли
тели на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин.
Когато Дарвин публикува своя труд за "Произхода на видовете" и с това даде на монизма най-здравата опора, той можа да признае хвалейки го естественонаучния начин на мислене на Спенсер. "В едно от неговите есета /1852 г./ Херберт Спенсер поставя една срещу друга теорията на сътворението и тази на органическото развитие на един чудно сръчен и действен начин. От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност".
Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин.
Обаче Спенсер стои също и на страната на агностиците, така че Ф. А. Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно".
към текста >>
Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при
мисъл
та за едно непознаваемо абсолютно".
От аналогията с резултатите на отбора, от промените, на които са подложени ембрионите на много видове, от трудността да се различава видът от варистета и от принципа на една обща редица от степени той заключава, че видовете са се изменили. Той прави тези изменения зависими от изменените условия. Авторът е третирал също /1855 г./ и психологията според принципа на необходимото степенувано добиване на всяка духовна сила и способност". Както модерният основател на новия възглед за процесите на живота така и други мислители на естествената наука се чувствуват привлечени към Спенсер, който се стреми да обясни действителността от неорганичните факти чак до психологията в посоката, която е изразена в горецитираното изказване на Дарвин. Обаче Спенсер стои също и на страната на агностиците, така че Ф. А.
Ланге трябва да каже: "- Херберт Спенсер уважава, сродно на нашата собствена гледна точка, един материализъм на явлението, чието относително оправдание в естествената наука намира своите граници при мисълта за едно непознаваемо абсолютно".
към текста >>
Той е бил предхождан в развитието на
мисъл
та в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси.
Можем да си представим, че Спенсер е бил доведен до своето гледище изхождайки от същите положения както Ланге.
Той е бил предхождан в развитието на мисълта в Англия от духове, които са били ръководени от двойни интереси.
Те искаха да определят, какво всъщност притежава човекът в своето познание. Обаче искаха също същността на света да не бъде разклатена от никакво съмнение и от никакъв разум. Но един повече или по-малко изразен начин всички те бяха овладени от чувството, което изразява Кант, когато казва: "Аз трябваше да се откажа от знанието, за да получа място за вярата". /виж том. І на тази история на светогледите, стр. 39/.
към текста >>
Той не се стреми да стигне до един възглед върху нещата чрез сложни
мисли
телни операции, а чрез връщане към възгледи приети инстинктивно от душата.
Този обикновен човешки ум не се съмнява, че има работа с действителни, истински неща и процеси, когато разглежда фактите в света. Рейд счита за жизнеспособен само един такъв светоглед, който се придържа към този основен възглед на здравия човешки ум. Даже когато бихме допуснали, че нашето наблюдение може да ни лъже и че истинската същност на нещата би била съвършено друга, различно от това, което сетивата и умът ни казват, ние не трябва да се смущаваме от една такава възможност. Ние можем да се справим в живота само тогава, когато вярваме на нашето наблюдение; всичко останало не ни интересува. От гледна точка Рейд вярва, че може да стигне до действително задоволителни истини.
Той не се стреми да стигне до един възглед върху нещата чрез сложни мислителни операции, а чрез връщане към възгледи приети инстинктивно от душата.
А инстинктивно, не съзнателно душата притежава вече правилното, преди да предприеме да осветли с факела на съзнанието вътре мисловно в своето собствено същество. Тя знае инстинктивно, какво трябва да държи от свойствата и процесите на света на телата; но инстинктивно също на нея е присъща посоката на нейното морално поведение, едно съждение върху доброто и злото. Рейд насочва мисленето чрез неговото призвание върху вродените истини на човешкия ум, върху наблюдението на душата. Отсега нататък тази черта за наблюдаване на душата остава като нещо свойствено на английското развитие на светогледите. Изпъкващи личности, които стоят сред това развитие, са Уйлям Хемилтън /1788-1856 г./, Хенри Менсъл /1820-1871 г./, Уйлям Уйуъл /1795-1866 г./, Джон Хершел /1792-1871 г./, Джеимс Мил /1773-1836 г./, Джон Стюарт Мил /1806-1873 г./, Александър Бейн /роден в 1818 г./, Херберт Спенсер /роден в 1820 г./.
към текста >>
Човешкото знание е разчетено върху зависимото и се заплита в противоречия, когато прилага своите
мисли
, които са много подходящи за зависимото, върху независимото.
Обаче към първичните определения на съзнанието принадлежи и това, че всяка вещ в този свят е зависима от нещо, което ние не познаваме. Ние намираме в света, в който живеем само зависими неща, някъде нещо без условно независимо. Обаче такова нещо трябва да съществува. Когато намерим нещо зависимо, ние трябва да предположим нещо независимо. С нашето мислене не можем да проникнем в независимото.
Човешкото знание е разчетено върху зависимото и се заплита в противоречия, когато прилага своите мисли, които са много подходящи за зависимото, върху независимото.
Следователно знанието трябва да отстъпи, когато стигаме до входа към независимото. Тук религиозната вяра е на своето място. Чрез признанието, че не може да знае нищо за съществуващата ядка на света, само чрез такова признание човекът може да бъде едно морално същество. Той може да приеме съществуването на един Бог, който произвежда в света един морален ред. Никаква логика не може да отнеме тази вяра в един безкраен Бог, щом бъде познато, че всяка логика се насочва само върху зависимото, а не върху независимото.
към текста >>
Джон Стюарт Мил принадлежи към онзи тип
мисли
тели, които са проникнати от чувството: човек не може да бъде достатъчно предпазлив, когато се касае за установяване на това, което в човешкото познание е сигурно и кое е несигурно.
Джон Стюарт Мил принадлежи към онзи тип мислители, които са проникнати от чувството: човек не може да бъде достатъчно предпазлив, когато се касае за установяване на това, което в човешкото познание е сигурно и кое е несигурно.
Фактът, че още от момчешка възраст той е бил въведен в най-различните клонове на знанието, е оставил своя отпечатък върху неговия дух. Още на възраст от три години той е вземал лекции по гръцки език, скоро след това е бил обучаван в аритметиката. От рано се е запознал също и с други области на обучението. Още повече е действала върху него формата на обучението, което неговият баща, известният като мислител Джейз Мил така е устроил, че най-острата логика е станала негова природа. От автобиографията научаваме: "Какво може да се открие чрез мисленето, това моят баща никога не ми казваше, преди да съм изчерпил моите сили, за да открия всичко сам".
към текста >>
Още повече е действала върху него формата на обучението, което неговият баща, известният като
мисли
тел Джейз Мил така е устроил, че най-острата логика е станала негова природа.
Джон Стюарт Мил принадлежи към онзи тип мислители, които са проникнати от чувството: човек не може да бъде достатъчно предпазлив, когато се касае за установяване на това, което в човешкото познание е сигурно и кое е несигурно. Фактът, че още от момчешка възраст той е бил въведен в най-различните клонове на знанието, е оставил своя отпечатък върху неговия дух. Още на възраст от три години той е вземал лекции по гръцки език, скоро след това е бил обучаван в аритметиката. От рано се е запознал също и с други области на обучението.
Още повече е действала върху него формата на обучението, което неговият баща, известният като мислител Джейз Мил така е устроил, че най-острата логика е станала негова природа.
От автобиографията научаваме: "Какво може да се открие чрез мисленето, това моят баща никога не ми казваше, преди да съм изчерпил моите сили, за да открия всичко сам". При един такъв човек нещата, които занимават неговото мислене, трябва да станат в най-истинския смисъл на думата съдба на неговия живот. "Аз никога не съм бил дете, никога не съм играл на крикет; нали е по-добре да се остави природата да върви по своите собствени пътища", казва Дж. Ст. Мил, не без връзка с опитностите, които някой има, чиято съдба е по такъв начин единствено мисленето. Върху него, който беше минал през това развитие, трябваше да тежат с пълната сила въпросите за значението на знанието.
към текста >>
Посоката, която развитието на
мисли
те на Мил взе, за да получи обяснение върху тези въпроси, е била също така преждевременно определена от неговия баща.
При един такъв човек нещата, които занимават неговото мислене, трябва да станат в най-истинския смисъл на думата съдба на неговия живот. "Аз никога не съм бил дете, никога не съм играл на крикет; нали е по-добре да се остави природата да върви по своите собствени пътища", казва Дж. Ст. Мил, не без връзка с опитностите, които някой има, чиято съдба е по такъв начин единствено мисленето. Върху него, който беше минал през това развитие, трябваше да тежат с пълната сила въпросите за значението на знанието. Доколко познанието, което за него е самият живот, може да доведе до изворите на мировите явления?
Посоката, която развитието на мислите на Мил взе, за да получи обяснение върху тези въпроси, е била също така преждевременно определена от неговия баща.
Мисленето на Джейз Мил изхождаше от психологическия опит. Той наблюдаваше, как в човека една представа се свързва с друга. Чрез свързването на една представа с друга човекът добива своето знание за света. Следователно той трябва да се запита: - В какво отношение стои свързването на представите с връзката на нещата в света? Чрез един такъв начин на разглеждане нещата мисленето става недоверчиво към самото себе си.
към текста >>
Ето защо Хегел търси изпълнен с доверие духа, връзката на
мисли
те, която намира в себе си, също и вън в природата.
Той си казва: Когато възприема еднавъншна вещ, тя може да ми покаже само нейната външна страна, а нейната същност остава забулена. Това е невъзможно при самия мене. Аз прониквам себе си с моя поглед. Но след това аз мога да сравня нещата вън с моето собствено същество. Когато те издават в тяхната външна страна нещо от моето собствено същество, тогава аз трябва да им припиша също нещо от моето същество.
Ето защо Хегел търси изпълнен с доверие духа, връзката на мислите, която намира в себе си, също и вън в природата.
Мил се чувства първо не като член, а като зрител на света. Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща. Ние възприемаме човеци. Досега винаги сме наблюдавали, че хората са умирали. Ето защо сме си образували съждението: Всички хора са смъртни.
към текста >>
Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие
мисъл
та, която човек си съставя върху тези неща.
Аз прониквам себе си с моя поглед. Но след това аз мога да сравня нещата вън с моето собствено същество. Когато те издават в тяхната външна страна нещо от моето собствено същество, тогава аз трябва да им припиша също нещо от моето същество. Ето защо Хегел търси изпълнен с доверие духа, връзката на мислите, която намира в себе си, също и вън в природата. Мил се чувства първо не като член, а като зрител на света.
Нещата, намиращи се вън в света, са нещо непознато за него и той посреща с недоверие мисълта, която човек си съставя върху тези неща.
Ние възприемаме човеци. Досега винаги сме наблюдавали, че хората са умирали. Ето защо сме си образували съждението: Всички хора са смъртни. "Всички хора са смъртни; херцогът фон Велингтон е човек; следователно херцогът фон Велингтон е смъртен". Така заключават хората.
към текста >>
Какво би казал за един такъв възглед някой, който
мисли
в с
мисъл
а на Хегел?
Ст. Мил. Ако някога един единствен човек се окаже безсмъртен, тогава цялото съждение би било преобърнато. Трябва ли затова, защото досега всички хора са умирали, да предположим също, че те ще умират също и в бъдеще? Всяко знание е несигурно. Защото ние вадим заключение от наблюденията, които сме направили, за неща, за които не можем да знаем нищо, докато не сме направили съответните наблюдения и по отношение на тях.
Какво би казал за един такъв възглед някой, който мисли в смисъла на Хегел?
Не е трудно да си създадем една представа за това. От сигурни понятия знаем, че всички радиуси на един кръг са равни. Когато в действителността срещаме един кръг, ние твърдим и за този действителен кръг, че неговите радиуси са равни едни на други. Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса. Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни.
към текста >>
Така приблизително би се поставил един
мисли
тел в с
мисъл
а на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни.
Какво би казал за един такъв възглед някой, който мисли в смисъла на Хегел? Не е трудно да си създадем една представа за това. От сигурни понятия знаем, че всички радиуси на един кръг са равни. Когато в действителността срещаме един кръг, ние твърдим и за този действителен кръг, че неговите радиуси са равни едни на други. Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса.
Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни.
Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга. Към понятието за човека принадлежи смъртността, както към понятието за кръга равенството на неговите радиуси. Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси. Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен. Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност.
към текста >>
Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на
мисъл
та понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга.
Не е трудно да си създадем една представа за това. От сигурни понятия знаем, че всички радиуси на един кръг са равни. Когато в действителността срещаме един кръг, ние твърдим и за този действителен кръг, че неговите радиуси са равни едни на други. Ако след четвърт час наблюдаваме същият кръг и намираме, че неговите радиуси са неравни помежду си, ние не се решаваме да отсъдим: При известни обстоятелства радиусите в един кръг могат да бъдат също и неравни помежду си, а си казваме: Това, което по-рано е било кръг, се е удължило и превърнало в елипса. Така приблизително би се поставил един мислител в смисъла на Хегел спрямо съждението: Всички хора са смъртни.
Ние не сме си съставили чрез наблюдението, а чрез вътрешно изживяване на мисълта понятието за човека, както той си е съставил понятието за кръга.
Към понятието за човека принадлежи смъртността, както към понятието за кръга равенството на неговите радиуси. Когато в действителността срещнем едно същество, което има всички други признаци за човека, това същество трябва да има също и признака на смъртността, както други признаци на кръга влекат след себе си този на равенството на неговите радиуси. Ако би срещнал едно същество, което не умира, Хегел би искал да каже само: Това не е никакъв човек; но не: един човек би искал да бъде също безсмъртен. Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност. Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество.
към текста >>
Който има съзнанието, че той самият принадлежи към нещата, и тези последните се изказват в неговите
мисли
, той си казва: - Досега всички хора са умирали; следователно присъщо и на тяхното същество да умират; и който не умира, той не е никакъв човек, а нещо друго.
Той предполага именно, че понятията се образуват в нас не произволно, а се коренят в същността на света, както ние самите принадлежим на тази същност. Щом веднъж в нас се е образувало понятието за човека, това понятие произхожда от същността на нещата; и ние имаме пълното право, да го приложим и към това същество. Защо в нас се е родило понятието за смъртния човек? Именно защото то има своето основание в природата на нещата. Който вярва, че човекът стои напълно вън от нещата и като външностоящ си образува своите съждения може да си каже: - Досега ние сме виждали хората да умират, следователно да си образуваме понятието на зрителя: Смъртни човеци.
Който има съзнанието, че той самият принадлежи към нещата, и тези последните се изказват в неговите мисли, той си казва: - Досега всички хора са умирали; следователно присъщо и на тяхното същество да умират; и който не умира, той не е никакъв човек, а нещо друго.
Хегеловата логика е станала логика на нещата; защото за Хегел езикът на логиката е една действие на същността на света; този език не е нещо прибавено отвън към тази същност чрез човека. Логиката на Мил е логика на зрител, която първо прерязва нишката свързваща я със света.
към текста >>
Мил обръща вниманието на това, как
мисли
, които за определена епоха изглеждат като безусловно сигурни вътрешни изживявания, се отхвърлят въпреки това от една следваща епоха.
Мил обръща вниманието на това, как мисли, които за определена епоха изглеждат като безусловно сигурни вътрешни изживявания, се отхвърлят въпреки това от една следваща епоха.
Например, в Средновековието хората са вярвали, че е невъзможно да съществуват антиподи и че звездите би трябвало да падат, ако не биха били окачени на здрави, твърди сфери. Следователно човек може да добие едно правилно отношение към това знание само тогава, когато въпреки съзнанието, че логиката на света се изказва в него, в отделни случаи се образува едно постоянно нуждаещо се от корекция съждение само чрез методическо изпитва не връзката на своите представи с помощта на наблюдението. И методите на наблюдението са тези, които Дж. Ст. Мил се старае да установи в своята логика по един студено пресмятащ начин. Да предположим, че едно явление винаги се е явявало при определени условия.
към текста >>
Тя показва, как от правилната
мисъл
стигаме до друга.
Тогава трябва да заключим, че не настъпилите условия се намират в една причинна връзка с ненастъпилото явление. Когато две вещества винаги са се съчетавали в едно химическо съединение и в един случай не правят това, трябва да проучим, какво не е налице този път, а иначе винаги е било налице. Чрез такъв един метод ние стигаме до представи върху връзките на нещата, които ние с право можем да считаме като такива, които имат своето основание в природата на нещата. Мил иска да проучи методите на наблюдението. Логиката, за която Кант е казал, че от Аристотел насам тя не е направила нито крачка напред, е едно средство за ориентиране сред самото мислене.
Тя показва, как от правилната мисъл стигаме до друга.
Логиката на Мил е едно средство за ориентиране сред света на фактите. Тя иска да покаже, как от наблюдения човек стига до тези съждения на нещата. Мил не прави никаква разлика между човешките съждения. За него всичко произхожда от наблюдението, всичко, което човек мисли върху нещата. Той не иска да допусне едно изключение даже и по отношение на математиката.
към текста >>
За него всичко произхожда от наблюдението, всичко, което човек
мисли
върху нещата.
Логиката, за която Кант е казал, че от Аристотел насам тя не е направила нито крачка напред, е едно средство за ориентиране сред самото мислене. Тя показва, как от правилната мисъл стигаме до друга. Логиката на Мил е едно средство за ориентиране сред света на фактите. Тя иска да покаже, как от наблюдения човек стига до тези съждения на нещата. Мил не прави никаква разлика между човешките съждения.
За него всичко произхожда от наблюдението, всичко, което човек мисли върху нещата.
Той не иска да допусне едно изключение даже и по отношение на математиката. Тя също трябва да добие своите основни познания от наблюдението. Във всеки случай, които сме наблюдавали досега, ние сме виждали, че две прави линии, които веднъж са се пресекли, се отдалечават една от друга /дивергират/ и не се пресичат вече втори път. От това заключаваме, че те не се пресичат. Обаче ние нямаме едно съвършено доказателство за това.
към текста >>
Човекът наблюдава в неговите явления и ги подрежда според това, което те му подсказват в неговия
мисли
телен живот.
Тя също трябва да добие своите основни познания от наблюдението. Във всеки случай, които сме наблюдавали досега, ние сме виждали, че две прави линии, които веднъж са се пресекли, се отдалечават една от друга /дивергират/ и не се пресичат вече втори път. От това заключаваме, че те не се пресичат. Обаче ние нямаме едно съвършено доказателство за това. Следователно за Стюарт Мил светът е нещо чуждо за човека.
Човекът наблюдава в неговите явления и ги подрежда според това, което те му подсказват в неговия мислителен живот.
Той вижда в явленията редовности, правилности и стига чрез логично-методически изследвания на тези редовности до природните закони. Обаче нещо него довежда в основата на самите неща. Ето защо човек може много добре да си представи, че всичко в света може да бъде също и другояче. Мил е убеден, който е свикнал с абстракция и анализ и честно прилага своите способности, след достатъчно упражнение на своята мисловна способност не намира никаква трудност в идеята, че в някоя звездна система различна от нашата не ще се намери нищо от законите, които са валидни за нашата.
към текста >>
Стюарт Мил изпитва едно остро отвращение към всички
мисли
, които са добити по други пътища освен чрез сравнение на фактите, чрез проследяване на подобното, аналогичното и съпринадлежащото в явленията.
Стюарт Мил изпитва едно остро отвращение към всички мисли, които са добити по други пътища освен чрез сравнение на фактите, чрез проследяване на подобното, аналогичното и съпринадлежащото в явленията.
Той счита, че на човешкото поведение в живота може да се нанесе най-голяма вреда, когато човек се люлее във вярването: Може да се стигне до някаква истина по друг път освен чрез наблюдението. В това отвращение на Мил ние чувствуваме страха, да не би при всеки стремеж към познание той да се държи по друг начин освен като приемащ /пасивен/ по отношение на нещата. Те трябва да диктуват на човека, какво трябва да мисли той върху тях. Ако иска да излезе вън от приемането и да каже нещо върху нещата от самия себе си, тогава на него му липсва всякаква гаранция за това, че това негово собствено създание има действително нещо общо с нещата. В крайна сметка в този възглед се касае за това, че неговият последовател не може да се реши да причисли своето собствено самодейно мислене към света.
към текста >>
Те трябва да диктуват на човека, какво трябва да
мисли
той върху тях.
Стюарт Мил изпитва едно остро отвращение към всички мисли, които са добити по други пътища освен чрез сравнение на фактите, чрез проследяване на подобното, аналогичното и съпринадлежащото в явленията. Той счита, че на човешкото поведение в живота може да се нанесе най-голяма вреда, когато човек се люлее във вярването: Може да се стигне до някаква истина по друг път освен чрез наблюдението. В това отвращение на Мил ние чувствуваме страха, да не би при всеки стремеж към познание той да се държи по друг начин освен като приемащ /пасивен/ по отношение на нещата.
Те трябва да диктуват на човека, какво трябва да мисли той върху тях.
Ако иска да излезе вън от приемането и да каже нещо върху нещата от самия себе си, тогава на него му липсва всякаква гаранция за това, че това негово собствено създание има действително нещо общо с нещата. В крайна сметка в този възглед се касае за това, че неговият последовател не може да се реши да причисли своето собствено самодейно мислене към света. Именно фактът, че при това той е самодеен, това го обърква. Той би искал да заличи напълно своето себе, за да не би да примеси нещо погрешно и това, което явленията казват върху себе си. Той не оценява правилно факта, че неговото мислене също принадлежи към природата както и растежът на един стрък трева.
към текста >>
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно
мисъл
та, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува. Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях. Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието. Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
При много
мисли
тели тази
мисъл
така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/.
При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува.
Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях. Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието. Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази
мисъл
в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието.
В подобни начини на мислене ние винаги слушаме да говори заедно мисълта, която се образувала на основата на физиологията на сетивата /виж по-горе на стр. 34/. При много мислители тази мисъл така се е сраснала с техния духовен живот, че те я считат за най-сигурното нещо, което може да съществува. Те си казват: Човекът познава нещата само чрез това, че има съзнание за тях.
Но сега те превръщат, повече или по-малко неволно, тази мисъл в другата: Човек може да знае за това, което влиза в съзнанието; обаче остава непознато, какви са били нещата, преди те да влязат в съзнанието.
Ето защо също и усещанията на сетивата се разглеждат така, като че те биха били в съзнанието; защото вярва се, че те трябва първо да влязат в него, следователно да останат негови части /представи/, ако човек иска да знае нещо за тях.
към текста >>
Обаче в тази яснота е примесено едно неопределено съзнание, което казва, че на основата на всичко, което наблюдаваме и
мисли
м, лежи нещо, което не можем вече да наблюдаваме и да
мисли
м.
Също и Спенсер се придържа здраво към това, че от нас хората зависи, как можем да познаваме, и че поради това извън онова, което нашите сетива и нашето мислене ни доставят, трябва да приемем съществуване то на нещо непознаваемо. Ние имаме една ясно съзнание за всичко, което нашите представи ни казват.
Обаче в тази яснота е примесено едно неопределено съзнание, което казва, че на основата на всичко, което наблюдаваме и мислим, лежи нещо, което не можем вече да наблюдаваме и да мислим.
Ние знаем, че имаме работа само с чисти явления, а не с пълни съществуващи за себе си действителности. Но именно защото знаем също, че на неговата основа лежи един действителен сват, който не можем да си представим. Чрез такива обръщения на своето мислене Спенсер вярва, че може да постигне пълното помирение на религията и познанието. Съществува нещо, което е недостъпно за никакво познание; следователно съществува нещо, което религията може да обхване във вярата, в една вяра, която безсилното познание не може да разклати.
към текста >>
Неговият орган на познанието се ражда чрез приспособяване на неговия
мисли
телен живот към условията на външния свят.
Спенсер си представя процеса на познанието на естественонаучен начин. Всеки орган на едно същество се е родил чрез това, че съответното същество се е приспособило към условията, при които то живее. Към човешките условия на живот принадлежи това, че човекът се ориентира в света мислейки.
Неговият орган на познанието се ражда чрез приспособяване на неговия мислителен живот към условията на външния свят.
Когато човек изказва нещо върху една вещ или един процес, това не означава нищо друго, освен че той се приспособява към заобикалящия свят. Всички истини са се родили по този път на приспособяването. Обаче това, което се добива чрез приспособяването, може да се предаде по наследство на потомците. Нямат право онези, които твърдят, че на човекът е присъщо по неговата природа едно дадено завинаги разположение към общите истини. Това, което се явява като такова разположение, то не е съществувало някога при неговите прадеди, а е било добито чрез приспособяване и се е предало по наследство на потомците.
към текста >>
Спенсер обяснява, че това съвпадение съществува, защото то се е развило чрез приспособление и наследяване на света на
мисли
те.
То не е определено предварително, а е добито. Тук имаме едно продължение на естественонаучно то мислене до най-висшите, дадени на човека факти. Лине обяснява, че всяка една жива форма на съществата съществува затова, защото Творецът я е създал такава, каквато тя е. Дарвин обяснява, че тя е такава, каквато се е развила постепенно чрез приспособление и наследяване. Лайбниц обяснява, че мисленето си съвпада с външния свят, защото Творецът е създал това съвпадение.
Спенсер обяснява, че това съвпадение съществува, защото то се е развило чрез приспособление и наследяване на света на мислите.
към текста >>
15/ В нея наистина още се води борба с
мисъл
та, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр.
15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея. Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр.
към текста >>
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на
мисъл
та за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея.
Спенсер е изходил от потребността за едно естественонаучно обяснение на духовните явления. Насоката към едно такова обяснение му е дала геологията на Лайъл. /виж стр. 15/ В нея наистина още се води борба с мисълта, че органичните форми са се образували постепенно едни от други чрез еволюцията; но той на мира все пак една важна опора в това, че неорганичните, /геологическите/ образования на земната повърхност се обясняват чрез едно постепенно развитие, а не чрез мощна катастрофи.
Спенсер, който имаше едно естественонаучно образование, действал е известно време като цивилен инженер, позна цялото значение на мисълта за еволюцията веднага и я приложи, въпреки борбата, която Лайъл водеше против нея.
Даже той я приложи и върху духовните процеси. Още в 1850 година, в своето съчинение /Социална статика/, той описа социалното развитие по аналогия с органичната. Той се запозна също и с проучванията на Харвей и Волф върху онтогенезата на организмите /виж т. І на тази История на светогледите, стр. 159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е.
към текста >>
След това тази
мисъл
за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин.
159 и следв./ и се задълбочи в работите на К. Е. фон Баер /виж по-горе, стр. 26/, които му показаха, как развитието се състои в това, че от едно състояние на еднородност, на еднообразност се развива едно такова на различност, на разнообразност. В първите стадии на зародиша организмите се показват подобни; по-късно те стават различни едни от други /виж по-горе, стр. 26 и следв./.
След това тази мисъл за еволюцията получи пълно потвърждение чрез Дарвин.
към текста >>
От
мисъл
та за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание.
От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание.
Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията. Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло. В Кант-Лапласовата хипотеза за образуването на света имаме именно един такъв процес пред себе си. Разпръснатите части на една хаотична мирова мъглявина се е свила.
към текста >>
Той вярваше, че в най-простите явления намира вече
мисъл
та за еволюцията.
От мисълта за еволюцията Спенсер искаше да се издигне до общите истини, които според неговото мнение съставляват целта на човешкия стремеж към познание.
Той вярваше, че в най-простите явления намира вече мисълта за еволюцията.
Когато от разпръснатите песъчинки един пясъчен куп, ние имаме работа с един процес на развитието. Разпръснатата материя е събрана /концентрирана/ в едно цяло. В Кант-Лапласовата хипотеза за образуването на света имаме именно един такъв процес пред себе си. Разпръснатите части на една хаотична мирова мъглявина се е свила. Организмът се ражда именно по същия начин.
към текста >>
Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една
мисъл
подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите идеи върху развитието на живота.
Без съмнение за сравнителната история на развитието на светогледите не е безинтересно наблюдението, че тук Спенсер стига от наблюдението на развитието на мировите явления до една мисъл подобна на тази, която и Гьоте е изказал въз основа на своите идеи върху развитието на живота.
Той описва развитието, растежа на растението така: "Растението може да расте, да цъфти или да носи плодове, но това са винаги все същите органи, които изпълняват предписанието на природата в множество определения и често под изменени форми. Същият орган, който се е разширил на стеблото като лист и е приел една извънредно разнообразна форма, се свива сега в чашката, разширява се във венчелистчета отново, свива се в половите органи, за да се разшири за последен път като плод". Да си представим тази представа пренесена върху целия миров процес и ще стигнем до Спенсеровото свиване и разпръскване на веществото.
към текста >>
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните
мисли
тели и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
Спенсер и Мил са упражнили голямо влияние върху развитието на светогледа през последната полови на 19-тото столетие.
Строгото подчертаване на наблюдението и едностранното разработване на методите на естественонаучните представи върху целия обхват на човешкото знание чрез Спенсер: Те трябваше да съответствуват на чувствата на една епоха, която виждаше в идеалистичните светогледи на Фихте, Шелинг, Хегел само израждания на човешкото мислене и която ценеше единствено успехите на естественонаучното изследване, докато липсата на единство при идеалистичните мислители и, според мнението на мнозина, пълното безплодие на задълбочаващото се в себе си мислене създадоха едно дълбоко недоверие по отношение на идеализма.
Можем да твърдим, че един широко разпространен през последните четири десетилетия възглед изразява това, което Рудолф Вирхов /1893 г./ казва в своята реч: "Основаването на Берлинския Университет и преминаването от епохата на философията в тази на естествената наука": "От както вярата във вълшебни формули бе изтласкана в най-външните кръгове на народа, формулите на натурфилософите намираха също малък отзвук". И един от най-бележитите философи от втората половина 19-тото столетие, Едуард Хартман, резюмира характера на своя светоглед в мотото, което той поставя начело на своята книга "Философия на несъзнателното": Спекулативни резултати на индуктивно-естествено научни методи". Даже той е на мнение, че трябва да се признае "величието на произведения от Мил напредък", чрез който бе преодолян и победен завинаги всеки опит за дедуктивно философстване". /виж Е.Ф. Хартман: История на метафизиката.
към текста >>
Това, което бе казано за оживяването на
мисъл
та, може да произведе подобно нещо.
Изложението, което направихме по-горе, показва, как новите физиологически познания водят до потвърждението на едно такова мнение. Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят. Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе.
Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо.
Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел.
към текста >>
Когато Азът е изживял
мисъл
та само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
Това мнение е сега, благодарение на което "Азът" се намира напълно затворен с неговите субективни изживявания в своя собствен свят. Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо.
Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите.
към текста >>
Когато
мисъл
та започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот.
Тази интелектуална, остроумна създадена илюзия не може да бъде разрушена дотогава, щом веднъж е образувана, докато "Азът" не намери в самия себе си нещо, за което да знае, че, въпреки че е изобразено в съзнанието, то има своята същност вън от субективното съзнание. Азът трябва да се чувства докоснат вън от сетивното съзнание от същности, които гарантират своето битие чрез самите себе си. Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си.
Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот.
Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно. вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл. Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите. На светогледите, които се явяват, липсва силата да проникнат до нея.
към текста >>
вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата
мисъл
.
Той трябва да намери в себе си нещо, което го извежда вън от неговото себе. Това, което бе казано за оживяването на мисълта, може да произведе подобно нещо. Когато Азът е изживял мисълта само в себе си, той се чувства с нея в самия себе си. Когато мисълта започва да живее нейния собствен живот, тя откъсва Аза от неговия субективен живот. Извършва се един процес, който Азът изживява наистина субективно, обаче който въпреки това е обективен в неговата природа и който откъсва "Аза" от всичко онова, което той може да чувства само като субективно.
вижда се, че също и представите, за които светът става илюзия, се стремят към целта, която се намира в по-нататъшното развитие на Хегеловия образ на света до оживялата мисъл.
Тези представи приемат такава форма, каквато трябва да добие образът на светогледа, който е тласкан несъзнателно от вложени в тази цел импулс, обаче въпреки това няма силата да се добере чрез борба до тази цел. Тази цел царува в подосновите на новото развитие на светогледите. На светогледите, които се явяват, липсва силата да проникнат до нея. Но и в тяхното несъвършенство те получават своя отпечатък от тази цел, и идеите, които възникват, са външните симптоми на оставащи скрито действени сили.
към текста >>
7.
ОТЗВУЦИ НА КАНТОВИЯ НАЧИН НА МИСЛЕНЕ
GA_18_2 Загадки на философията
Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на
мисли
те, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата.
Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за отношението на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие. Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си".
Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата.
Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата. Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си". Обаче такива гласове едва ли бяха чути. Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение. Отчасти несъзнателните, отчасти съзнателните представи, които доведоха до този призив, са приблизително тези: - Естествената наука разклати доверието в самостоятелното мислене, което иска да проникне от себе си до най-висшите въпроси на съществуванието.
към текста >>
Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че
мисъл
та обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си".
Личности, които търсеха чрез потопяване в Хегеловата идейна форма една сигурност за отношението на една представа върху себесъзнателния Аз към общия образ на света, съществуват само малък брой във втората половина на 19-тото столетие. Един от най-добрите е преждевременно починалият Паул Асмус, който публикува в 1873 година една съчинение: "Азът и вещта в себе си". Той показва, как в начина, по който Хегел разглеждаше мисленето и света на мислите, може да се добие едно отношение на човека към същността на нещата. Той обяснява по остроумен начин, че в мисленето на човека е дадено не нещо чуждо на действителността, а нещо пълно с живот, първично действително, в което е достатъчно само човек да се потопи, за да стигне до същността на нещата.
Той представи по един много ясен начин хода, който развитието на светогледите е поело, за да стигне от Кант, който считаше "вещата в себе си" като нещо чуждо и недостъпно за човека, до Хегел, който беше на мнение, че мисълта обхваща не само себе си като идейна същност, но също и "вещта в себе си".
Обаче такива гласове едва ли бяха чути. Това бе изразено най-рязко в призива, който откакто бе произнесена речта на Едуард Целер в Хайделбергския университет "Върху значението и задачата на теорията на познанието" стана нещо любимо в определено философско течение. Отчасти несъзнателните, отчасти съзнателните представи, които доведоха до този призив, са приблизително тези: - Естествената наука разклати доверието в самостоятелното мислене, което иска да проникне от себе си до най-висшите въпроси на съществуванието. Ние не можем да се считаме успокоени само от резултатите на естествената наука. Защото те не водят по-далече отвъншната страна на нещата.
към текста >>
Те искаха да премислят с цялата острота хода на
мисли
те на Кант, и, продължавайки неговите идеи, избягвайки неговите грешки да намерят един изход от безпомощността.
Следователно трябва да зададем въпросите: Доколко резултатите на естествената наука сочат над самите тях към по-висши задачи? Коя е същността на нашето познание? може ли това познание да доведе до решението на тези по-висши задачи? Кант беше поставил по един внушителен начин такива въпроси. Философите искаха да видят, как той е постъпил, за да вземе становище по отношение на тях.
Те искаха да премислят с цялата острота хода на мислите на Кант, и, продължавайки неговите идеи, избягвайки неговите грешки да намерят един изход от безпомощността.
към текста >>
Редица
мисли
тели положиха усилия, изхождайки от изходните точки на Кант да стигнат да някаква цел.
Редица мислители положиха усилия, изхождайки от изходните точки на Кант да стигнат да някаква цел.
Най-забележителните между тях са Харман Коен /роден в 1842 г./, Ото Либман /роден в 1840 т./, Вилхелм Винделбенд /роден в 1848 г./, Йоханес Фолкелт /роден в 1848 г./, Бенно Ердман /роден в 1851 г./. В писанията на тези мислители можем да намерим много остроумие. Извършена е била огромна работа, за да бъде изследвана природата и значението на човешката познавателна способност. Йоханес Фолкелт, който, доколкото той развива дейност като теоретик на познанието, живее изцяло в това течение, сам е дал един основен труд върху "Кантовата теория на познанието" /1879 г./ и като е написал от това течение една книга върху "Опитност и мислене" /1885 г./, в който проникновено са обяснени всички въпроси определящи този начин на мислене, е произнесъл в 1884 година, при заемане на своята учебна катедра в Базел една реч, в която се изказва, че всяко мислене, което излиза вън от резултатите на отделните науки на фактите, трябва да носи на себе си "неспокойния характер на търсенето и проследяването, на опитването, съпротивлението и признанието; "това е едно напредване, което обаче отново частично отстъпва; едно отстъпление, което въпреки това хваща до определена степен". /Фолкелт, Относно възможността на метафизиката.
към текста >>
В писанията на тези
мисли
тели можем да намерим много остроумие.
Редица мислители положиха усилия, изхождайки от изходните точки на Кант да стигнат да някаква цел. Най-забележителните между тях са Харман Коен /роден в 1842 г./, Ото Либман /роден в 1840 т./, Вилхелм Винделбенд /роден в 1848 г./, Йоханес Фолкелт /роден в 1848 г./, Бенно Ердман /роден в 1851 г./.
В писанията на тези мислители можем да намерим много остроумие.
Извършена е била огромна работа, за да бъде изследвана природата и значението на човешката познавателна способност. Йоханес Фолкелт, който, доколкото той развива дейност като теоретик на познанието, живее изцяло в това течение, сам е дал един основен труд върху "Кантовата теория на познанието" /1879 г./ и като е написал от това течение една книга върху "Опитност и мислене" /1885 г./, в който проникновено са обяснени всички въпроси определящи този начин на мислене, е произнесъл в 1884 година, при заемане на своята учебна катедра в Базел една реч, в която се изказва, че всяко мислене, което излиза вън от резултатите на отделните науки на фактите, трябва да носи на себе си "неспокойния характер на търсенето и проследяването, на опитването, съпротивлението и признанието; "това е едно напредване, което обаче отново частично отстъпва; едно отстъпление, което въпреки това хваща до определена степен". /Фолкелт, Относно възможността на метафизиката. Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан.
към текста >>
Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "
Мисли
и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика.
Извършена е била огромна работа, за да бъде изследвана природата и значението на човешката познавателна способност. Йоханес Фолкелт, който, доколкото той развива дейност като теоретик на познанието, живее изцяло в това течение, сам е дал един основен труд върху "Кантовата теория на познанието" /1879 г./ и като е написал от това течение една книга върху "Опитност и мислене" /1885 г./, в който проникновено са обяснени всички въпроси определящи този начин на мислене, е произнесъл в 1884 година, при заемане на своята учебна катедра в Базел една реч, в която се изказва, че всяко мислене, което излиза вън от резултатите на отделните науки на фактите, трябва да носи на себе си "неспокойния характер на търсенето и проследяването, на опитването, съпротивлението и признанието; "това е едно напредване, което обаче отново частично отстъпва; едно отстъпление, което въпреки това хваща до определена степен". /Фолкелт, Относно възможността на метафизиката. Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан.
Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "Мисли и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика.
Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето. Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли. Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което обосновава предположенията. Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук".
към текста >>
Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в
мисли
те, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето.
Йоханес Фолкелт, който, доколкото той развива дейност като теоретик на познанието, живее изцяло в това течение, сам е дал един основен труд върху "Кантовата теория на познанието" /1879 г./ и като е написал от това течение една книга върху "Опитност и мислене" /1885 г./, в който проникновено са обяснени всички въпроси определящи този начин на мислене, е произнесъл в 1884 година, при заемане на своята учебна катедра в Базел една реч, в която се изказва, че всяко мислене, което излиза вън от резултатите на отделните науки на фактите, трябва да носи на себе си "неспокойния характер на търсенето и проследяването, на опитването, съпротивлението и признанието; "това е едно напредване, което обаче отново частично отстъпва; едно отстъпление, което въпреки това хваща до определена степен". /Фолкелт, Относно възможността на метафизиката. Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан. Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "Мисли и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика.
Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето.
Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли. Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което обосновава предположенията. Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук". Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по смисъла, заключителната мисъл на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан.
към текста >>
Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите
мисли
.
/Фолкелт, Относно възможността на метафизиката. Хамбург и Лайпциг, 1884 г./. Рязко нюансирано се явява новото позоваване на Кант при Ото Лимбан. Неговите съчинения "За анализа на действителността" /1876 г./, "Мисли и факти" /1882 г./, "Климакс на теориите" /1884 г./ са истински образцови примери на философската критика. Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето.
Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли.
Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което обосновава предположенията. Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук". Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по смисъла, заключителната мисъл на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан. Даже то е заключителният резултат на много привърженици и преработватели на кантианизма.
към текста >>
Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по с
мисъл
а, заключителната
мисъл
на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан.
Един остър ум разкрива в тях по гениален начин противоречия в мислите, показва половинчатости в съжденията считани за извънредно сигурни и пресмята предварително и основно за отделните науки, какво съдържат те като незадоволително, когато техните резултати са изправени пред най-висшия трибунал на мисленето. Либман изтъква пред дарвинизма неговите противоречия; той показва неговите не напълно обосновани предположения и празнотите в неговите мисли. Той казва, че трябва да съществува нещо, което води над противоречията, което изпълва празнотите, което обосновава предположенията. Веднъж той извършва разглеждането, което посвещава на природата на живите същества, с думите: "Обстоятелството, че растителни семена въпреки тяхното оставане и продължение на дълги епохи в сухо състояние не изгубват тяхната кълняемост, че на пример в египетските ковчези на мумиите са намерени пшенични семена, които хиляди години са били херметически заровени, днес посети във влажни почви виреят отлично, че по-нататък радиоларии и други инфузории, които са били съвършено сухи от улуците на покрива, при навлажняване с дъждовна вода отново оживяват и започват да се движат; че даже жаби и риби, които в замръзнала вода са се превърнали в твърди късове лед, при грижливо разтопяване отново добиват изгубения живот; това обстоятелство ни кара да направим съвършено други тълкувания... Накратко: Всяко отричане в този случай би било груб догматизъм. Ето защо ние спираме тук".
Това "Ето защо ние спираме тук" е всъщност, ако не по думите, все пак по смисъла, заключителната мисъл на всяко разглеждане от рода на това на Лимбан.
Даже то е заключителният резултат на много привърженици и преработватели на кантианизма. Последователите на това направление не отиват по-далеч, освен да твърдят, че всичко, което те виждат, чуват и т.н. не е вън в света, а вътре в самите тях, че приемат нещата в тяхното съзнание и че следователно не могат да произнесат нищо по отношение на това, което е вън. Пред мене стои една маса, си казва неокантианецът. Обаче не, това само изглежда така.
към текста >>
Ото Лимбан използва тази
мисъл
също и затова, да защити твърдението: Човек може да знае също така малко, дали нещата, които си представя не съществуват вън от неговото съзнание, колкото може да знае, дали те съществуват.
Тя съществува в моето съзнание. Фолкелт поставя този възглед в началото на своята книга върху "Кантовата теория на познанието": "Първото основно изречение, което философът трябва да доведе до своето ясно съзнание се състои в познанието, че първоначално нашето знание не се простира върху нещо повече, освен върху нашите представи. Нашите представи са единственото нещо, което изпитваме непосредствено; и именно защото ги изпитваме непосредствено, затова и най-радикалното съмнение не може да ни отнеме знанието за тях. Напротив знанието, което се простира вън от моите представи аз вземам навсякъде тук този израз в най-широкия смисъл, така че той обхваща и всеки психически процес -, не е предпазено от съмнение. Ето защо в началото на философстването всяко знание простиращо се извън представите трябва изрично да бъде категоризирано като подлежащо на съмнение".
Ото Лимбан използва тази мисъл също и затова, да защити твърдението: Човек може да знае също така малко, дали нещата, които си представя не съществуват вън от неговото съзнание, колкото може да знае, дали те съществуват.
"Именно затова, че фактически никой мислещ субект не може да излезе вън от сферата на своето мислене; именно затова, че той никога не може прескачайки своето собствено съзнание и еманципирайки се от самия себе си да схване и констатира това, което може да съществува или да не съществува отвъд и вън от неговата субективност; именно затова е безсмислено да иска да твърди, че обектът, който си е представил, не съществува вън от субективната представа". /Ото Либман, За анализа на действителността, стр. 28/.
към текста >>
Другият източник на сигурност е
мисли
телната необходимост, сигурността на логическото принуждение, обективното съзнание за необходимостта.
3/ мнението на Фолкелт: "Ако се запита, на какво почива сигурността на нашето знание, тогава ние се натъкваме на две причини, на два източника на сигурността. Колкото и необходимо да бъде едно вътрешно съвместно действие на двете форми на сигурност, когато трябва да се роди познанието, все пак невъзможно е едната да бъде приписана на другата. Единият източник на сигурност е собствената сигурност на съзнанието, притежаването на факти на моето съзнание. Както е вярно, че аз съм съзнание, така също вярно е, че моето съзнание ми потвърждава съществуването на определени протичания и състояния, на определени съдържания и форми. Без този източник на сигурността не би съществувало въобще никакво познание; той ни дава материала, от преработването на който произлизат най-първо всички познания.
Другият източник на сигурност е мислителната необходимост, сигурността на логическото принуждение, обективното съзнание за необходимостта.
С това ни е дадено нещо направо ново, което е невъзможно да се добие от собствената сигурност на съзнанието. Върху този втори източник на сигурността Фолкелт се изказва в гореспоменатата книга по следния начин: "Непосредствената опитност ни кара да изживеем фактически, че определени свързвания на понятията носят със себе си една твърде особена принуда, която същевременно се различава от всички други видове принуда, от които са придружени представите. Тази принуда ни заставя не сега да мислим, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност. И по-нататък тази принуда не ни заставя по начин, а ни казва, че в случай, когато предписаното от нея не стане, ще бъде свършено с нашето морално задоволяване или с нашето вътрешно щастие, с нашето добро и т.н., а нейната принудителност съдържа това, че обективното битие би трябвало да се унищожи в самото себе си, би трябвало да изгуби възможността за своето съществуване, ако би искало да съществува противоположното на това, което тя предписва. Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване.
към текста >>
Тази принуда ни заставя не сега да
мисли
м, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност.
Както е вярно, че аз съм съзнание, така също вярно е, че моето съзнание ми потвърждава съществуването на определени протичания и състояния, на определени съдържания и форми. Без този източник на сигурността не би съществувало въобще никакво познание; той ни дава материала, от преработването на който произлизат най-първо всички познания. Другият източник на сигурност е мислителната необходимост, сигурността на логическото принуждение, обективното съзнание за необходимостта. С това ни е дадено нещо направо ново, което е невъзможно да се добие от собствената сигурност на съзнанието. Върху този втори източник на сигурността Фолкелт се изказва в гореспоменатата книга по следния начин: "Непосредствената опитност ни кара да изживеем фактически, че определени свързвания на понятията носят със себе си една твърде особена принуда, която същевременно се различава от всички други видове принуда, от които са придружени представите.
Тази принуда ни заставя не сега да мислим, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност.
И по-нататък тази принуда не ни заставя по начин, а ни казва, че в случай, когато предписаното от нея не стане, ще бъде свършено с нашето морално задоволяване или с нашето вътрешно щастие, с нашето добро и т.н., а нейната принудителност съдържа това, че обективното битие би трябвало да се унищожи в самото себе си, би трябвало да изгуби възможността за своето съществуване, ако би искало да съществува противоположното на това, което тя предписва. Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване. Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта. Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията".
към текста >>
Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че
мисъл
та, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване.
Другият източник на сигурност е мислителната необходимост, сигурността на логическото принуждение, обективното съзнание за необходимостта. С това ни е дадено нещо направо ново, което е невъзможно да се добие от собствената сигурност на съзнанието. Върху този втори източник на сигурността Фолкелт се изказва в гореспоменатата книга по следния начин: "Непосредствената опитност ни кара да изживеем фактически, че определени свързвания на понятията носят със себе си една твърде особена принуда, която същевременно се различава от всички други видове принуда, от които са придружени представите. Тази принуда ни заставя не сега да мислим, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност. И по-нататък тази принуда не ни заставя по начин, а ни казва, че в случай, когато предписаното от нея не стане, ще бъде свършено с нашето морално задоволяване или с нашето вътрешно щастие, с нашето добро и т.н., а нейната принудителност съдържа това, че обективното битие би трябвало да се унищожи в самото себе си, би трябвало да изгуби възможността за своето съществуване, ако би искало да съществува противоположното на това, което тя предписва.
Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване.
Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта. Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща".
към текста >>
Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на
мисъл
та.
С това ни е дадено нещо направо ново, което е невъзможно да се добие от собствената сигурност на съзнанието. Върху този втори източник на сигурността Фолкелт се изказва в гореспоменатата книга по следния начин: "Непосредствената опитност ни кара да изживеем фактически, че определени свързвания на понятията носят със себе си една твърде особена принуда, която същевременно се различава от всички други видове принуда, от които са придружени представите. Тази принуда ни заставя не сега да мислим, че определени понятия си съпринадлежат не само в съзнателното мислене, а да приемем също една обективна, съществуваща независимо от съзнателните представи необходима съпринадлежност. И по-нататък тази принуда не ни заставя по начин, а ни казва, че в случай, когато предписаното от нея не стане, ще бъде свършено с нашето морално задоволяване или с нашето вътрешно щастие, с нашето добро и т.н., а нейната принудителност съдържа това, че обективното битие би трябвало да се унищожи в самото себе си, би трябвало да изгуби възможността за своето съществуване, ако би искало да съществува противоположното на това, което тя предписва. Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване.
Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта.
Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща". Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на възприятието?
към текста >>
208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от
мисли
на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от
мисли
, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща".
Отличителна черта на тази принуда се състои следователно в това, че мисълта, че трябва да съществува противоположното на натрапващата ни се необходимост, ни се явява като едно непосредствено изискване, действителността да въстане против условията на нейното съществуване. Както е известно ние наричаме тази особена, непосредствено изживяна принуда логическа принуда, необходимост на мисълта. Логически необходимото ни се разкрива като едно изказване на самите неща. А именно това е особеното смислено значение, разумното осветление, което всичко логично съдържа, чрез което се свидетелствува с непосредствена явност на обективната, реална валидност на логическите свързвания на понятията". /Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр.
208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща".
Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на възприятието? Неокантианизмът се намира в едно странно положение. Той иска не да остане вътре в съзнанието, вътре в живота на представите, обаче трябва да си признае, че в това "вътре" не може да направи нито една крачка, която да не го изведе наляво или надясно. Ото Либман завършва втората от своите тетрадки "Мисли и факти" така: "Ако от една страна, разгледан от гледна точка на естествената наука, човекът не би бил нищо друго освен оживотворен прах, то от друга страна, разгледана от единствено достъпната за нас непосредствено дадена гледна точка, цялата явяваща се в пространството и време природа е едно антропоцентрично явление".
към текста >>
Ото Либман завършва втората от своите тетрадки "
Мисли
и факти" така: "Ако от една страна, разгледан от гледна точка на естествената наука, човекът не би бил нищо друго освен оживотворен прах, то от друга страна, разгледана от единствено достъпната за нас непосредствено дадена гледна точка, цялата явяваща се в пространството и време природа е едно антропоцентрично явление".
/Фолкелт, Кантовата теория на познанието, стр. 208 и следв./ В края на своето съчинение "Климакс на теориите" Ото Лимбан прави признанието, че, според неговото мнение, цялото построение от мисли на човешкото познание, от партера на науката на наблюдението до най-въздушните области на най-висшите светогледни хипотези, е проникнато от мисли, които сочат над възприятието, и че "Фрагментите и възприятията трябва да бъдат свързани и подредени в здрав ред само според мярката на определени методически форми на ума допълнени чрез извънредно много ненаблюдавани неща". Обаче как може да се отрече на човешкото мислене способността да познае от себе си, чрез собствена дейност нещо, щом то трябва да извика на помощ тази своя дейност още при подреждането на наблюдаваните факти на възприятието? Неокантианизмът се намира в едно странно положение. Той иска не да остане вътре в съзнанието, вътре в живота на представите, обаче трябва да си признае, че в това "вътре" не може да направи нито една крачка, която да не го изведе наляво или надясно.
Ото Либман завършва втората от своите тетрадки "Мисли и факти" така: "Ако от една страна, разгледан от гледна точка на естествената наука, човекът не би бил нищо друго освен оживотворен прах, то от друга страна, разгледана от единствено достъпната за нас непосредствено дадена гледна точка, цялата явяваща се в пространството и време природа е едно антропоцентрично явление".
към текста >>
Той отделя по
мисли
мо най-остроумния начин от познанието всичко онова, което човешкият дух е прибавил към "събитията" по света.
Той постоянно се повтаря в най-различни отсенки в течение на последните десетилетия на 19-тото столетие. Ернст Лааз /1837-1885 г./ застъпва енергично становището, че в познанието трябва да бъдат преработени само положителни факти на възприятието. Алоис Рил /роден в 1844 г./, изхождайки от същия основен възглед, заявява, че въобще не може да съществува никакъв общ светоглед, но че всичко, което излиза вън от отделните науки, не би могло да бъде нищо друго освен една критика на познанието. Познание се получава само в отделните науки; философията има задачата да покаже, как се добива познанието и да бди върху това, защото мисленето де не внесе в познанието нищо, което не може да се оправдае от фактите. Най-радикално се проявява Рихард Вале в своята книга "Цялостта на философията и нейният край" /1894 г./.
Той отделя по мислимо най-остроумния начин от познанието всичко онова, което човешкият дух е прибавил към "събитията" по света.
Накрая този дух стои там в морето от вълнуващи се събития, гледайки самия себе си като такова събитие в това море и не намирайки никъде една опорна точка, да си изясни смислено събитията. Този дух би трябвало да впрегне своите собствени сили, за да подреди от себе си събитията. Обаче тогава той самият е този, който внася този ред в природата. Когато казва нещо върху същността на събитията, той го е взел не от нещата, а от себе си. Той би искал да стори това само тогава, когато би си признал, че в неговата работа би станало нещо съществено, ако би трябвало да приеме, че когато казва нещо, то означава нещо също и за нещата.
към текста >>
8.
СВЕТОГЛЕДИ НА НАУЧНАТА ФАКТИЧНОСТ
GA_18_2 Загадки на философията
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички
мисли
телни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин.
Един опит да се добие един общ поглед върху света и живота изхождайки само от основата на строгата наука, бе направен в течение на 19-тото столетие във Франция от Огюст Конт /1798-1857 г./.
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин.
Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки. И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света.
към текста >>
И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните
мисли
тели градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света.
Това предприятие, което показва в книгата на Конт "Курс по положителна философия" /6 тома, 1830-1842 г./ един обширен образ на света, стои в рязка противоположност с идеалистичните възгледи на Фихте, Шелинг, Хегел от първата половина на столетието, както и в една по-слаба, обаче ясна противоположност с всички мислителни построения, които вземат своите резултати от еволюционните идеи на Ламарк и Дарвин. Това, което при Хегел стои в центъра на целия светоглед, разглеждането и схващането на собствения дух на човека: Това Конт отхвърля напълно. Той си казва: - Ако човешкият дух би искал да разглежда себе си, той трябва несъмнено да се раздели на две части; той би трябвало да излезе от себе си и да застане срещу самия себе си. Огюст Конт не счита за валидна даже и психологията, която не се изчерпва във физиологичното разглеждане на психическите явления, а иска да разглежда духовните процеси за себе си. Всичко, което иска да стане обект на познанието, трябва да се отнася към обективни връзки на фактите, трябва да се представя обективно, както законите на математическите науки.
И от това се получава също противоположността на Конт спрямо това, което Спенсер и естественонаучните мислители градящи върху Ламарк и Дарвин са търсили в техните образи на света.
За Конт човешкият род е даден като установен и неизменим; той не иска да знае нищо за теорията на Ламарк. За него идеал на познанието са простите, прозрачни природни закони, каквито физиката използува при нейните явления. Докато една наука не работи още с такива прости закони, за Конт тя е незадоволителна като познание. Той е един математически ум. И това, което не може да се третира прозрачно и просто както една математическа задача, е за него неузряло за науката.
към текста >>
Вълните, които са предизвикали
мисли
те на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "Отношението на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798 година.
Вълните, които са предизвикали мислите на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "Отношението на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798 година.
Въпреки това тези лекции могат да се считат като начало на светогледното развитие на Франция в 19-тото столетие. В тях се изразява едно ясно съзнание за това, че начинът, по който Кондияк разглежда нещата за явленията на душевния живот, е твърде силно копиран от възгледите, които хората имат за възникването на чисто механическите процеси на неорганичната природа. Кабанис проучва влиянието на възрастта, на пола, на начина на живот, на темперамента върху начина, по който човек мисли и чувства. Той образува представата, че духовното и телесното не стоят едно до друго като две същности, които нямат нищо общо едно с друго, а съставляват едно неразривно цяло. Това, което го различава от неговите предшественици, не е основният възглед, а начинът, по който той изгражда този възглед.
към текста >>
Кабанис проучва влиянието на възрастта, на пола, на начина на живот, на темперамента върху начина, по който човек
мисли
и чувства.
Вълните, които са предизвикали мислите на Холбах, Кондияк и на други, са още по-ясно доловими в лекциите върху "Отношението на душата към тялото", които Пиер Жан Жорж Кабанис е държал в създаденото от Конвента висше училище в Париж в 1797 -1798 година. Въпреки това тези лекции могат да се считат като начало на светогледното развитие на Франция в 19-тото столетие. В тях се изразява едно ясно съзнание за това, че начинът, по който Кондияк разглежда нещата за явленията на душевния живот, е твърде силно копиран от възгледите, които хората имат за възникването на чисто механическите процеси на неорганичната природа.
Кабанис проучва влиянието на възрастта, на пола, на начина на живот, на темперамента върху начина, по който човек мисли и чувства.
Той образува представата, че духовното и телесното не стоят едно до друго като две същности, които нямат нищо общо едно с друго, а съставляват едно неразривно цяло. Това, което го различава от неговите предшественици, не е основният възглед, а начинът, по който той изгражда този възглед. Неговите предшественици просто пренасят възгледите, които си добиват в неорганичния свят, върху органичния; Кабанис си казва: - Нека разгледаме и духовния свят също така без пристрастно, както разглеждаме неорганичния; тогава той ще ни каже, как се отнася той спрямо другите природни явления. По същия начин постъпва и Дестют дьо Траси /1754-1836 г./. Той също искаше първо да разгледа духовните процеси безпристрастно, как те се представят, когато човек пристъпва към тях без философски, но също и без природонаучен предразсъдък.
към текста >>
Според мнението на този
мисли
тел, човек се подава на една грешка, когато си представя душата така автоматична, както са сторили това Кондияк и неговите последователи.
Той образува представата, че духовното и телесното не стоят едно до друго като две същности, които нямат нищо общо едно с друго, а съставляват едно неразривно цяло. Това, което го различава от неговите предшественици, не е основният възглед, а начинът, по който той изгражда този възглед. Неговите предшественици просто пренасят възгледите, които си добиват в неорганичния свят, върху органичния; Кабанис си казва: - Нека разгледаме и духовния свят също така без пристрастно, както разглеждаме неорганичния; тогава той ще ни каже, как се отнася той спрямо другите природни явления. По същия начин постъпва и Дестют дьо Траси /1754-1836 г./. Той също искаше първо да разгледа духовните процеси безпристрастно, как те се представят, когато човек пристъпва към тях без философски, но също и без природонаучен предразсъдък.
Според мнението на този мислител, човек се подава на една грешка, когато си представя душата така автоматична, както са сторили това Кондияк и неговите последователи.
Това автоматично схващане не може да се удържи, когато човек наблюдава искрено самия себе си. Ние не намираме в нас никакъв автомат, не намираме едно същество, което е водено отвън за ходилката. Ние винаги намираме в нас самодейност и собствена същност. Даже ние не бихме знае ли нищо за действия на външния свят, ако не бихме чувствали в нашия собствен живот смущения чрез съвместното сблъскане с външния свят. Ние изживяваме себе си; развиваме от нас нашата дейност; но през време, когато вършим това, ние се натъкваме на съпротивление; забелязваме, че съществува не само ние, а също още нещо, което ни се противопоставя, външния свят.
към текста >>
Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама
мисли
тели Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./.
Въпреки че са изразходвали от Дьотраси, самонаблюдението на душата доведе до съвършено други пъти ща двама мислители Мен дьо Биран /1766-1824 г./ и Андре Мари Ампер /1775-1824 г./.
Биран е един надарен с тънък усет наблюдателна човешкия дух. Това, което при Русо се явява като един буйно проявяващ се, предизвикан само от едно произволно настроение начин на разглеждане на нещата, при него то е ясно пълносъдържателно мислене. Това, което се намира в човека благодарение на природата на неговото същество, на неговия темперамент, и това, което той прави от себе си чрез своята дейна начеса от себе си, неговият характер: От тези два фактора Биран прави като дълбокомислещ психолог обект на своите наблюдения. Той изследва разклоненията и промените на вътрешния живот; вътре в човека се намира един източник на познанието. Силите, с които се запознаваме в нашето вътрешно същество, са интимните развратни познати на нашия живот; а едни външен свят ние познаваме само дотолкова, доколкото той се представя повече или по-малко сроден с нашия вътрешен свят.
към текста >>
Съчиненията на Биран, които водят най-дълбоко в света на неговите
мисли
, са били издадени едва след неговата смърт от Е.
Привлекателната страна на мъдростта на Биран се състои в интимния начин, по който той я изнася, говори за нея. Той не намери също една по-подходяща форма на изложението освен тази на един "Интимен дневник".
Съчиненията на Биран, които водят най-дълбоко в света на неговите мисли, са били издадени едва след неговата смърт от Е.
Навил /виж неговата книга: Мен дьо Биран. Неговият живот и неговите мисли, 1857 г.; и издадените от него Неиздадени Съчинения на М. Д. Биран/. Кабанис и Дестют дьо Траси принадлежаха като по-възрастни мъже на един по-тесен кръг от философи, Биран живееше между тях като по-млад.
към текста >>
Неговият живот и неговите
мисли
, 1857 г.; и издадените от него Неиздадени Съчинения на М.
Привлекателната страна на мъдростта на Биран се състои в интимния начин, по който той я изнася, говори за нея. Той не намери също една по-подходяща форма на изложението освен тази на един "Интимен дневник". Съчиненията на Биран, които водят най-дълбоко в света на неговите мисли, са били издадени едва след неговата смърт от Е. Навил /виж неговата книга: Мен дьо Биран.
Неговият живот и неговите мисли, 1857 г.; и издадените от него Неиздадени Съчинения на М.
Д. Биран/. Кабанис и Дестют дьо Траси принадлежаха като по-възрастни мъже на един по-тесен кръг от философи, Биран живееше между тях като по-млад.
към текста >>
Голямото значение на това светогледно течение, което по време се представя като едно продължение на учението на Кондияк, трябва да се търси в това, че се подчертава решително собствения живот на душата, че самодейността на човешката вътрешна личност се поставя на преден план на разглеждането, и че при това все пак всички разглеждани тук
мисли
тели работят за постигане на познания в строго естествено научен с
мисъл
.
Голямото значение на това светогледно течение, което по време се представя като едно продължение на учението на Кондияк, трябва да се търси в това, че се подчертава решително собствения живот на душата, че самодейността на човешката вътрешна личност се поставя на преден план на разглеждането, и че при това все пак всички разглеждани тук мислители работят за постигане на познания в строго естествено научен смисъл.
Те изследват духа на метода на естествената наука; обаче не искат предварително да поставят неговите явления на еднаква почва с другите процеси на природата. И от техните повече материалистични начала се получава накрая един светоглед клонящ изрично към духа.
към текста >>
А от Хегел беше усвоил, че дух, идея,
мисъл
царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността.
Най-дълбоко впечатление му направи Хегел и Гьоте. Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже.
А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността.
Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята. Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима
мисъл
, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
Той донесе техния идеализъм и във Франция. Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността.
Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни
мисли
.
Той можа да действа за този идеализъм благодарение на неговия увлекателен дар слово, чрез което правеше дълбоко впечатление, първо като учител в Ecole Normal /от 1814 г./, след това в Сорбоната. Че може да се добие едно задоволяващо светогледно гледище не чрез разглеждане навъншния свят, а чрез това на човешкия дух, това беше приел Кузен от идеалистичния духовен живот и го бе отнесъл във Франция. Той обосноваваше това, което искаше извърши върху самонаблюдението на душата това, което искаше да каже. А от Хегел беше усвоил, че дух, идея, мисъл царуват не само във вътрешността на човека, а също така вън в природата и в напредъка на историческия живот, че разумът съществува в действителността. Той учеше, че в характера на един народ, на една епоха царуват не сляпата случайност и произвола на отделните хора, но че в тях се изразява една необходима мисъл, една действителна идея, даже, че един велик човек се явява в света само като пратеник на една велика идея, за да я осъществи в хода на развитието на историята.
Върху неговите френски слушатели, които имаха да разбера несравнимите световноисторически бури в най-новите фази на развитие на своя народ, трябваше да направи дълбоко впечатление да чуят изложена от един блестящ оратор разумността на историческото развитие на основата на велики светогледни мисли.
към текста >>
То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни
мисли
.
В първия стадий човекът си представяше, че в природните процеси има човекоподобни богове, които произвеждат тези процеси така волево както човекът своите действия. По-късно той постави на мястото на боговете абстрактните идеи, като жизнена сила, миров разум, мирова цел и т.н. Също и тази фаза на развитието трябваше до отстъпи място на една по-висша. Трябва да се разбере, че едно обяснение на явленията на света може да бъде намерено само в наблюдението и в строго математическото и логическото разглеждане на фактите. Само това, което физиката, химията и науката за живите същества /биологията/ изследват по този път, мисленето трябва да свърже за целите на един светоглед.
То не трябва да прибави към това, което отделните науки са изследвали, нищо, както прави това богословието с неговите божествени същества и идеалистичната философия с нейните абстрактни мисли.
Също и възгледите върху хода на развитието на човечеството, върху съвместния живот на хората в държавата, в обществото и т.н. ще станат напълно ясни само тогава, когато те търсят такива закони както строгите естествени науки. Причините, поради които се раждат семействата, съюзи, правни възгледи, държавни устройства, трябва да се търсят по същия начин, както онези, поради които телата падат върху земята, или поради които храносмилателните органи на животното извършват тяхната работа. Науката за съвместния човешки живот, за човешкото развитие, социологията, е поради това особено при сърце на Конт. Той се стреми да и придаде строгия характер, който другите науки постепенно са приели.
към текста >>
Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на богословски или идеалистични
мисли
.
В тази насока той има един предтеча в лицето на Клод Анри Сен-Симон /1760-1825 г./. Този последният създаде възгледа, че човекът ще бъде един съвършен кормчия на своите собствени съдбини, когато схваща в строг научен смисъл своя собствен живот в държавата, в обществото, в течение на историята и го устрои в смисъла на едно развитие на природните закони. Известно време Конт се намираше в приятелски отношения със Сен-Симон. Той се раздели от него, когато този последният изглеждаше, че се е изгубил във всевъзможни безпочвени мечтателства и утопии. Конт работеше с рядко усърдие в поетата веднъж посока.
Неговият "Курс по приложна философия" е едни опит в недуховен стил, да изгради в един светоглед научните постижения на неговото време само чрез ориентиращото съединяване и чрез изграждане на социологията в нейния дух, без да прибягва до помощта на богословски или идеалистични мисли.
Конт не поставяше на философа никаква друга задача, освен една такава на подобно ориентиращо съчетаване. Той не трябва да прибавя нищо от себе си към това, което науките са установили относно връзката на фактите. Чрез това бе изразен по един рязък начин мнението, че само науките, с тяхното наблюдение на действителността, с техните методи, трябва да имат думата, когато се касае да бъде изграден един светоглед.
към текста >>
Като един силен и активен защитник на тази
мисъл
за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865 година със своята "Природна диалектика".
Като един силен и активен защитник на тази мисъл за единственото право на научното мислене в духовния живот на Германия се яви Ойген Дюринг /роден в 1833 г./ в 1865 година със своята "Природна диалектика".
По-нататък той изложи пред света своите възгледи в 1875 година в книгата "Курс на философията като строго научен светоглед и устройване на живота", и в много други математически, естественонаучни, философски, научноисторически и националикономически съчинения. Цялото творчество на Дюринг произлиза от един в най-строгия смисъл математически и механичен начин на мислене. В премислянето на всичко онова, което може да се постигне с математическа закономерност в явленията на света, Дюринг събужда удивление. Обаче там, където едно такова мислене не е достатъчно, там той изгубва всяка възможност да се ориентира в живота. От този негов духовен характер може да се обясни произвола, предубедеността, с която Дюринг обсъжда толкова много неща.
към текста >>
Никой, който се е задълбочил в неговите богати с
мисли
книги, не може да си признае нещо друго, освен че е получил дълбоки въздействия от тях.
Той, математически обективният ум, изпада в пълен произвол, когато се заловя да оцени това, което са извършили хората от историческото минало или от съвременността. Неговият трезвен математически начин на мислене го доведе дотам, да окачестви като най-ненаучен ум на новата време една личност като Гьоте, цялото значение на който, според неговото мнение, се изчерпва в няколко лирически произведения. В подценяването на всичко онова, което надвишава трезвата действителност, не може да си отиде по-далече от колкото е отишъл Дюринг в своята книга? Величията на модерната литература". Въпреки тази едностранчивост, Дюринг е една от най-подбуждащите фигури на модерното развитие на светогледите.
Никой, който се е задълбочил в неговите богати с мисли книги, не може да си признае нещо друго, освен че е получил дълбоки въздействия от тях.
към текста >>
Нека си по
мисли
, как истинският механик, истинският физик
мисли
, когато те се придържат към това, което сетивата възприемат, което умът може да комбинира и изчислението да установи.
Нека си помисли, как истинският механик, истинският физик мисли, когато те се придържат към това, което сетивата възприемат, което умът може да комбинира и изчислението да установи.
Всичко, което излиза вън от тази област, е ленива игра на понятия. Така си казва Дюринг. Обаче той иска да помогне на това мислене да добие своите съвършени права. Който се придържа изключително към това мислене, той може да бъде сигурен, че то ще му даде осветление на действителността. Всяко размишление върху това, дали с нашето мислене можем фактически да проникнем в тайните на мировите процеси, всички изследвания, които както тези на Кант искат да ограничат познавателната способност, произхождат от една логическа извратеност.
към текста >>
Общите свойства и отношения на
мисли
телните понятия, с които се занимава логиката, трябва да важат също и за особено отличителния случай, че техен обект е цялостта на битието наред с неговите главни форми.
Всяко размишление върху това, дали с нашето мислене можем фактически да проникнем в тайните на мировите процеси, всички изследвания, които както тези на Кант искат да ограничат познавателната способност, произхождат от една логическа извратеност. Не трябва да се изпада в пожертващото себе отричане на ума, което не смее да произнесе нещо положително върху света. Това, което можем да знаем, е едно действително неразмътено представяне на действителното. "Цялостта на нещата има една систематична организация и вътрешна логическа последователност. Природата и историята имат едно устройство и развитие, чиято същност отговаря в голяма част на общите логически отношения на понятията.
Общите свойства и отношения на мислителните понятия, с които се занимава логиката, трябва да важат също и за особено отличителния случай, че техен обект е цялостта на битието наред с неговите главни форми.
Тъй като най-общото мислене решава в един широк обхват върху това, което трябва да бъде и както трябва да бъде, тогава най-главните принципи и главните форми на логиката трябва да добият меродавно значение също и за всяка действителност и за нейните форми"/Курс по философия стр. 11/. Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един идеен образ. Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по отношение на която не може да бъде упражнена някаква критика. Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по отношение значението на мисленето, на органа на природата. Лудост е да се припише на природата, че тя си създава един орган, чрез който се отразява непълно или с празноти.
към текста >>
Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и
мисли
, в един идеен образ.
Това, което можем да знаем, е едно действително неразмътено представяне на действителното. "Цялостта на нещата има една систематична организация и вътрешна логическа последователност. Природата и историята имат едно устройство и развитие, чиято същност отговаря в голяма част на общите логически отношения на понятията. Общите свойства и отношения на мислителните понятия, с които се занимава логиката, трябва да важат също и за особено отличителния случай, че техен обект е цялостта на битието наред с неговите главни форми. Тъй като най-общото мислене решава в един широк обхват върху това, което трябва да бъде и както трябва да бъде, тогава най-главните принципи и главните форми на логиката трябва да добият меродавно значение също и за всяка действителност и за нейните форми"/Курс по философия стр. 11/.
Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един идеен образ.
Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по отношение на която не може да бъде упражнена някаква критика. Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по отношение значението на мисленето, на органа на природата. Лудост е да се припише на природата, че тя си създава един орган, чрез който се отразява непълно или с празноти. Ето защо редът и закономерността вън в действителността трябва да отговарят на логическия ред и закономерност на човешкото мислене. "Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване".
към текста >>
"Идейната система на нашите
мисли
образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на
мисли
същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване".
Действителността си е създала в човешкото мислене един орган, чрез който то може да пресъздаде себе си, да се пресъздаде духовно и мисли, в един идеен образ. Природата е проникната навсякъде от една всеобща закономерност, която чрез само себе си, е в право, по отношение на която не може да бъде упражнена някаква критика. Какъв смисъл би имало, да се упражни критика по отношение значението на мисленето, на органа на природата. Лудост е да се припише на природата, че тя си създава един орган, чрез който се отразява непълно или с празноти. Ето защо редът и закономерността вън в действителността трябва да отговарят на логическия ред и закономерност на човешкото мислене.
"Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване".
Въпреки тази обща съгласуваност между мислене и действителност, все пак за първото съществува възможността то да се издигне над последната. Мисленето продължава в идеята действията, които му са били наложени от действителността. В действителността всяко тяло е делимо, обаче само до определена граница. Мисленето не спира при тази граница, а в идеята то дели още по-нататък. Мисълта броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици.
към текста >>
Мисъл
та броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици.
"Идейната система на нашите мисли образът на действителната система на обективната действителност; завършеното знание има във формата на мисли същата форма, която нещата имат във формата на действителното съществуване". Въпреки тази обща съгласуваност между мислене и действителност, все пак за първото съществува възможността то да се издигне над последната. Мисленето продължава в идеята действията, които му са били наложени от действителността. В действителността всяко тяло е делимо, обаче само до определена граница. Мисленето не спира при тази граница, а в идеята то дели още по-нататък.
Мисълта броди над действителността; тя прави тялото да бъде делимо до безкрайност, да бъде съставено от безкрайно малки частици.
В действителност това тяло се състои само от съвсем определен брой малки, обаче безкрайно малки частици. По този начин се раждат всички надхвърлящи действителността понятия за безкрайност. Преминава се от всяко събитие по-нататък до едно друго, което е негова причина; от тази причина отново се преминава към нейната причина и т. н. Веднага щом мисленето напусне почвата на действителността, то започва да блуждае в една безкрайност. То си представя, че към всяка причина трябва отново да се търси една причина, че следователно светът е без начало във времето.
към текста >>
Защищаваната от Конт
мисъл
, че всеки светоглед не би могъл да бъде нищо друго, освен едно подреждане на чисто фактическото, Дюринг я владее така съвършено, че той пренася фантазията в света на фактите, защото вярва, че трябва просто да я отхвърли, ако тя би се явила само в областта на човешкия дух.
"Фантазията се простира... надолу в самата природа, тя се корени, както въобще всяко мислене, във възбуди, които предхождат готовото съзнание и даже не образуват никакви елементи на субективно усещаното". /Курс по философия стр. 50/.
Защищаваната от Конт мисъл, че всеки светоглед не би могъл да бъде нищо друго, освен едно подреждане на чисто фактическото, Дюринг я владее така съвършено, че той пренася фантазията в света на фактите, защото вярва, че трябва просто да я отхвърли, ако тя би се явила само в областта на човешкия дух.
Изхождайки от тези представи, той стига още и до други пренасяния на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата. Например, той не само мисли, че при неговата дейност човекът може да направи безрезултатни опити, от които се отказва, защото те не водят до целта, но че също и в действията на природата могат да се видят опити в изграждането на формите съвсем не е чужд на действителността и аз не виждам, защо човек поради това, че му харесва една повърхностна философия, ще счита за валидна само наполовина успоредността на природата вън от човек и на природата вътре в човека. Щом субективната грешка на мисленето и въображението произхожда от относителната отделеност и самостоятелност на тази сфера, защо тогава и една практическа грешка или погрешна хватка на обективната и немислеща природа да не може да бъде последствие на едно относително отделяне и взаимно отчуждаване на нейните различни части и двигателни сили? Една истинска философия, която не се плаши пред приетите предразсъдъци, ще признае накрая пълната успоредност и общото единство на устройството в посоката на двете страни". /Курс по философия стр. 51/.
към текста >>
Например, той не само
мисли
, че при неговата дейност човекът може да направи безрезултатни опити, от които се отказва, защото те не водят до целта, но че също и в действията на природата могат да се видят опити в изграждането на формите съвсем не е чужд на действителността и аз не виждам, защо човек поради това, че му харесва една повърхностна философия, ще счита за валидна само наполовина успоредността на природата вън от човек и на природата вътре в човека.
"Фантазията се простира... надолу в самата природа, тя се корени, както въобще всяко мислене, във възбуди, които предхождат готовото съзнание и даже не образуват никакви елементи на субективно усещаното". /Курс по философия стр. 50/. Защищаваната от Конт мисъл, че всеки светоглед не би могъл да бъде нищо друго, освен едно подреждане на чисто фактическото, Дюринг я владее така съвършено, че той пренася фантазията в света на фактите, защото вярва, че трябва просто да я отхвърли, ако тя би се явила само в областта на човешкия дух. Изхождайки от тези представи, той стига още и до други пренасяния на понятия, които са взети от човешката дейност, върху природата.
Например, той не само мисли, че при неговата дейност човекът може да направи безрезултатни опити, от които се отказва, защото те не водят до целта, но че също и в действията на природата могат да се видят опити в изграждането на формите съвсем не е чужд на действителността и аз не виждам, защо човек поради това, че му харесва една повърхностна философия, ще счита за валидна само наполовина успоредността на природата вън от човек и на природата вътре в човека.
Щом субективната грешка на мисленето и въображението произхожда от относителната отделеност и самостоятелност на тази сфера, защо тогава и една практическа грешка или погрешна хватка на обективната и немислеща природа да не може да бъде последствие на едно относително отделяне и взаимно отчуждаване на нейните различни части и двигателни сили? Една истинска философия, която не се плаши пред приетите предразсъдъци, ще признае накрая пълната успоредност и общото единство на устройството в посоката на двете страни". /Курс по философия стр. 51/.
към текста >>
Дюринг приписва на природата
мисли
, даже цели и морални тенденции, без да допусне, че с това той я идеализира.
Дюринг приписва на природата мисли, даже цели и морални тенденции, без да допусне, че с това той я идеализира.
За обяснението на природата са необходими по-висши, издигащи се над действителното идеи; обаче според Дюринг такива идеи не могат да съществуват; следователно той ги претълкува във факти. Нещо подобно се прояви и в светогледа на Й. Х. Ф. Кирхман, който се яви по същото време със своята "Философия на знанието", както Дюринг със своята "Природна диалектика" /1864 г./. Действително е само това, което възприемаме: От това изхожда Кирхман.
към текста >>
Докато при Хегел в
мисъл
та, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
Като знание, а само като такова трябва да бъде изследвано тук, то скрива своето собствено битие и прави от себе си едно огледало на едно чуждо битие. Няма по-добър символ за това, каквото е огледалото. Както огледалото е толкова по-съвършено, колкото повече то не позволява да се оглежда само, а оглежда, отразява само чуждо битие, такова е и знанието. Неговото битие е това чисто отразяване на едно чуждо битие, без примес на собственото съществуващо състояние". Не можем да си представим една по-силна противоположност спрямо Хегеловия начин на мислене, освен този възглед за знанието.
Докато при Хегел в мисълта, следователно в това, което душата прибавя към възприятието чрез нейната собствена дейност, се изявява същността на дадена вещ, Кирхман поставя един идеал за знанието, в който това знание е един освободен от всички прибавки на душата огледален образ на възприятията.
към текста >>
Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни
мисли
, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма.
Ако искаме да съдим правилно за положението на Кирхман в духовния живот, трябва да вземем под внимание големите трудности, които по времето на неговата поява изпитваше някой, който имаше в себе си стремежа да построи една самостоятелна светогледна сграда. Резултатите на естествената наука, които трябваше да имат едно дълбоко проникващо влияние върху развитието на светогледите, бяха още млади. Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука.
Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни мисли, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма.
В широки кръгове се изгубваше нишката, която от научното познание на фактите водеше до един задоволителен общ възглед. Мнозина бяха завладени от известна безпомощност във въпросите за светогледа. Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на мисълта, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
към текста >>
Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на
мисъл
та, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
Резултатите на естествената наука, които трябваше да имат едно дълбоко проникващо влияние върху развитието на светогледите, бяха още млади. Тяхното състояние достигаше само за това, да бъде разклатена вярата в класическия, идеалистичен светоглед, който трябваше да построи своята горда сграда без помощта на новата естествена наука. Обаче не беше лесно да се стигне спрямо изобилието от отделни резултати до основни мисли, които трябваше да бъдат ориентирани в нова форма. В широки кръгове се изгубваше нишката, която от научното познание на фактите водеше до един задоволителен общ възглед. Мнозина бяха завладени от известна безпомощност във въпросите за светогледа.
Едва ли можеше да се намери разбиране за един полет на мисълта, какъвто се беше проявил в светогледа на Хегел.
към текста >>
9.
МОДЕРНИ ИДЕАЛИСТИЧНИ СВЕТОГЛЕДИ
GA_18_2 Загадки на философията
През втората половина на 19-тото столетие трима
мисли
тели претопиха естественонаучния начин на мислене с идеалистичните традиции за първата половина на това столетие и създадоха три светогледа, които носят един рязък индивидуален отпечатък.
През втората половина на 19-тото столетие трима мислители претопиха естественонаучния начин на мислене с идеалистичните традиции за първата половина на това столетие и създадоха три светогледа, които носят един рязък индивидуален отпечатък.
Това бяха Херман Лотце /1817-1881 г./, Густав Теодор Фехнер /1801-1887 г./ и Едуард фон Хартман /1842-1906 г./.
към текста >>
Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити
мисъл
та, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа.
Със своята публикувана в 1842 година работа "Живот и жизнена сила" /в Малкия речник по физиология на Р.
Вагнер/ Лотце излезе решително против вярването, че в живите същества съществува една особена сила, жизнена сила, и защити мисълта, че явленията на живота трябва да се обясняват само чрез сложни процеси от същия род, каквито стават и в неживата природа.
В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./. Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене. Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата.
към текста >>
Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно
мисли
телно проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди.
В това отношение той застана напълно на страната на естественонаучния начин на мислене от новото време, който се стремеше да хвърли мост между старата противоположност между неживата и жива природа. В смисъла на тези гледища са написани неговите книги, които разглеждат въпроси на естествената наука: Неговата "Обща патология и терапия като механически науки"/1842 г./ и "Обща физиология на телесния живот" /1851 г./. В своите "Елементи на психофизиката" /1860 г./ и "Въведение в Естетиката" /1876 г./. Фехнер даде съчинения, които носят в себе си духа на строг естественонаучен начин на мислене, и това в области, които преди него бяха разработени почти изключително в духа на идеалистичния начин на мислене. Обаче Лотце и Фехнер чувстваха категоричната нужда да си изградят един идеалистичен мисловен свят издигайки се над естественонаучния начин на разглеждане на нещата.
Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди.
Той иска "постоянно да се бори против представите, които искат да познаят от света само една и по-малката половина, само развитието на факти в нови факти, на форми в нови форми, но не постоянното преовътрешняване на всички тези външни неща и превръщането им в това, което единствено има стойност и истинност в света, в щастие и отчаяние, в удивление и отвращение, в любов и омраза, в радостна сигурност и съмняващ се копнеж, във всички мъки и тревоги, в които животът протича, което единствено заслужава името живот". Както и мнозина други Лотце има чувството, че образът, който човек представи, които са взети от човешката душа. /виж по-горе стр. 20/. Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една богато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване на същите. Като естественонаучен мислител той не може само да търси условията за възникването на човек и законите, които правят той да умре след определено време.
към текста >>
Като естественонаучен
мисли
тел той не може само да търси условията за възникването на човек и законите, които правят той да умре след определено време.
Лотце бе подтикнат към това от устройството на неговата душа, което изискваше от него не само едно мислително проследяване на природната закономерност в света, а го накара да търси във всички неща и процеси живот и вътрешност от рода на тези, които самият човек чувствува в своите гърди. Той иска "постоянно да се бори против представите, които искат да познаят от света само една и по-малката половина, само развитието на факти в нови факти, на форми в нови форми, но не постоянното преовътрешняване на всички тези външни неща и превръщането им в това, което единствено има стойност и истинност в света, в щастие и отчаяние, в удивление и отвращение, в любов и омраза, в радостна сигурност и съмняващ се копнеж, във всички мъки и тревоги, в които животът протича, което единствено заслужава името живот". Както и мнозина други Лотце има чувството, че образът, който човек представи, които са взети от човешката душа. /виж по-горе стр. 20/. Това, което при Лотце е една душевна заложба, при Фехнер то се явява като резултат на една богато развита фантазия, която действува така, че от едно логическо схващане на нещата тя непрестанно води до едно пълно с поезия тълкуване на същите.
Като естественонаучен мислител той не може само да търси условията за възникването на човек и законите, които правят той да умре след определено време.
За него раждането и смъртта се превръщат в събития, които насочват неговата фантазия към един живот преди раждането и към един такъв след смъртта. "Човекът" казва Фехнер в неговата "Книжка за живота след смъртта" не живее на Земята веднъж, а три пъти. Първата степен на неговия живот е един непрекъснат сън, втората една смяна между сън и будност. Третата е една вечна будност. Но първата степен човек живее самотен в тъмнина; на втората той живее в общество и отделно до и между другите в една светлина, която повърхността му отразява, на третата неговият живот се преплита с този на другите в един по-висш живот воден в най-висшия дух и той гледа в същността на ограничените неща.
към текста >>
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга
мисъл
извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на с
мисъл
а на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света.
Тя е така много убедена от това, че живият, притежаващ самия себе си и вкусващ се Аз е неопровержимото предварително условие и единствено възможното отечество на доброто и на всички добрини, така много изпълнена от тихото пренебрегване на всяко привидно неживо съществуване, че ние намираме начинаещата религия постоянно заета в нейните образуващи митове начала заета с това, да преобрази природната действителност в духовна, напротив тя никога не е чувствувала нуждата да припише духовния живот на една сляпа действителност като неговата по-здрава основа". И Лотце облича своето собствено чувство по отношение нещата на природата в думите: "Аз не познавам мъртвите маси, за които вие говорите; за мене всеки живот и движение, а също покой и смърт е само една смътна преходна илюзия на неспиращото вътрешно тъкане". И щом природните процеси, както те се явяват на наблюдението, са само една такава смътна преходна илюзия, тогава също и тяхната най-дълбока същност не може да се търси в тази стояща пред наблюдението закономерност, а в "неспирното тъкане" на одушевяващата ги обща Личност, в техните намерения и цели. Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света.
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света.
Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло.
към текста >>
Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите
мисли
добиват един несигурен характер.
Ето защо Лотце си представя, че във всяко природно действие се изразява една морална цел поста вена от една личност, към която светът се стреми. Природните закони са външен израз на една всецаруваща етична закономерност на света. С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/.
Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер.
При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света. Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло. В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип.
към текста >>
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една
мисъл
, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло.
С това етично тълкуване на света се намира в пълно съзвучие онова, което Лотце изнася върху продължаването на живота на човешката душа след смъртта: "Ние нямаме на наше разположение никаква друга мисъл извън общото идеалистично убеждение: Ще продължава да живее всичко създадено, чиято трайност принадлежи на смисъла на света; ще загине всичко, което заема своето оправдано място само в една преходна фаза на течението на света. Че този принцип не позволява никакво друго приложение в човешките ръце, едва ли е нужно да споменаваме това; ние положително не познаваме заслугите, които могат да спечелят на едно същество претенцията за вечно съществуване, нито недостатъците, които го лишават от тези претенция". /Три книги на метафизиката, параграф 245/. Там, където Лотце прави неговите съзерцания да се влеят в областта на философските загадъчни въпроси неговите мисли добиват един несигурен характер. При тях може да се забележи, че техният носител не може да добие от неговите два източника на познанието, от естествената наука и от психологическото самонаблюдение, никаква сигурна представа върху отношението на човека към течението на света.
Вътрешното самонаблюдение не прониква до една мисъл, която би могла да даде на Аза правото да се чувствува като определена същност сред мировото цяло.
В неговите лекции върху "Философия на религията" можем да прочетем /стр. 82/: "Вярата в безсмъртието" няма никаква сигурна основа освен "религиозната нужда". Ето защо и философски не може да се определи върху начина на продължителността на живота нищо повече, освен това, което може да произтича от един прост метафизичен принцип. А именно: Тъй като разглеждаме всяко същество само като създание на Бога, то не съществува абсолютно никакво първично валидно право, на което отделната душа би могла да се позове като "субстанция", за да претендира за вечна индивидуална продължителност на нейния живот. Напротив можем само да твърдим: Всяко същество ще бъде запазено от Бога дотогава, докато неговото съществуване има пълно значение за цялостта на мировия план... "В неопределеността на такива изречения се изразява, какво значение могат да развият идеите на Лотце в областта на великите философски загадъчни въпроси.
към текста >>
Един свят от светлина, звучене,
мисли
, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза.
В книжката "За живота след смъртта" Фехнер се изказва върху отношението на човека към света. "Какво вижда анатомът, когато той гледа в мозъка на човека? Една безредица от бели влакна, чиито смисъл той не може да разгадае. А какво вижда той в самия себе си?
Един свят от светлина, звучене, мисли, спомени, фантазии, чувства на любов и омраза.
Така помисли за отношението на това, което ти, застанал външно срещу света, виждаш в него, и това, което той вижда в самия себе си, и не искай защото двете, външното и вътрешното, да виждат, че си приличат повече, отколкото в тебе, който си само една част. И фактът, че ти си една част от този свят, ти дава възможност да виждаш в тебе това, което той вижда в себе си". Фехнер си представя, че мировият дух има към мировата материя същото отношение както човешкият дух към човешкото тяло. Той си казва сега: Човекът говори за себе си, когато говори за своето тяло, и той говори също за себе си, когато говори за своя дух. Анатомът, който изследва безредицата от мозъчни нишки, има пред себе си органа, от който някога са бликали мили и фантазии.
към текста >>
Не е ли сега близко
мисъл
та, че всичко телесно, когато то би искало да бъде гледано от вътре, би изглеждало като духовно?
В смисъла на Фехноровия начин на мислене не е уместно да се размишлява върху това, как тяло и дух действат едно върху друго. Защото двете съвсем не са различни същности; те са едно и също нещо. Те се представят като различни само тогава, когато са наблюдавани от различни становища. Фехнер вижда в човека едно тяло, което същевременно е дух. От тази гледна точка за Фехнер се получава възможността, да си представя цялата природа духовна, одушевена При самия себе си човекът е в положение да гледа телесното отвътре, следователно да познае вътрешната страна непосредствено като нещо духовно.
Не е ли сега близко мисълта, че всичко телесно, когато то би искало да бъде гледано от вътре, би изглеждало като духовно?
Ние можем да гледаме растението само отвън. Обаче не е ли възможно, щото и то да бъде гледано от вътре, да се окаже като душа? Тази представа прерасна във фантазия на Фехнер в убеждението: Всичко телесно е същевременно духовно. И най-малката материална частица е одушевена. И когато материалните части се сглобяват и образуват по-съвършени материални тела, този процес е нещо гледано само отвън; на него отговаря един вътрешен процес, кой то би се представил като съчетаване на отделни души в по-съвършени общи души, ако бихме искали да го наблюдаваме.
към текста >>
Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне
мисли
те от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват.
Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват.
Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят. По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл. Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи.
към текста >>
По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената
мисъл
.
Фехнер не се оставя неговото почиващо на сигурна почва естественонаучно знание да го въздържи да издигне мислите от сетивния свят в области, където пред тях се мяркат мирови същества и мирови процеси, които не са достъпни за сетивното наблюдение, ако съществуват. Той се чувства подбуден за едно такова издигане от разглеждането на сетивния свят, едно смислено наблюдение, което му казва на неговото мислене повече от това, което простото сетивно възприятие може да му каже. Това "повече" му дава повод да пристъпи към измислянето на същества извън сетивния свят.
По този свой начин той се стреми да си нарисува един свят, в който обещава да го въведе оживената мисъл.
Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
към текста >>
Изхождайки от тази
мисъл
е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/.
Такова едно преминаване на границите на сетивата не попречи на Фехнер да постъпва по най-строгия естественонаучен метод даже в една област, която граничи с психиката. Той беше онзи, който създаде за тази област научните методи. Неговата книга "Елементи на психофизиката" /1860 г./ е в тази област един труд, който полага основи. Основният закон, върху който той постави психофизиката, е, че нарастването на усещането, което е предизвикано в човека чрез едно нарастване на впечатлението отвън, при определено отношение протича по-бавно от колкото нарастването на силата на впечатлението. Усещането расте толкова по-малко, колкото по-голяма е била съществуваща вече сила на възбудата.
Изхождайки от тази мисъл е възможно да се получи едномерно отношение между еднавъншна възбуда /например на физическата светлина/ и усещането /например на светлината/.
Пътят, по който вървеше Фехнер доведе до изграждането на психофизиката като една нова наука на отношението на възбудата към усещанията, следователно на тялото към душевното. Вилхелм Вундт, който в тази област работи по-нататък в духа на Фехнер, характеризира по отличен начин основателя на "психофизиката": "Може би в никоя от неговите други научни работи не изпъква така блестящо рядкото съчетание на дарби, с които разполагаше Фехнер, както в неговите работи върху психофизиката. За едни труд като този за Елементите на Психофизиката беше необходимо познаването на принципите на точните физико-математически методи и същевременно склонността към задълбочаване в най-дълбоките проблеми на битието, каквито той притежаваше в това съчинение. И за целта той се нуждаеше от онова самобитно мислене, което знаеше да преобрази разполагаемите помощни средства според собствените нужди и не проявяваше никакъв страх да тръгне по нови и необикновени пътища. Гениалните в тяхната простота полузаслужаващи удивление, но въпреки това ограничени наблюдения на К. Х.
към текста >>
Човек намира в собствената си душа една сила, чрез която той предава действителност на своите
мисли
, на своите решения, волята.
Обаче чистото идейно съдържание на нещата не би искало никога да произведе в тях един действителен процес. Идеята за една топка не може да удари идеята за една друга топка. Също така идеята за една маса не може да произведе никаква впечатление върху човешкото око. Един действителен процес предполага една действителна сила. За да добием представа върху една такава сила, Хартман се позовава на Шопенхауер.
Човек намира в собствената си душа една сила, чрез която той предава действителност на своите мисли, на своите решения, волята.
Така както волята се проявява в човешката душа, тя има като предпоставка съществуването на човешкия организъм. Чрез организма волята става съзнателна. Ако искаме да си представим в нещата една сила, ние можем да си я представим само подобна на волята, на единствената непосредствена позната за нас сила. Само че отново трябва да се абстрахираме от съзнанието. Следователно вън от нас в нещата царува една несъзнателна воля, която дава на идеите възможност да се осъществят.
към текста >>
Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна
мисъл
, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата.
"Действителното съществуване е въплъщение на божественото, а мировият процес е история на страданията на Бога станал плът и същевременно път за освобождение на разпънатия в плътта; моралността обаче е сътрудничеството за съкращаване на този път на страданието и спасението". /Хартман, феноменология на моралното съзнание, 1879 г. стр. 871./. В редица обширни съчинения и в голям брой монографии и статии Хартман е изградил всестранно своя светоглед. Тези съчинения крият в себе си духовни съкровища от извънредно голямо значение.
Това е именно така поради причината, че при третирането на отделните въпроси на науката и живота Хартман разбира да не се оставя да бъде тиранизиран от своята основна мисъл, а да се отдаде на едно безпристрастно разглеждане на нещата.
Това важи до особена висока степен за неговата "Феноменология на моралния живот", в която той излага и логическа връзка различните видове човешки морални учения. С това той даде един вид "Природознание" на различните морални гледни точки, минавайки от егоистичната гонитба на щастието през множество междинни степени до безкористното отдаване на всеобщия миров процес, чрез който божественото Първично същество се освобождава от злощастието на съществуването.
към текста >>
Тъй като Хартман приема в своя светоглед
мисъл
та за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Тъй като Хартман приема в своя светоглед мисълта за целесъобразността, понятно е, че естественонаучният начин на мислене почиващ върху дарвинизма му изглежда като едно едностранчиво идейно течение.
Както идеята работи в цялостта на света за целта на небитието, така и в отделните същества идейното съдържание е целесъобразно. Хартман вижда в развитието на организма една осъществяваща се цел; и борбата за съществуване е само прислуга на целесъобразно царуващите идеи. /Философия на несъзнателното, 10-то издание, том ІІІ, стр. 403/.
към текста >>
Мисли
телният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на
мисъл
та и на безутешността.
Мислителният живот на 19-тото столетие се влива от различни страни в един светоглед на несигурност на мисълта и на безутешността.
Рихард Вале обявява мисленето с цялата определеност, че то е неспособно да направи нещо за разрешението на най-висшите въпроси; а Едуард фон Хартман вижда в цялата културна работа един околен път, за да бъде произведено накрая пълното освобождение от съществуването, като последната крайна цел. Против такива идейни течения могат да бъдат казани хубавите думи, които един германски езиковед, Вилхелм Вакернагел е написал в 1843 година /в своята книга "За обучението на матерния език"/. Той счита, че съмнението не може да даде никаква основа за едни светоглед; напротив това съмнение е едно "оскърбление" против личността, която иска да познае нещо, и също така против нещата, които трябва да бъдат познати. "Познанието започва с доверието".
към текста >>
Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като
мисли
за един светоглед.
Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз. Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината. Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила.
Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед.
Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква. Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят. Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност. Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука. Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука.
към текста >>
Произведенията на
мисли
телния живот остават зад това, което душата изисква.
Такова доверие е проявило без съмнение новото време към идеите, които почиват на методите на естественонаучното изследване, не обаче и за едно познание, което черпи силата на истината от себесъзнателния Аз. Импулсите, които лежат в глъбините на развитието на духовния живот, изискват една такава сила на истината. Изследващата човешка душа чувства инстинктивно, че може да се счита задоволена само чрез една такава сила. Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед.
Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква.
Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят. Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност. Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука. Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот".
към текста >>
Един
мисли
тел, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука.
Но то не може да я намери в това, което може да роди от себе си като мисли за един светоглед. Произведенията на мислителния живот остават зад това, което душата изисква. Представите на естествената наука получават тяхната сигурност от наблюдението на външния свят. Вътре в душата хората не чувстват една сила, която да гарантира същата сигурност. Хората биха искали истини върху духовния свят, върху съдбата на душата и нейната връзка със света, които да са добити както представите на естествената наука.
Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука.
Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси. На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време.
към текста >>
На
мисли
телите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време.
Един мислител, който черпеше също така основно от философското мислене на миналото, както и се вживяваше в метода на естественонаучното изследване, Франц Брентано, постави за философията изискването: Тя трябва да стигне до нейните резултати по същия начин, както естествената наука. Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси.
На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време.
Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина. В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване. Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра.
към текста >>
Гръцката
мисъл
овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина.
Той се надяваше, че например науката за душата /психологията/ не е необходимо поради това подражаване на методите на естествената наука да се откаже от правото, да добива обяснения върху пълно ценните въпроси на душевния живот". За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси. На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време.
Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина.
В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата. Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване. Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра. Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света.
към текста >>
В следващото време животът на
мисли
те се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата.
За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност относно безсмъртието на нашата най-добра част, законите на асоцията на представите, на развитието на убеждения и мнения и на възникването в развитието на удоволствие и любов биха могли да бъдат напротив всичко друго, но не едно истинско обезщетение... И ако действително "новият естественонаучен начин на мислене" би говорил за изключване на въпроса за безсмъртието, тогава това изключване би могло да се нарече нещо извънредно забележително за психологията". Това казва Брентано в своята "Психология от емпирическа гледна точка" в 1874 година /стр. 20/. Голямо значение за малката плодотворност на психическото изследване, което иска да подражава напълно естествената наука, има това, че един такъв сериозен търсител на истината като Франц Брентано и досега не е направил първият том на неговата Психология, който се занимаваше с въпроси, които "които могат да бъдат всичко друго, но не едно обезщетение" за най-висшите въпроси на душата, да бъде последван от един втори том, който да разгледа действително най-висшите въпроси. На мислителите им липсва еластичността, която действително би могла да отговори на изискванията на новото време. Гръцката мисъл овладяваща образа на природата и образа на душевния живот, като и двата образа се съединяваха в една обща картина.
В следващото време животът на мислите се разви самостоятелно в дълбочините на душевния живот, отделяйки се от природата; новата естествена наука достави един образ на природата.
Спрямо този образ на природата се роди необходимостта да бъде намерен един образ на душевния живот в себесъзнателния Аз който да се окаже достатъчно сигурен, за да може заедно с образа на природата да съществува в един общ образ на света. За целта е необходимо да се намери в самата душа една опорна точка на сигурността, която да носи така сигурно, както резултатите на естественонаучното изследване. Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра. Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света. Обаче не може да се намери онази еластичност, която така да изгради представите върху душевния живот, че от това да се получат изгледи за едно решение на въпросите на душата.
към текста >>
Други
мисли
те ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси.
Спиноза вярваше, че е намерил тази опорна точка чрез това, че изгради своя образ на света подражавайки на математическия подход; Кант пожертва познанията на един съществуващ по себе си свят и се старае да добие идеи, които наистина не могат да дадат чрез тяхната сила на привличане някакво знание, не могат да дадат една сигурна вяра. Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света. Обаче не може да се намери онази еластичност, която така да изгради представите върху душевния живот, че от това да се получат изгледи за едно решение на въпросите на душата. Ражда се несигурност върху истинското значение на това, което човек изживява като такъв в душата. Естествената наука в смисъла на Хекел проследява възприемаемите чрез сетивата природни процеси и вожда в душевния живот една по-висша степен на такива природни процеси.
Други мислите ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси.
За тези мислители светът се превръща в "илюзия", макар и в една предизвикана по природна необходимост илюзия чрез човешката организация. "Докато не бъде намерено изкуството да се оглеждаме навсякъде, т.е. да си представяме без представа, ще трябва да се задоволим с Кантовото самосмирение, че от съществуващото можем да познаем неговото Че, обаче никога неговото Що". Така говори един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман. Човешката душа плува към един такъв светоглед, който не може да знае нищо за нейната същност за нейното "що" -, към такъв светоглед плува тя в морето на представите, без да осъзнава никаква способност да намери по-нататък в обширното море на представите нещо, което би могло да даде изгледи в същността на съществуването.
към текста >>
За тези
мисли
тели светът се превръща в "илюзия", макар и в една предизвикана по природна необходимост илюзия чрез човешката организация.
Ние виждаме при философите из следователи стремежа към едно закотвяне на душевния живот в общата сграда на света. Обаче не може да се намери онази еластичност, която така да изгради представите върху душевния живот, че от това да се получат изгледи за едно решение на въпросите на душата. Ражда се несигурност върху истинското значение на това, което човек изживява като такъв в душата. Естествената наука в смисъла на Хекел проследява възприемаемите чрез сетивата природни процеси и вожда в душевния живот една по-висша степен на такива природни процеси. Други мислите ли намират, че във всичко, което душата възприема, са дадени само действията на непознати, никога познаваеми извънчовешки процеси.
За тези мислители светът се превръща в "илюзия", макар и в една предизвикана по природна необходимост илюзия чрез човешката организация.
"Докато не бъде намерено изкуството да се оглеждаме навсякъде, т.е. да си представяме без представа, ще трябва да се задоволим с Кантовото самосмирение, че от съществуващото можем да познаем неговото Че, обаче никога неговото Що". Така говори един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман. Човешката душа плува към един такъв светоглед, който не може да знае нищо за нейната същност за нейното "що" -, към такъв светоглед плува тя в морето на представите, без да осъзнава никаква способност да намери по-нататък в обширното море на представите нещо, което би могло да даде изгледи в същността на съществуването. Хегел смяташе, че долавя в самото мислене вътрешната жизнена сила, която води човешкия Аз в битието.
към текста >>
Там където възниква едно мнение върху един център на тежестта на търсенето на истината намиращ се в мисленето, там представените
мисли
навяват несигурност.
да си представяме без представа, ще трябва да се задоволим с Кантовото самосмирение, че от съществуващото можем да познаем неговото Че, обаче никога неговото Що". Така говори един философ от втората половина на 19-тото столетие: Роберт Цимерман. Човешката душа плува към един такъв светоглед, който не може да знае нищо за нейната същност за нейното "що" -, към такъв светоглед плува тя в морето на представите, без да осъзнава никаква способност да намери по-нататък в обширното море на представите нещо, което би могло да даде изгледи в същността на съществуването. Хегел смяташе, че долавя в самото мислене вътрешната жизнена сила, която води човешкия Аз в битието. За следващото време "чистото мислене" става една лека форма на представата, която не включва в себе си от същността на истинското битие.
Там където възниква едно мнение върху един център на тежестта на търсенето на истината намиращ се в мисленето, там представените мисли навяват несигурност.
Така, когато Гидеон Шникер казва: "Ние никога не можем да научим, че мисленето е правилно по себе си, никога не можем да установим това сигурно нито емпирически, нито логически... "/Светогледът на Лесинг, 1883 г. стр. 5/.
към текста >>
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на
мисъл
та, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог.
Майлендер се вижда поставен срещу образа на света, към който се стреми модерната естествена наука. Обаче той напразно търси една възможност да закотви себесъзнателния Аз в един духовен свят. Той не може да успее да добие от този себесъзнателен Аз това, за което наченки се намираха при Гьоте: А именно да почувства, че в душата възниква вътрешна жива същност, която се чувства като нещо духовно живо в нещо духовно живо зад голата външна природа. Така за него светът се явява без дух. Но понеже той може да си го представи само така, като че този свят произхожда от духа, той се превръща за него в един остатък от един минал духовен живот.
Завладяващо действуват изреченията на Майлендер като следните: "Сега ние имаме правото да дадем на това същество познатото име, което открай време назоваваше това, което никаква сила на мисълта, никакъв полет на фантазията, никакво абстрактно, макар и много дълбоко мислене, никакво съсредоточено, религиозно чувство, никакъв откъснал се от земята дух не са достигнали някога: Бог.
Обаче това просто Единство е било; то не е вече. Изменяйки своята същност, то се е раздробило изцяло в един свят на множеството". /Обръщаме внимание на книгата Макс Зайлинг "Майлендер"/. Щом изгледът на съществуването е само нещо лишено от стойност, само един остатък от нещо пълноценно, тогава целта на света може да бъде само неговото унищожение. Човекът може да вижда своята задача само в това, да съдейства на умножението.
към текста >>
Следователно пред душата на Хамерлинг стои
мисъл
та: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Главното е, че те искат това, а това не може никак да се отрече. Въпреки това докторинерните песимисти не държат сметка за този решаващ факт. Те винаги преценяват само в учени обяснения удоволствието и неудоволствието, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като удоволствието и неудоволствието са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между удоволствието и неудоволствието окончателно и решаващо, а не умът. И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на удоволствието в съществуването. Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно".
Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене.
Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно". Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано. Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи.
към текста >>
Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото
мисли
телните построения на философите на новото време.
Те винаги преценяват само в учени обяснения удоволствието и неудоволствието, които животът ги носи със себе си в отделните случаи, съпоставят ги чрез ума едно с друго; обаче тъй като удоволствието и неудоволствието са въпрос на чувството, тогава чувството е това, което трябва да направи равносметката между удоволствието и неудоволствието окончателно и решаващо, а не умът. И тази равносметка показва за цялото човечество, даже можем да кажем за всичко, което има живот, един превес в полза на удоволствието в съществуването. Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно". Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене. Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот.
Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време.
Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно". Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано. Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи. Така той започва своите разглеждания върху света с думите като тези: "Определени дразнения раждат мириса в нашия обонятелен орган. Следователно розата не мирише, не ухае, когато някой я мирише.
към текста >>
Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В
мисъл
та за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го
мисли
..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано.
Че всичко, което живее, иска да живее, да живее при всички обстоятелства, да живее на всяка цена, този е великият факт и спрямо този факт всяко доктринерно при казване е безсилно". Следователно пред душата на Хамерлинг стои мисълта: В глъбините на душата съществува нещо, което е свързано с едно съществуване и което изразява същността на душата по-вярно отколкото съжденията, които говорят за стойността на живота под тежестта на новия естественонаучен начин на мислене. Бихме искали да кажем, че Хамерлинг предчувства в глъбините на душата един духовен център на тежестта, който затвърдява себесъзнателния Аз в мировия живот. Ето защо той би искал да вижда в този Аз нещо, което гарантира неговото съществуване повече отколкото мислителните построения на философите на новото време. Той вижда една главна грешка на новите светогледи в мнението: "Че в новата философия се критикарства така много за Аза", и би искал да обясни това "от страх пред една душа, пред едно душевно битие или даже пред нещо душевно".
Хамерлинг посочва пълнозначителното това, за което се касае: "В мисълта за Аза играят вътре моменти на чувството... Това, което духът не е изживял, той не е способен също да го мисли..." За Хамеринг всеки по-висш светоглед зависи от това, да бъде чувствано самото мислене, да бъде то изживявано.
Пред възможността за проникване в онези глъбини на душата, в които могат да се добият живите представи, които чрез носещата сила на себе съзнателния Аз водят до познанието на душевната същност, за Хамерлинг се изчерпват произхождащите от по-новото развитие на светогледите понятия, които превръщат образа на света в едно голо море от представи. Така той започва своите разглеждания върху света с думите като тези: "Определени дразнения раждат мириса в нашия обонятелен орган. Следователно розата не мирише, не ухае, когато някой я мирише. Определени трептения на въздуха раждат в нашето ухо звука. Следователно звукът не съществува без ухото.
към текста >>
Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в
мисъл
та".
Така той започва своите разглеждания върху света с думите като тези: "Определени дразнения раждат мириса в нашия обонятелен орган. Следователно розата не мирише, не ухае, когато някой я мирише. Определени трептения на въздуха раждат в нашето ухо звука. Следователно звукът не съществува без ухото. Следователно изстрелът на пушката не би гърмял, ако някой не го чуваше".
Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисълта".
Хамерлинг създаде за душата като свое последно поетическо творение своя "Хомункулус". В него той искаше да даде една критика на модерната цивилизация. Той развива по един радикален начин в поредица от поетически образи, накъде отива едно човечество, което изгубва душата и вярва само в силата на външните природни закони. Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия". Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме.
към текста >>
Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като
мисли
тел обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния с
мисъл
на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия".
Следователно изстрелът на пушката не би гърмял, ако някой не го чуваше". Чрез силата на по-новото развитие на светогледите такива представи са станали една толкова здрава част на мисленето, че Хамерлинг прибавя към цитираното обяснение думите: "Ако това не ти е ясно, мили читателю, и ако твоят ум настръхва пред този факт като един плашлив кон, тогава не чети по-нататък тези редове; остави непрочетени тази и всички други книги, които разглеждат философските въпроси; защото ти липсва необходимата за това способност да схванеш безпристрастно един факт и да го задържиш в мисълта". Хамерлинг създаде за душата като свое последно поетическо творение своя "Хомункулус". В него той искаше да даде една критика на модерната цивилизация. Той развива по един радикален начин в поредица от поетически образи, накъде отива едно човечество, което изгубва душата и вярва само в силата на външните природни закони.
Като поет, автор на Хомункулус той не спира пред нищо, което в модерната цивилизация му изглежда да произхожда от тази вяра; като мислител обаче Хамерлинг свива платната /капитулира/ в пълния смисъл на думата пред начина на мислене, който в настоящата книга бе изложен в главата "Светът като илюзия".
Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме. Който установи това, ще разбере, каква наивна грешка е да се вярва, че наред с представата, която наричаме "кон", съществува и нещо друго, а именно, че съществува истинският, действителен кон, на който нашата представа е само един вид изображение. Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон". По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата.
към текста >>
Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата
мисъл
.
Той не се плаши да каже думи като тези: "Разпростреният, пространствен свят на телата съществува като такъв само доколкото ние го възприемаме. Който установи това, ще разбере, каква наивна грешка е да се вярва, че наред с представата, която наричаме "кон", съществува и нещо друго, а именно, че съществува истинският, действителен кон, на който нашата представа е само един вид изображение. Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон". По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата.
Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл.
Той постоянно напипва точката, където себесъзнателния Аз се чувства вътрешно надарен със силата на неговото истинско битие, което същевременно се чувства стоящо в духовния живот на света. Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като мисъл за Аз. "От съзнанието или от чувството за собственото битие ние добиваме понятието за едно битие, което надхвърля простото мислене, което е повече от това, което е само мислено, а мисли". От този обхващащ себе си в своето чувство за съществуването Аз Хамерлинг се старае да добие един образ на света. Това, което Азът изживява в своето чувство за съществуването, е така се изказва Хамерлинг "чувството за атома в нас".
към текста >>
Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като
мисъл
за Аз.
Нека повторно кажем, че вън от мене съществува само сбор от онези условия, които правят, щото и моите сетива да се роди едно възприятие, който аз наричам кон". По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата. Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл. Той постоянно напипва точката, където себесъзнателния Аз се чувства вътрешно надарен със силата на неговото истинско битие, което същевременно се чувства стоящо в духовния живот на света.
Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като мисъл за Аз.
"От съзнанието или от чувството за собственото битие ние добиваме понятието за едно битие, което надхвърля простото мислене, което е повече от това, което е само мислено, а мисли". От този обхващащ себе си в своето чувство за съществуването Аз Хамерлинг се старае да добие един образ на света. Това, което Азът изживява в своето чувство за съществуването, е така се изказва Хамерлинг "чувството за атома в нас". Чувствайки се, Азът знае за себе си; и чрез това той знае себе си като "атом" спрямо света". Той трябва да си представя други същества, както сам намира себе си в себе си: като изживяващ себе си, като чувстващ себе си атом; което за Хамерлинг се явява равносилно на атом на волята, на воляща монада.
към текста >>
"От съзнанието или от чувството за собственото битие ние добиваме понятието за едно битие, което надхвърля простото мислене, което е повече от това, което е само мислено, а
мисли
".
По отношение на душевния живот Хамерлинг се чувства така, като че в морето от представи на този душевен живот не би могло да действа нищо от собствената същност на света. Обаче той има едно чувство за това, което става в глъбините на по-новото развитие на душата. Той чувства: Познанието на хората от новото време трябва да проблесне със собствената сила на истината в себесъзнателния Аз, както то се е представило на гърците във възприеманата мисъл. Той постоянно напипва точката, където себесъзнателния Аз се чувства вътрешно надарен със силата на неговото истинско битие, което същевременно се чувства стоящо в духовния живот на света. Тъй като, когато напипва това, не му се разкрива нещо друго, той се придържа към живеещото в душата чувство за битието, което му се струва по-живо, по-пълно със съществуване отколкото голата представа за Аза, като мисъл за Аз.
"От съзнанието или от чувството за собственото битие ние добиваме понятието за едно битие, което надхвърля простото мислене, което е повече от това, което е само мислено, а мисли".
От този обхващащ себе си в своето чувство за съществуването Аз Хамерлинг се старае да добие един образ на света. Това, което Азът изживява в своето чувство за съществуването, е така се изказва Хамерлинг "чувството за атома в нас". Чувствайки се, Азът знае за себе си; и чрез това той знае себе си като "атом" спрямо света". Той трябва да си представя други същества, както сам намира себе си в себе си: като изживяващ себе си, като чувстващ себе си атом; което за Хамерлинг се явява равносилно на атом на волята, на воляща монада. В "Атомистика на волята" на Хамерлинг светът се превръща в едно множество от волеви монади; а човешката душа е една от тези волеви монади.
към текста >>
Мисли
телят на един такъв образ на света поглежда около себе си и гледа наистина света като дух, въпреки това всичко, което той може да съзре в този дух, е изява на волята.
От този обхващащ себе си в своето чувство за съществуването Аз Хамерлинг се старае да добие един образ на света. Това, което Азът изживява в своето чувство за съществуването, е така се изказва Хамерлинг "чувството за атома в нас". Чувствайки се, Азът знае за себе си; и чрез това той знае себе си като "атом" спрямо света". Той трябва да си представя други същества, както сам намира себе си в себе си: като изживяващ себе си, като чувстващ себе си атом; което за Хамерлинг се явява равносилно на атом на волята, на воляща монада. В "Атомистика на волята" на Хамерлинг светът се превръща в едно множество от волеви монади; а човешката душа е една от тези волеви монади.
Мислителят на един такъв образ на света поглежда около себе си и гледа наистина света като дух, въпреки това всичко, което той може да съзре в този дух, е изява на волята.
Нещо повече за това не може да се каже. От този образ на света не говори нищо, което да отговори на въпросите: Как стои човешката душа вътре в развитието на света? Защото дали разглеждаме душата като това, като което тя се явява пред всяко философско мислене, или дали я охарактеризираме, според това мислене, като волева монада, и по отношение на двете представи трябва да повдигнем същите загадъчни въпроси. А един човек, който мисли подобно на Брентано, би искал да каже: "- За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото, знанието, че душата е волева монада между други волеви монади, е всичко друго, но не и едно истинско обезщетение".
към текста >>
А един човек, който
мисли
подобно на Брентано, би искал да каже: "- За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото, знанието, че душата е волева монада между други волеви монади, е всичко друго, но не и едно истинско обезщетение".
В "Атомистика на волята" на Хамерлинг светът се превръща в едно множество от волеви монади; а човешката душа е една от тези волеви монади. Мислителят на един такъв образ на света поглежда около себе си и гледа наистина света като дух, въпреки това всичко, което той може да съзре в този дух, е изява на волята. Нещо повече за това не може да се каже. От този образ на света не говори нищо, което да отговори на въпросите: Как стои човешката душа вътре в развитието на света? Защото дали разглеждаме душата като това, като което тя се явява пред всяко философско мислене, или дали я охарактеризираме, според това мислене, като волева монада, и по отношение на двете представи трябва да повдигнем същите загадъчни въпроси.
А един човек, който мисли подобно на Брентано, би искал да каже: "- За надеждите на един Платон и Аристотел да добият сигурност върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на тялото, знанието, че душата е волева монада между други волеви монади, е всичко друго, но не и едно истинско обезщетение".
към текста >>
В много течения на по-новия живот на светогледите се забелязва един инстинктивен /живеещ в подсъзнанието на
мисли
теля/ стремеж, да бъде намерена в себесъзнателния Аз една сила, която не е тази на Спиноза, Кант, Лайбниц и други, и чрез която този Аз ядката на човешката душа може да бъде представян така, че да се изяви положението на човека в течението и в развитието на света.
В много течения на по-новия живот на светогледите се забелязва един инстинктивен /живеещ в подсъзнанието на мислителя/ стремеж, да бъде намерена в себесъзнателния Аз една сила, която не е тази на Спиноза, Кант, Лайбниц и други, и чрез която този Аз ядката на човешката душа може да бъде представян така, че да се изяви положението на човека в течението и в развитието на света.
Същевременно при тези светогледни течения се вижда, че средствата, които се използуват, за да се намери една такава сила, нямат достатъчно еластичност, за да изпълнят "надеждите на Платон и Аристотел /в смисъла на Брентано/ така, както отговаря на по-новите изисквания на душата. Философите стигат дотам, да развият мнение, как би искало да се отнася възприятието към нещата вън от душата, как се развиват и свързват представите, как се ражда споменът, как се отнасят чувството и волята към мисленето; обаче чрез собствения начин на мислене те си затварят вратата, когато се касае за "надеждите на Платон и Аристотел". Счита се, че чрез всичко, което би искало да се измисли върху тези "надежди", се накърняват веднага изискванията на една строга научност, които са поставени чрез естественонаучния начин на мислене.
към текста >>
По пътя, който се търси с една такава философия, е възможно само да бъдат продължени по-нататък ходовете на
мисли
те създадени отделните науки, да бъдат те свързани и подредени в едно нагледно цяло.
/Вундт, Система на философията, стр. 21/.
По пътя, който се търси с една такава философия, е възможно само да бъдат продължени по-нататък ходовете на мислите създадени отделните науки, да бъдат те свързани и подредени в едно нагледно цяло.
Това извърши Вундт, и тук той постъпва така, че отпечатъкът, който предава на своите идеи, е напълно зависим от навиците на мислене, които се създават у един мислител, който и както Вундт е познавач на отделните науки и една личност, която е разработила практически отделните области на знанието /например психофизическата част на психологията/. Погледът на Вундт е насочен към образа на света, който човешката душа изгражда чрез опита на сетивата, и върху представите, които душата изживява под впечатлението на този образ на света. Естественонаучният начин на мислене разглежда възприятията на сетивата така, че ги схваща като действия намиращи се вън от човека процеси. За Вундт този начин на мислене е в определен смисъл нещо самопонятно. Ето защо той счита за външна действителност онази, която се добива чрез понятия въз основа на сетивните възприятия.
към текста >>
Това извърши Вундт, и тук той постъпва така, че отпечатъкът, който предава на своите идеи, е напълно зависим от навиците на мислене, които се създават у един
мисли
тел, който и както Вундт е познавач на отделните науки и една личност, която е разработила практически отделните области на знанието /например психофизическата част на психологията/.
/Вундт, Система на философията, стр. 21/. По пътя, който се търси с една такава философия, е възможно само да бъдат продължени по-нататък ходовете на мислите създадени отделните науки, да бъдат те свързани и подредени в едно нагледно цяло.
Това извърши Вундт, и тук той постъпва така, че отпечатъкът, който предава на своите идеи, е напълно зависим от навиците на мислене, които се създават у един мислител, който и както Вундт е познавач на отделните науки и една личност, която е разработила практически отделните области на знанието /например психофизическата част на психологията/.
Погледът на Вундт е насочен към образа на света, който човешката душа изгражда чрез опита на сетивата, и върху представите, които душата изживява под впечатлението на този образ на света. Естественонаучният начин на мислене разглежда възприятията на сетивата така, че ги схваща като действия намиращи се вън от човека процеси. За Вундт този начин на мислене е в определен смисъл нещо самопонятно. Ето защо той счита за външна действителност онази, която се добива чрез понятия въз основа на сетивните възприятия. Следователно тази външна действителност не е изживявана; тя се предполага от душата по такъв начин, както се предполага: Вън от човека съществува някакъв процес, който действа върху окото и в окото, чрез неговата дейност, предизвиква усещането на светлината.
към текста >>
Вундт
мисли
, че научният опит може да признае само такива духовни процеси, които са свързани с телесните процеси.
360 и следв./. Така за Вундт въпросът за същността на душата е един проблем, до който всъщност не води нито наблюдението на вътрешните изживявания, нито пък нещо, което би искало да се заключи от тези вътрешни изживявания. Вунт не вижда никаква душа, а само психическа дейност. И тази психическа дейност се представя така, че навсякъде, където има пред себе си нещо психическо, се извършва един успоредно протичащ телесен процес. И двете, психическа дейност и телесен процес, образуват едно единство: Те са всъщност едно и също нещо; само наблюдаващият човек ги разделя в своето виждане.
Вундт мисли, че научният опит може да признае само такива духовни процеси, които са свързани с телесните процеси.
За Вундт себесъзнателният Аз се разлива в душевния организъм на духовните процеси, които за него са едно и също нещо както телесните процеси; само че, погледнати отвътре, тези телесни процеси се явяват като нещо духовно-душевно. Обаче когато сега Азът търси да намери в себе си това, което да изглежда като нещо характерно негово, той открива своята волева дейност. Само във волята той се различава като самостоятелно същество от останалия свят. Чрез това той се чувства заставен да признае във волята основния характер на битието. Азът си признава, че по отношение на своята собствена същност трябва да приеме източника на света в дейността на волята.
към текста >>
Възприеманата
мисъл
не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както
мисли
телите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно творчество.
Ние виждаме: В определена епоха мировите въпроси се поставят на човека по един напълно определен начин; той чувства инстинктивно това, което му предстои като задача. От него зависи да намери средствата на отговора. В поставянето в действие на тези средства той може да остане зад това, което в глъбините на развитието застава пред него като изискване. Философи, които се движат в такава дейност, представляват борбата за постигане на една цел, която не е още напълно обхваната в съзнанието. Целта на по-новото светогледно развитие е, да бъде изживяно в себесъзнателния Аз нещо, което да предаде битие и същност на идеите на образа на света; охарактеризираните философски течения се оказват безсилни да стигнат до такъв живот, до такова битие.
Възприеманата мисъл не дава вече на Аза на себесъзнателната душа това, което да гарантира съществуване; за да може да вярва в тази гаранция така, както мислителите са вярвали в древна Гърция, този Аз се е отдалечил твърде много от почвата на природата; и той не е оживил още в себе си това, което някога тази природна почва му е гарантирала, без да изисква собствено душевно творчество.
към текста >>
10.
МОДЕРНИЯТ ЧОВЕК И НЕГОВИЯТ СВЕТОГЛЕД
GA_18_2 Загадки на философията
Широки перспективи на светогледа и на устройването на живота се опита да разкрие изхождайки от дарвинизма австрийският
мисли
тел Вартоломеус Карнери /роден в 1821 г.
Широки перспективи на светогледа и на устройването на живота се опита да разкрие изхождайки от дарвинизма австрийският мислител Вартоломеус Карнери /роден в 1821 г.
Единадесет години след издаването на Дарвиновата книга "Произходът на видовете" той излезе със своята книга "Моралност на Дарвинизма" /виена 1871 г./, в която постави по един обхватен начин новия идеен свят за основа на един етичен светоглед. От тогава той постоянно полагаше усилия да изгради дарвинистичната етика. /виж неговите съчинения: "Полагане основите на етиката", 1881 г.; "Човекът като самоцел", 1878 г. и "Модерният човек. Опит за устройване едно поведение в живота", 1891 г.
към текста >>
Според него трябва да
мисли
м, че човекът не трябва да се схваща като едно особено същество покрай другите природни неща, а като едно такова, което постепенно се е развило от по-нисши същества според чисто природни закони.
/ Карнери се опитва да намери в образа на природата елементите, чрез които себесъзнателният Аз може да има представа за себе си в този образ. Той иска да си представи този образ на природата така обширен и велик, че той да може да обхване в себе си и човешката душа. Задачата, която си поставя е, да намери отново едно съединение на Аза с майчината почва на природата, от която той се е откъснал. В своето схващане за света Карнери представлява една противоположност на онова схващане, на което светът се превърнал в една илюзия на представата и което чрез това се отказва за знанието от всяка връзка с мировото съществуване. Карнери отхвърля всеки морален възглед, който иска да даде на човека други морални заповеди освен тези, които се получават от собствената човешка природа.
Според него трябва да мислим, че човекът не трябва да се схваща като едно особено същество покрай другите природни неща, а като едно такова, което постепенно се е развило от по-нисши същества според чисто природни закони.
Карнери е убеден, че всеки живот е като един химически процес. "Храносмилането при човека е един такъв /химически процес/ както и храненето на растението". Обаче същевременно подчертава, че химическият процес трябва да се издигне до една по-висша форма на развитие, когато иска да стане растение или животно. "Животът е един химически процес от особен род, той е химическият процес, който е станал индивидуален. Химическият процес може да стигне именно до една точка, при която той може да се лиши от определени условия, от които до тогава се е нуждаел".
към текста >>
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в
мисъл
та си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
За всички останали същества се грижи природата; човека тя надарява с желания, за задоволяването на които тя го оставя сам да се грижи. Той носи в себе си подтика, да изгради своето съществуване съобразно с неговите желания. Този подтик е подтикът към щастието. "Този подтик е чужд на животното; то познава само инстинкта за самосъхранение, а да бъде този инстинкт повдигнат до подтик към щастието, това е основното условие на човешкото себесъзнание". Стремежът към щастие лежи на основата на всяка деятелност.
"Мъченикът, който тук жертва своя живот заради своето научно убеждение, нататък заради своята вяра в Бога, няма в мисълта си също нищо друго освен своето щастие; първият го намира във верността към своето убеждение, вторият го търси в един по-добър свят.
Последната цел на всички е щастието, блаженството, и колкото и различен да бъде образът, който индивидът си съставя за него, от най-първобитните времена до най-културните, то е начало за усещащото същество и край за неговото мислене и чувстване".
към текста >>
Трудността, която се крие в тази
мисъл
, даде на един остроумен
мисли
тел, В. Х.
Начинът на мислене на Карнери е издържан напълно в смисъла на еволюционната идея, която не намира по-късното предварително образувано в по-ранното, а за която по-късното е едно действително новообразуване. Химическия процес не съдържа вече развит животински живот, щастието се образува като съвършено нов елемент въз основа на инстинкта на съхранение на животното.
Трудността, която се крие в тази мисъл, даде на един остроумен мислител, В. Х.
Ролф, подтика да развие разсъжденията, които той написа в своята книга "Биологически проблеми, същевременно опит за развитие на една рационална етика". /Лайпциг 1884 г. / Ролф се пита: Коя е причината, една жива форма да не остане на определена степен, а да се развива по-нататък, да се усъвършенства? Който допуска че по-късното се намира вече развито в по-ранното, не намира в този въпрос никаква трудност. Защото за него е направо ясно, че това, което се е развило, то се е разгърнало в определен момент.
към текста >>
Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от
мисли
те на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот.
Фридрих Ницше /1844-1900 г./ бе подбуден от мислите на Ролф за своите еволюционни идеи, след като първо беше минал през други форми на своя душевен живот.
В началото на своя писателски път той стоеше от еволюционната идея както въобще и от естествената наука. Той получи първо едно голямо впечатление от светогледа на Артур Шопенхауер. Страданието на основата на всяко съществуване е една представа, която той прие от Шопенхауер. Той търсеше освобождението от това страдание не в изпълнението на морални задачи както Шопенхауер и Едуард фон Хартман, а напротив вярваше, че устройването на живота в произведение на изкуството, води над страданието на съществуването. Гърците си създадоха един свят на красотата, на илюзията, за да си направят поносимо страданието, което изпълва съществуването.
към текста >>
Други
мисли
тели са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване.
Такива идеи се родиха в Ницше под влиянието на Шопенхауер, който поставяше необузданата, неуморна воля над внасящата ред представа, и чрез Рихард Вагнер, който като човек и художник изповядваше разбиранията на Шопенхауер. Обаче, по своето същество, Ницше беше същевременно една съзерцателна природа. След като се беше отдал за известно време на възгледа за едно освобождение на света чрез красивата илюзия, той почувства този възглед като един чужд елемент в неговото собствено същество, който беше посаден в него чрез личното влияние на сприятелилия се с него Рихард Вагнер. Той се опита да се освободи от това идейно направление и да се отдаде на едно схващане на действителността отговарящо на неговата собствена природа. Основният характер на неговата личност застави Ницше да изживее в себе си идеите и импулсите на новото светогледно развитие като непосредствена индивидуална съдба.
Други мислители са дали формата на светогледните образи; и в това оформяне се изчерпи тяхното философстване.
Ницше застава срещу светогледите на втората половина на 19-тото столетие. И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията.
към текста >>
За наблюдателя светогледите на другите
мисли
тели се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга.
И става негова съдба, той да изживее цялото щастие, но също и цялото страдание, което тези светогледи могат да създадат, когато те се разливат върху цялото битие на човешката душа. Светогледният живот в Ницше не теоретично, а с влагането на цялата негова индивидуалност така, че той бе завладян от характерни светогледи на новото време и трябваше да проникне в решението на жизнените проблеми с цялото си лично съществуване. Как може да се живее, ако трябва да си представим света такъв, както си го представят Шопенхауер и Рихард Вагнер; тази беше за него загадката; но не една загадка, на която търсеше отговор чрез мислене, чрез знание, а такава загадка, за решението на която той трябваше да изживее с всяка нишка на своето същество. Други мислят философията; Ницше трябваше да изживее философията. В Ницше новият светогледен живот се превръща в личност.
За наблюдателя светогледите на другите мислители се явяват така, че в него възникват представите: това е едностранчиво, това е неправилно и т.н.; при Ницше този наблюдател се вижда застанал в живота на светогледа в едно друго човешко същество; и той вижда, че това човешко същество става здраво чрез една идея, страдащо чрез друга.
Тази е причината, поради която Ницше става все повече поет в своето излагане на светогледа. Тази също е причината, поради която онзи, който не иска да се сближи с това изложение като философия, може винаги да му се удивлява заради неговата поетическа сила. Колко различен е тонът, който се влива чрез Ницше в новото светогледно развитие, от този на Хамерлинг, Вундт, даже и на Шопенхауер! Тези последните търсят чрез разглеждане на нещата основата на съществуването и стигат до волята, която намират в глъбините на човешката душа. Тази воля живее в Ницше; и той приема в себе си философските идеи, разпалва ги със своята волева природа и представя след това нещо ново: Един живот, в който пулсират носената от волята идея, просветлената от идеята воля.
към текста >>
Как човекът
мисли
, познава, действа, чувства: Всичко това се схваща като резултат на социалните сили, под влиянието на които стои отделният човек.
При Хегел идеята се намира във вечно развитие и последствията на това продължаващо развитие са фактически събития на живота. Това, което Огюст Конт изгражда от естественонаучни представи, Карл Маркс иска да стигне до него чрез непосредствено наблюдение на стопанското развитие. Марксизмът е най-смелото развитие на едно духовно течение, което взема своята изходна точка в наблюдението на външното, на достъпните за непосредственото възприятие исторически явления, за да разбере духовния живот, цялото културно развитие на човека. Това е модерната "социология". Тя не взема в никое направление човека като отделно същество, а като член на социалното развитие.
Как човекът мисли, познава, действа, чувства: Всичко това се схваща като резултат на социалните сили, под влиянието на които стои отделният човек.
Хиполит Тен /1828-1893 г. /нарича съвкупността от сили, които определят всяко културно събитие, "средата". Всяко произведение на изкуството, всяко устройство, всяко действие трябва да се обяснява от предидущи и едновременни обстоятелства. Щом познаваме расата, средата и момента, от които и в които се ражда едно човешко произведение, ние сме го обяснили. Фердинанд Ласал /1825-1864 г./ показа в своята "Система на добитите права", как всички правни положения: Собственост, договор, семейство, наследствено право и т.н., се раждат и развиват от кръга на представите на един народ.
към текста >>
При всички тези кръгове от
мисли
не се задава въпросът: Какво се ражда от отделния човешки индивид, какво извършва този индивид от неговата първична природа?
/нарича съвкупността от сили, които определят всяко културно събитие, "средата". Всяко произведение на изкуството, всяко устройство, всяко действие трябва да се обяснява от предидущи и едновременни обстоятелства. Щом познаваме расата, средата и момента, от които и в които се ражда едно човешко произведение, ние сме го обяснили. Фердинанд Ласал /1825-1864 г./ показа в своята "Система на добитите права", как всички правни положения: Собственост, договор, семейство, наследствено право и т.н., се раждат и развиват от кръга на представите на един народ. Начинът на мислене на римлянина е създал друг вид права, различни от тези на германеца.
При всички тези кръгове от мисли не се задава въпросът: Какво се ражда от отделния човешки индивид, какво извършва този индивид от неговата първична природа?
, а този: Какви причини се намират в социалната организация за жизненото съдържание на отделния човек? В това течение можем да видим едно противоположно пред почитане спрямо това, което е царувало в началото на 19-тото столетие по отношение въпросите за отношението на човека към света. Тогава се питаше: Какви права се полагат на човека чрез неговото собствено същество /естествени права/, или как познава човекът съобразно с неговия индивидуален разум? Напротив социологическото течение задава въпроса: Какви правни представи, какви понятия на познанието влагат социалните организации в отделния човек? Фактът че аз си образувам определени представи върху нещата, не зависи от моя разум, а той е резултат на развитието, от което аз съм се родил.
към текста >>
Предидущите изложения показаха, как придаващи тон
мисли
тели стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа.
Този живот кара душите да слязат така дълбоко в себесъзнателния Аз, че този Аз да може да намери в своите глъбини нещо, което води в извора на мировото съществуване. В онзи извор, в който човешката душа се чувства сродна с една мирова същност, която не се изявява в голите природни явления и същества. По отношение на тези явления. И същества на природата новото време е довело до един идеал на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени. Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа.
Предидущите изложения показаха, как придаващи тон мислители стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа.
Те искат да изградят философията по образеца на естествената наука; обаче при това изграждане изгубват смисъла на поставянето на философските въпроси. Задачата, която е поставена на човешката душа от нейните глъбини, се простира далече над онова, което личностите мислители искат да признаят като сигурен начин на изследване според новите начини на мислене.
към текста >>
Задачата, която е поставена на човешката душа от нейните глъбини, се простира далече над онова, което личностите
мисли
тели искат да признаят като сигурен начин на изследване според новите начини на мислене.
По отношение на тези явления. И същества на природата новото време е довело до един идеал на изследването, с който то се чувства сигурно в своето търсени. Така сигурни биха искали да се чувстват изследователите и по отношение на същността на човешката душа. Предидущите изложения показаха, как придаващи тон мислители стремежът към такава сигурност в изследването доведе до образи на света, които не се съдържа нищо от елементите, от които могат да се добият задоволителни представи върху човешката душа. Те искат да изградят философията по образеца на естествената наука; обаче при това изграждане изгубват смисъла на поставянето на философските въпроси.
Задачата, която е поставена на човешката душа от нейните глъбини, се простира далече над онова, което личностите мислители искат да признаят като сигурен начин на изследване според новите начини на мислене.
към текста >>
За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един
мисли
тел на естествената наука като Т. Х.
Ако обгърнем с поглед така охарактеризираното положение на новата светогледно развитие, получава се като негова най-изпъкваща характерна черта натискът, който естественонаучният начин на мислене е упражнил върху духовете от неговото разцъфтяване насам. И като причина на този натиск ние познаваме плодовитостта, носещата сила на този начин на мислене.
За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един мислител на естествената наука като Т. Х.
Хъксли /1825-1895 г./. Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа. Обаче той вярва, че човешкото изследване трябва да остане в рамките на естественонаучния начин на разглеждане нещата и да си признае, че човекът не разполага с никакво средство, чрез което да добие едно знание върху това, което се намира зад природата. Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата.
към текста >>
Този
мисли
тел не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа.
Ако обгърнем с поглед така охарактеризираното положение на новата светогледно развитие, получава се като негова най-изпъкваща характерна черта натискът, който естественонаучният начин на мислене е упражнил върху духовете от неговото разцъфтяване насам. И като причина на този натиск ние познаваме плодовитостта, носещата сила на този начин на мислене. За да видим, че това се потвърждава, нека хвърлим поглед върху един мислител на естествената наука като Т. Х. Хъксли /1825-1895 г./.
Този мислител не е съгласен с възгледа, че в познанието на естетическата наука може да се вижда нещо, което дава отговор на последните въпроси върху човешката душа.
Обаче той вярва, че човешкото изследване трябва да остане в рамките на естественонаучния начин на разглеждане нещата и да си признае, че човекът не разполага с никакво средство, чрез което да добие едно знание върху това, което се намира зад природата. Резултатът на това мнение е: Естествената наука не казва нищо върху най-висшите надежди на познанието на човека; но тя дава чувството, че поставя изследването върху една сигурна почва; следователно всичко друго, което не се намира в нейната област, да го оставим да почива на себе си или да бъде обект на вярата.
към текста >>
/; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на
мисъл
та.
Ясно изразено се вижда въздействието на този натиск идващ от естественонаучния начин на мислене във философското течение, което под името "Прагматизъм" на поврата на 19-тото и 20-тото столетие иска да постави върху една сигурна почва всеки човешки стремеж към истината. Името "Прагматизъм" произхожда от една статия на Чарлз Пеърс публикувана в 1878 година в американското списание "Popular Sсience". Най-действените представители на този начин на мислене са Уйлям Джейма /роден в 1842 г./ в Америка и Ф. К. Шилер в Англия. /Този последният употребява името "Хуманизъм": виж "Humanism" /1903 г.
/; "Studies in Humanism" /1907 г./ Можем да наречем прагматизма безверие в силата на мисълта.
Той отрича мисленето, което иска да остане в себе си, способността да роди нещо, което може да се докаже като истина, като оправдано чрез себе си познание. Човекът стои срещу процесите на света и трябва да действа. При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги. И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света.
към текста >>
Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху
мисли
те.
При това като помощник му служи мисленето. То резюмира, обхваща фактите на външния свят в идеи, комбинира ги. И най-добре са онези идеи, които подпомагат човека да действа правилно така, че да може да намери своите цели в хармония с явленията на света. В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година.
Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите.
Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката. Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем".
към текста >>
Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви
мисли
за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива
мисли
, които отговарят на нашето същество;
мисли
, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем".
В отношението на човека към света господар е волята, а не мисленето. В своята книга "Волята за вяра" преведена на немски език в 1899 година. Джейма се изказва така: "Волята определя живота, това е нейното първично право; следователно тя ще има също и правото, да упражнява влияние и върху мислите. Наистина тя не ще упражнява това влияние върху установяването на фактите по отделно: Тук те единствено трябва да се насочва според самите факти; а влиянието на волята ще се упражнява върху схващането и тълкуването на действителността в нейната цялост. Ако научното познание би стигнало до края на нещата, тогава ние бихме искали да живеем единствено чрез науката.
Но тъй като то ни осветлява малко само покрайнините на тъмния континент, който наричаме вселена, и тъй като трябва да си образуваме на наш риск някакви мисли за вселената, към която принадлежим с нашия живот, ние ще постъпим правилно, когато си образуваме такива мисли, които отговарят на нашето същество; мисли, които ни дават възможност да действаме, да се надяваме, да живеем".
към текста >>
Според този възглед
мисъл
та няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в с
мисъл
а на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл.
към текста >>
Прагматизмът съблича
мисъл
та от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света.
Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам.
Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма.
към текста >>
Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които
мисъл
та не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от
мисъл
та.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност.
Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта.
Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка. В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването.
към текста >>
В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата
мисъл
.
Според този възглед мисълта няма никакъв собствен живот, който да може да се задълбочи в себе си и, в смисъла на Хегел, да проникне до източника на съществуването; тя проблясва само в човешкия Аз, за да следва Аза, когато той се намесва проявявайки воля и живеейки в света. Прагматизмът съблича мисълта от силата, която тя е имала от възникването на гръцкия светоглед насам. Чрез това познанието е превърнато в едно произведение на волята; тя не може всъщност да бъде вече елементът, в който човекът се потопява, за да намери самия себе си в неговата истинска същност. Себесъзнателният Аз не се потопява в себе си мислейки; той се изгубва в тъмните подоснови на волята, в които мисълта не осветлява нищо друго, освен целите на живота, които обаче като такива не произлизат от мисълта. Силата навъншните факти е станала прекалено голяма върху човека; съзнанието, да намери човек в собствения си живот на мисленето една светлина, която да осветли последните въпроси на съществуването, е снижено до нулева точка.
В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл.
Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент.
към текста >>
Обаче силата на
мисъл
та не достига, за да носи светлина в този елемент.
В прагматизма действието на новото светогледно развитие е най-много отдалечено от това, което духът на това развитие изисква: Мислейки със себесъзнателния Аз човек да намери себе си в мировите дълбини, в които този Аз да се чувства свързан с извора на съществуването, както е правило това гръцкото изследване чрез възприеманата мисъл. Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз.
Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент.
Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
към текста >>
Мисъл
та остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
Че този дух изисква подобно нещо, това се изявява особено чрез прагматизма. Той поставя "човека" в центъра на вниманието на своя образ на света. При човека трябва да се покаже, как действителността действа и царува в съществуването. Така главния въпрос се насочва към елемента, в който почива себесъзнателният Аз. Обаче силата на мисълта не достига, за да носи светлина в този елемент.
Мисълта остава назад в горните пластове на душата, когато иска да върви в пътя, който води в неговите глъбини.
към текста >>
Човекът си образува
мисъл
та за "атома".
По същите пътища както прагматизма върви в Германия "Философията на "Като че ли" на Ханс Вайхингер /роден в 1852 г. /. Този философ вижда в ръководните идеи, които човек си образува върху явленията на света, немислови образи, чрез които познаващата душа застава в една духовна действителност, а фикции, въображения, които го ръководят, когато се касае той да се ориентира в света. "Атомът" например е не възприемаем.
Човекът си образува мисълта за "атома".
Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването.
към текста >>
Той не може да образува тази
мисъл
така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми.
По същите пътища както прагматизма върви в Германия "Философията на "Като че ли" на Ханс Вайхингер /роден в 1852 г. /. Този философ вижда в ръководните идеи, които човек си образува върху явленията на света, немислови образи, чрез които познаващата душа застава в една духовна действителност, а фикции, въображения, които го ръководят, когато се касае той да се ориентира в света. "Атомът" например е не възприемаем. Човекът си образува мисълта за "атома".
Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми.
Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването. Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа.
към текста >>
С това безсилието на
мисъл
та съзнателно е поставено в центъра на философстването.
Човекът си образува мисълта за "атома". Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност.
С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването.
Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа. Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли".
към текста >>
Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на
мисли
теля, че той не се осмелява да проникне с "голата
мисъл
" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа.
Той не може да образува тази мисъл така, че с това да знае нещо за една действителност, а така, "като че" външните природни явления се раждат чрез съвместното действие на атоми. Когато човек си представи, че съществуват атоми, тогава в хаоса на възприеманите природни явления се внася ред. И така е с всички ръководни идеи. Те не се приемат, за да изобразяват нещо фактическо, което е дадено единствено чрез възприятието; те се измислят и по този начин действителността се подрежда, "като че" това, което си представяме с тях, лежи на основата на тази действителност. С това безсилието на мисълта съзнателно е поставено в центъра на философстването.
Силата на външните факти натиска така мощно върху духа на мислителя, че той не се осмелява да проникне с "голата мисъл" в онези области, от които външната действителност блика като от своя първична основа.
Но тъй като надежда да се разкрие нещо върху същността на човека съществува само тогава, когато имаме едно духовно средство, с което можем да проникнем до посочените области, не може и дума да става за едно приближаване до най-висшите загадки на света при "Философията на Като че ли".
към текста >>
Така първоначалната нова еволюционна
мисъл
беше само един помощник на изследването.
Например дарвинизмът беше заставен първо да установи една линия на развитието на живи те същества от най-несъвършеното до най-съвършеното; при това маймуните. Анатомът Карл Гегенбауер /виж по-горе стр. 29/ обърна още през 1870 година вниманието на това, че начинът на изследване, който се прилага за една такава еволюционна идея, е плодотворен. Този начин на изследване бе продължен в по-новото време; и оправдани сме да кажем, че този подход на изследването, оставяйки верен на самия себе си, е извел над възгледите, с който той беше свързан отначало. Изследваше се, "Като че" човекът трябва да се търси в напредващата линия на човекоподобните маймуни; и понастоящем се е стигнало почти до там, да се познае, че това не може да бъде и че напротив в миналото трябва да е имало едно същество, което има в човека своя истински потомък, докато човекоподобните маймуни са се отклонили от това същество и са образували един несъвършен вид.
Така първоначалната нова еволюционна мисъл беше само един помощник на изследването.
към текста >>
Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с
мисъл
та, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност.
Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност.
Природоизследователят чувства, че стои на една по-сигурна почва, когато вижда в мисленето само едно средство, за да се ориентира в света на външните факти. Големите постижения, които естествената наука ни показва на поврата на 19-тото и 20-тото столетие, се понасят добре с една такава практика на мисленето. В изследователския подход на естествената наука действа прагматизмът и "Философията на като че ли"; макар и те да се явяват още като философски мислителни направления, в този факт се изявява основният естественонаучен отпечатък на новото светогледно развитие.
към текста >>
В изследователския подход на естествената наука действа прагматизмът и "Философията на като че ли"; макар и те да се явяват още като философски
мисли
телни направления, в този факт се изявява основният естественонаучен отпечатък на новото светогледно развитие.
Щом една такава практика на мисленето царува в естествената наука, изглежда при нея оправдано да се отрича на едно чисто изследване с мисълта, на едно мислене върху решението на мировата загадка в себе съзнателния Аз всяка научна познавателна стойност. Природоизследователят чувства, че стои на една по-сигурна почва, когато вижда в мисленето само едно средство, за да се ориентира в света на външните факти. Големите постижения, които естествената наука ни показва на поврата на 19-тото и 20-тото столетие, се понасят добре с една такава практика на мисленето.
В изследователския подход на естествената наука действа прагматизмът и "Философията на като че ли"; макар и те да се явяват още като философски мислителни направления, в този факт се изявява основният естественонаучен отпечатък на новото светогледно развитие.
към текста >>
Мисли
тели, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по отношение на естествената наука, служеща като образец?
Мислители, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по отношение на естествената наука, служеща като образец?
Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място. Защото това, което естествената наука може да даде като образ на /външния/ човек, то съдържа себесъзнателната душа само така, както магнитът съдържа своята сила в себе си. Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука. Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./.
към текста >>
Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът
мисли
" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука.
Мислители, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по отношение на естествената наука, служеща като образец? Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място. Защото това, което естествената наука може да даде като образ на /външния/ човек, то съдържа себесъзнателната душа само така, както магнитът съдържа своята сила в себе си.
Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука.
Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./.
към текста >>
Мисли
тели, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./.
Мислители, които чувстват инстинктивно изискването на действащия в скрито нов светогледен дух, са поставени поради това пред въпроса /и това е понятно/: Как може да се подържа представата за един себе съзнателен Аз по отношение на естествената наука, служеща като образец? Можем да кажем, че естествената наука е на път да произведе един образ на света, в който себесъзнателният Аз няма никакво място. Защото това, което естествената наука може да даде като образ на /външния/ човек, то съдържа себесъзнателната душа само така, както магнитът съдържа своята сила в себе си. Има две възможности сега: Или човек да се подаде на измамата, че с израза "мозъкът мисли" действително е казано нещо сериозно и че "духовният човек" е само повърхностната проява на материалното; или да се познае в този "духовен човек" една самостоятелна в себе си жива действителност, тогава с познанието на човека ние сме изгонени вън от естествената наука.
Мислители, които стоят под впечатлението на тази последна възможност, са френските философи Емил Бутру /роден в 1845 г./ и Анри Бергсон /роден в 1859 г./.
към текста >>
Ние разбираме хода на неговите
мисли
, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния свят, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот.
Бутру взема като изходна точка една критика на новия начин на мислене, който иска да сведе всички процеси на света до естественонаучно разбираеми закони.
Ние разбираме хода на неговите мисли, когато преценим, че например едно растение наистина има в себе си процеси, които протичат по закони, които действуват също и в минералния свят, но че е невъзможно да си представим, че минералните закони предизвикват от тяхното собствено съдържание растителен живот.
Ако искаме да признаем, че съществуването на растенията се развива върху почвата на минералното действие, трябва да предположим, че на минералното му е съвсем безразлично, дали от него произлиза растителност. Напротив към минералното трябва да се роди растително естество. Ето защо навсякъде в реда на природата царува нещо творческо. Това творческо естество прави до произлезе от него растителното същество и го поставя върху почвата на минералното. И така е с всички сфери в реда на природата, отивайки нагоре до съзнателната човешка душа, даже чак до обществения процес.
към текста >>
В минали времена, така
мисли
Бутру, хората виждаха във взаимодействията на съществата едно откровение на "настроението и произвола" на духовните същество; новото мислене се е освободило от това чрез познаването на природните закони.
/В същата книга, ст. 131/. Обаче щом природните закони са само една съвкупност на взаимните отношения на съществата, тогава също и човешката душа не стои вътре в мировото цяло така, че тя да бъде обяснима чрез природните закони, а прибавя на собственото си същество нейното откровение към другите закони. А с това на човешката душа е осигурена свободата, самоизявата на нейната същност. В този философски подход на мислене можем да видим един опит, да се стигне до яснота относно истинската същност на образа на света, за да се открие, как се отнася човешката душа към този образ. И Бутру стига до една такава представа за човешката душа, която може да изникне само от самоизявата на самата тази душа.
В минали времена, така мисли Бутру, хората виждаха във взаимодействията на съществата едно откровение на "настроението и произвола" на духовните същество; новото мислене се е освободило от това чрез познаването на природните закони.
Тъй като тези закони съществуват само в съвместното действие на съществата, в тях не може да се съдържа нищо, което да определя съществата. "Откритите чрез модерната наука механически природни закони са фактически връзката, която свързва външното с вътрешното. Те не само не са една необходимост, а напротив ни освобождават; те ни позволяват да прибавим към съзерцанието, в което бяха затворени древните, една наука на делото". /в края на цитираната книга/. Това е едно указание за често споменаваното в тази книга изискване на новия дух на светогледа.
към текста >>
За тяхното чувстване душата се намираше именно в
мисли
телното съзерцание в елемента на нейната истинска същност.
"Откритите чрез модерната наука механически природни закони са фактически връзката, която свързва външното с вътрешното. Те не само не са една необходимост, а напротив ни освобождават; те ни позволяват да прибавим към съзерцанието, в което бяха затворени древните, една наука на делото". /в края на цитираната книга/. Това е едно указание за често споменаваното в тази книга изискване на новия дух на светогледа. Древните хора трябваше да останат при съзерцанието /разглеждането/.
За тяхното чувстване душата се намираше именно в мислителното съзерцание в елемента на нейната истинска същност.
По-новото развитие изисква една "Наука на делото". Обаче тази наука би могла да се роди само тогава, когато душата схваща себе си мислейки в себесъзнателния Аз и в духовното изживяване стига до собствени вътрешни произведения, които и помагат да вижда себе си стояща в нейната същност.
към текста >>
Мисъл
та е извадила човешката душа от мировото цяло.
Анри Бергсон се опитва да проникне до същността на себесъзнателния Аз по един друг път така, че при това проникване естественонаучният начин на мислене не става пречка. Чрез развитието на светогледите от гръцката епоха до настоящето време самата същност на мисленето се е превърнала в една мирова загадка.
Мисълта е извадила човешката душа от мировото цяло.
Така тя живее един вид с мисълта и трябва да и зададе въпроса: Как ще ме доведеш ти отново до един елемент, в който аз действително ще мога да се чувствам като подслонена в мировото цяло? Бергсон разглежда научното мислене. Той не намира в него силата, чрез която то би искало, така да се каже, да се издигне до една истинска действителност. Мислещата душа стои срещу действителността и добива от нея мислови образ. Тя съединява тези образи.
към текста >>
Така тя живее един вид с
мисъл
та и трябва да и зададе въпроса: Как ще ме доведеш ти отново до един елемент, в който аз действително ще мога да се чувствам като подслонена в мировото цяло?
Анри Бергсон се опитва да проникне до същността на себесъзнателния Аз по един друг път така, че при това проникване естественонаучният начин на мислене не става пречка. Чрез развитието на светогледите от гръцката епоха до настоящето време самата същност на мисленето се е превърнала в една мирова загадка. Мисълта е извадила човешката душа от мировото цяло.
Така тя живее един вид с мисълта и трябва да и зададе въпроса: Как ще ме доведеш ти отново до един елемент, в който аз действително ще мога да се чувствам като подслонена в мировото цяло?
Бергсон разглежда научното мислене. Той не намира в него силата, чрез която то би искало, така да се каже, да се издигне до една истинска действителност. Мислещата душа стои срещу действителността и добива от нея мислови образ. Тя съединява тези образи. Обаче това, което добива, не стои вътре в действителността; то стои вън от нея.
към текста >>
Изхождайки от такива
мисли
, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност.
Тя съединява тези образи. Обаче това, което добива, не стои вътре в действителността; то стои вън от нея. Бергсон говори за мисленето така: "Ние разбираме, че чрез нашето мислене могат да бъдат извлечени неподвижни понятия от подвижната действителност; обаче абсолютно невъзможно е, с неподвижността на понятията да построим отново подвижността на действителното..." /Цитирано от книгата "Въведение в метафизиката". Германско издание, 1900 г. стр. 42/.
Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност.
Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност. Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията. "Философстването се състои в това, да бъде обърната обикновената посока на мислителната работа". "Относително е символичното познание чрез съществуващите по-рано понятия, което отива от неподвижното към подвижното, обаче в никой случай интуитивното познание, което се пренася в това, което се движи и си усвоява самия живот на нещата". /Въведение в метафизиката, стр. 46/.
към текста >>
"Философстването се състои в това, да бъде обърната обикновената посока на
мисли
телната работа".
Германско издание, 1900 г. стр. 42/. Изхождайки от такива мисли, Бергсон намира, че всички опити да се проникне в действителността изхождайки от мисленето, трябваше да пропаднат, защото те са предприели нещо, за което мисленето така както то царува в живота и в науката е безсилно, а именно да проникне в истинската действителност. Щом Бергсон счита, че познава по този начин безсилието на мисленето, това не е никакво основание за него, да стигне чрез правилно изживяване в себесъзнателния Аз до истинската действителност. Защото в Аза съществува един извън мисловен път, а именно пътят на непосредственото изживяване, на интуицията.
"Философстването се състои в това, да бъде обърната обикновената посока на мислителната работа".
"Относително е символичното познание чрез съществуващите по-рано понятия, което отива от неподвижното към подвижното, обаче в никой случай интуитивното познание, което се пренася в това, което се движи и си усвоява самия живот на нещата". /Въведение в метафизиката, стр. 46/. Бергсон счита, че е възможно едно преобразуване на обикновеното мислене, така щото чрез това преобразуване душата да изживява себе си в една дейност в едно интуитивно възприемане -, което е едно с едно съществуване зад онова, което е възприемано чрез обикновеното познание. В такова интуитивно възприемане душата изживява себе си като една същност, която не е обусловена чрез процесите на тялото. Чрез тези процеси е предизвикано усещането и за произведените движения на човека.
към текста >>
Действително
мисъл
та, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност.
В такова интуитивно възприемане душата изживява себе си като една същност, която не е обусловена чрез процесите на тялото. Чрез тези процеси е предизвикано усещането и за произведените движения на човека. Когато човекът възприема чрез сетивата, когато движи своите крайници, в него действа една телесна същност; обаче още когато си спомня за една представа, тогава се извършва един чисто душевно-духовен процес, който не е обусловен чрез съответни телесни процеси. И така целият вътрешен живот на душата е един собствен живот от душевно-духовно естество, който протича в тялото и на тялото, но не чрез него. Бергсон е изследвал по един подробен начин онези резултати на естествената наука, които са против неговия възглед.
Действително мисълта, че душевните прояви се коренят само в телесни процеси, изглежда толкова правдива, когато си представим, как например заболяването на една част на мозъка обуславя отпадането на говорната дейност.
Могат да бъдат приведени неограничен брой факти от този род. Бергсон се обяснява с тях в своето съчинение "Материя и памет"/немско издание 1908 г. /. И той намира, че не доказват нищо против възгледа за духовно-душевния собствен живот.
към текста >>
Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на
мисъл
та.
Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта.
Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота. Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма. Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека.
към текста >>
Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез
мисли
телното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма.
Така изглежда, че новата философия се обръща в лицето на Бергсон към нейната изисквана от времето задача, към задълбочаването и изживяването на себесъзнателния Аз; обаче тя прави тази стъпка, като постановява безсилието на мисълта. Там, където Азът би трябвало да изживява себе си в своята същност, той не може да извърши нищо с мисленето. Така е също за Бергсон и с изследването на живота.
Това, което действува в развитието на живите същества, което поставя тези същества в една поредица от несъвършеното до съвършеното, не е достъпно на познанието чрез мислителното разглеждане на живите същества, така както те застават пред човека в тяхната форма.
Не, когато човекът изживява себе си като душевно същество в самото себе си, той стои в елемента на живота, който живее в съществата и който в него съзерцава самия себе си познавайки. Този елемент на живота е трябвало първо да се излее в безбройните форми, за да се подготви чрез това изливане на онова, което той е станал в човека. Устремът на живота, който в човека се издига до мислещото същество, е вече налице, когато се изявява в най-простото живо същество; тогава той така се е изразходвал в създаването на живите същества, че при изявата в човека му е останала само една част от неговата цяла същност, без съмнение онази, която се изявява като плод на цялото предидущо творчество на живота. Така същността на човека съществува преди всички други живи същества; обаче тя може да се прояви като човек едва тогава, когато е отхвърлила от себе си другите форми на живота, които след това човекът може да наблюдава само отвън, той самият като една форма между тези форми. Бергсон иска да оживи резултатите на естествената наука от своето интуитивно познание така, че да може да каже: "Всичко става така, като че едно неопределено и волящо същество, няма значение дали ще го наречем човек или свръхчовек, се е стремило към усложнение и е постигнало това усложнение благодарение на това, че в пътя към тази цел е загубило една част от неговата същност.
към текста >>
И за този
мисли
тел човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества.
С това Бергсон създава от лесно изтъкано, лесно постижимо /мислене/ размишление една идея на развитието, която по-рано, в 1882 г., В. Х. Пройс беше изказал дълбокомислено в своята книга "Дух и материя" /Олденбург, 2-ро издание, 1899 г. /.
И за този мислител човек не е произлязъл от други природни същества, а той от самото начало е основното същество, което само, преди да може да си даде на Земята полагащата му се форма, трябваше първо да отхвърли от себе си по-долните степени в лицето на другите живи същества.
В споменатата книга можем да прочетем: "Би трябвало... да е вече време, да бъде създадено едно учение за възникването на органическите видове, което да се основава не само на едностранчиво изградени изречения от описателната естествена наука, а което да бъде в пълно съгласие и с останалите природни закони, които същевременно, което да бъде освободено от всякакво хипотетизиране и да почива в най-широкия смисъл върху строги заключения от естественонаучните наблюдения; едно учение, което да спаси по фактическа възможност понятието за вид, но същевременно да приеме в неговата област и да го оплодотвори създаденото от Дарвин понятие за развитието. Центърът на това ново учение е човекът, само веднъж повтарящият се върху нашата планета вид: Homo capiens. Странно е, че по-старите наблюдатели са започнали при природните предмети и след това така са се объркали, че не са искали да намерят пътя към човека, което също и Дарвин успя по най-оскъден и незадоволителен начин, като потърси господаря на сътворението между животните докато природоизследователят трябваше да започне при себе си като човек, за да се върне обратно към човечеството напредвайки така през цялата област на битието и на мисленето... фактът, че човешката природа е възникнала от земната природа, не е било случайност, а необходимост. Човекът е цел на всички земни процеси и всяка друга възникваща до него форма е взела своите черти от неговата форма. Човекът е първородното същество на цялата вселена... Когато се бяха родили неговите зародиши, останалият органически остатък нямаше вече необходимата сила, за да създаде по-нататъшни човешки зародиши.
към текста >>
В малко известния
мисли
тел от Елсфлет, В. Х.
Такъв един възглед се стреми да познае човека, който новата естествена наука постави на неговите собствени основи вън от природата -, за да намери след това в едно такова познание на човека нещо, което хвърля светлина върху заобикалящия човек свят.
В малко известния мислител от Елсфлет, В. Х.
Пройс, възниква копнежа, да добие чрез познанието на човека същевременно и познаването на света. Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия.
към текста >>
Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни
мисли
тели роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на
мисли
те може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят.
Неговите енергични и забележителни идеи са непосредствено насочени към човешкото същество. Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят.
Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят.
Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света. Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави.
към текста >>
Струваше се, че елементът на
мисъл
та е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света.
Той наблюдава, как това същество си пробива път в съществуването. И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят.
Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света.
Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави.
към текста >>
Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която
мисъл
та може да достави.
И това, което то трябва да остави назад да отхвърли от себе си то го оставя да стои на по-ниска степен като природа с нейните същества в развитието и се представя като заобикалящ свят на човека. Че пътят към мировите загадки в по-новата философия трябва да мине през едно основно разбиране на човешкото същество, което се изявява в себесъзнателния Аз: това показва развитието на тази философия. Колкото повече се стремим да проникнем в нейния стремеж и търсене, толкова повече можем да съзрем, как това търсене е насочено към такива изживявания в човешката душа, които хвърлят светлина не само върху тази човешка душа, а в които проблясва нещо, което ни дава сигурно пояснение върху намиращия се вън от човека свят. Погледът върху възгледа на Хегел и на други сродни мислители роди при новите философи съмнение върху това, че в живота на мислите може да се намери силата, която да осветли заобикалящия човешката душа свят. Струваше се, че елементът на мисълта е твърде слаб, за да развие в себе си един такъв живот, в който биха могли да се съдържат откровения върху същността на света.
Естественонаучният начин на мислене изискваше едно такова проникване в ядката на душата, което да застане на една по-здрава почва отколкото тази, която мисълта може да достави.
към текста >>
Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на
мисли
, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност.
Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие. Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление.
Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на мисли, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност.
Всичко, което има форма на мисли, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено същество, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи. Но в душата се изявяват не само тези образи. В нея се изявява една жизнена връзка във воля, стремеж, чувство, която изхожда от нея когато тя чувства самата себе си в тази връзка, чиято действителност тя не трябва да познае само чрез мислително познание, а чрез непосредствено изживяване. Проявявайки воля и чувствайки душата изживява самата себе си като действителност. Все пак, ако би изживявала самата себе си само така, тя би трябвало да вярва, че нейната действителност е единствената в света.
към текста >>
Всичко, което има форма на
мисли
, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено същество, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи.
Забележителни в това търсене и в този стремеж на новото време са усилията на Вилхелм Дилтей /1833-1911 г./. В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие. Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление. Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на мисли, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност.
Всичко, което има форма на мисли, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено същество, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи.
Но в душата се изявяват не само тези образи. В нея се изявява една жизнена връзка във воля, стремеж, чувство, която изхожда от нея когато тя чувства самата себе си в тази връзка, чиято действителност тя не трябва да познае само чрез мислително познание, а чрез непосредствено изживяване. Проявявайки воля и чувствайки душата изживява самата себе си като действителност. Все пак, ако би изживявала самата себе си само така, тя би трябвало да вярва, че нейната действителност е единствената в света. Това би било оправдано, ако нейната воля би искала да лъчезари на всички страни, без да срещне съпротива.
към текста >>
В нея се изявява една жизнена връзка във воля, стремеж, чувство, която изхожда от нея когато тя чувства самата себе си в тази връзка, чиято действителност тя не трябва да познае само чрез
мисли
телно познание, а чрез непосредствено изживяване.
В съчинения като "Въведение в духовните науки" и в неговата академична студия "Принос към разрешаването на въпроса за произхода на нашата вяра във външния свят и към нейната правота" /1890 г./ той направи изложения, които са непосредствено изпълнени от това, което тежи като философски загадки върху новото светогледно развитие. Обаче понеже изложението на Дилтей е направено в приетата днес учена изразна форма, това пречи, защото това, което имаше да каже, да произведе едно всеобщо впечатление. Възгледът на Дилтей е, че с това, което живее в душата на човека под формата на мисли, на представи, човек не може да стигне до една сигурност, дали на това, което сетивата възприемат, отговаря една действителна, независима от човека същност. Всичко, което има форма на мисли, на представи, на сетивни усещания с образ; и светът, който заобикаля човека, би искал да бъде един сън от образи на неговото собствено същество, без да има независима действителност, ако той би заставен да вижда действителността само чрез такива образи. Но в душата се изявяват не само тези образи.
В нея се изявява една жизнена връзка във воля, стремеж, чувство, която изхожда от нея когато тя чувства самата себе си в тази връзка, чиято действителност тя не трябва да познае само чрез мислително познание, а чрез непосредствено изживяване.
Проявявайки воля и чувствайки душата изживява самата себе си като действителност. Все пак, ако би изживявала самата себе си само така, тя би трябвало да вярва, че нейната действителност е единствената в света. Това би било оправдано, ако нейната воля би искала да лъчезари на всички страни, без да срещне съпротива. Но не е така. Намеренията на волята на могат да се проявят така.
към текста >>
Такъв ход на
мисли
те на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма".
Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма".
Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение. За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане. Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят. Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят.
към текста >>
Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /
мисли
, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят.
Такъв ход на мислите на един философ може да изглежда за "здравия човешки ум" като един вид "цепене на косъма". Обаче историческото разглеждане не може да се съгласи с едно такова съждение. За него е важно да добие поглед, да проникне с поглед в трудността, която новата философия сама трябва да си създаде по отношение на простия, даже излишен за "здравия човешки разум" въпрос: Дали можем с право да наречем действителен света, който човек вижда, чува и т.н.? "Азът", който както показа разгледаната в настоящата книга история на развитието на философските мирови загадки се е откъснал от света, иска отново да намери пътя обратно към света в своето същество, което е станало самотно за собственото му разглеждане.
Дилтей счита, че този път не може да бъде намерен, като човек си казва: Душата изживява образи /мисли, представи, усещания/, и тъй като тези образи се явяват в съзнанието, те трябва да имат своята причина в един единствен действителен външен свят.
Според мнението на Дилтей, едно такова заключение не би ни дало никакво право да говорим за един действителен външен свят. Защото това заключение е направено вътре в душата, съгласно нуждите на тази душа; и нищо не гарантира, че това, за което душата вярва според нейните нужди, действително съществува във външния свят. Не, душата не може да направи заключение на съществуването на един външен свят; с това тя се излага на опасността, че нейното заключение има живот само в самата нея и остава без значение за външния свят. Душата може да добие сигурност за съществуването на един външен свят само тогава, когато този външен свят проникне във вътрешния живот на "Аза", така че в този "Аз" живее не само "Азът", а и самият външен свят. Според мнението на Дилтей, това става когато в нейното воление и чувстване душата изпитва нещо, което не произхожда от самата нея.
към текста >>
Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на
мисъл
та.
Съпротивлението се превръща в натиск, струва ни се, че от всякъде около нас ни заобикалят стени от факти, през които не можем да минем. Впечатленията се съпротивляват, независимо, дали бихме искали да ги изменим; те изчезват, въпреки че се стремим да ги задържим; на определени подтици за движение, които се събуждат от представата да избегнем от това, което възбужда неприятност, следват при определени обстоятелства редовно вълнения на душата, които не задържат в кръга на неудоволствието. По този начин действителността навъншния свят се сгъстява някак си все повече около нас". Защо едно такова разглеждане, което за мнозина ще изглежда незначително, се предприема във връзка с висши светогледни въпроси? Изглежда безперспективно да се стигне до такива изходни точки до един възглед върху това, което е положението на човешката душа в мировото цяло.
Обаче същественото е, че философията е стигнала до такова разглеждане по пътя, който нека още веднъж припомним думите на Брентано е бил предприет "за да се добие сигурност за надеждите на един Платон и Аристотел върху безсмъртието на нашата най-добра част след разлагането на нашето тяло... "Да се добие такава сигурност изглежда все по-трудно, колкото по-нататък напредва развитието на мисълта.
"Себесъзнателния Аз" се чувства все повече изхвърлен от света; той изглежда, че намира все по-малко в себе си елементите, които го свързват със света и по един начин различен от този на изложеното на "разлагане на тялото". Търсейки едно сигурно познание върху неговата връзка с един вечен свят, той самият изгубва сигурността на едно разбиране за връзката със света, който се разкрива на възприятията на сетивата.
към текста >>
Следователно, в с
мисъл
а на Дилтей, човешката душа допуска един действителен външен свят не затова, че този външен свят се показва на
мисли
те като действителен, а защото душата, себесъзнателният Аз изживява в самата себе си външния свят.
Въпреки привидната излишност на неговия начин на разглеждане нещата, Дилтей стои в същото течение на философското развитие. Той би искал да покаже вътре в душата нещо, което, въпреки че е изживяно в душата, все пак не и принадлежи, а принадлежи на нещо независимо от нея. Той би искал да докаже, че светът прониква в изживяването на душата. Че това проникване може да бъде в мисловното естество, в това той не вярва; за него душата приема в цялото нейно жизнено съдържание във волята, стремежа и чувството нещо, което не е само душа, а е действителният външен свят. Душата познава, че един стоящ срещу нея човек е действителен във външния свят не чрез това, че този човек стои срещу нея и тя си образува една представа за него, а чрез това, че тя приема неговото воление, неговото чувстване, цялата негова жива душевна връзка в нейното собствено воление и чувстване.
Следователно, в смисъла на Дилтей, човешката душа допуска един действителен външен свят не затова, че този външен свят се показва на мислите като действителен, а защото душата, себесъзнателният Аз изживява в самата себе си външния свят.
Чрез това този философ е на път да признае по-висшето значение на духовния живот спрямо простото природно съществуване. С този възглед той противопоставя на естественонаучния начин на мислене един противовес. Даже той счита, че природата е призната като действителен външен свят само затова, защото е изживяна от духовното естество на душата. Изживяването на природното естество е една нисша област на общото изживяване на душата, което е от духовно естество. И душата стои духовно в едно общо разгръщане на духовното, което е при също на земното съществуване.
към текста >>
Той оплодява също и живота на
мисли
те, но не само него.
Този духовен свят е изживян непосредствено в душата, когато душата се чувства едно с него. Така, в смисъла на Ойкен, душата се вижда носена от един жив в себе си, творящ духовен свят. И Ойкен е на мнение, че мисловното, интелектуалното не е достатъчно силно, за да изчерпи дълбините на този духовен свят. Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност.
Той оплодява също и живота на мислите, но не само него.
В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят. В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член. Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите.
към текста >>
В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите
мисли
те ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
Това, което се влива в човека от духовния свят, то да влива не само в интелекта, а в целия обширен душевен живот. Духовният свят е нещо живо, надарено с характер на личност. Той оплодява също и живота на мислите, но не само него. В тази жива духовна връзка трябва да се чувства душата. Ойкен умее да опише на този духовен свят.
В книгите "Борба за едно духовно съдържание на живота", "Истината, която религията съдържа", "Основни линии на един нов възглед на живота", "Духовни течения на настоящето", "Възгледи за живота на великите мислите ли", "Познание и живот" той се опитва да покаже от различни страни, как човешката душа, когато тя изживява самата себе си и в това изживяване разбира правилно себе си, съзнава, че е проникната и пропулсира на от едно творящо, живо духовно битие, вътре в което тя е една част и един член.
Подобно на Дилтей, Ойкен също описва като съдържание на самостоятелния духовен живот онова, което се представя в културата на човечеството, в моралните, техническите, социалните и тези на изкуството творения на народите и епохите.
към текста >>
Много от най-новите направления на
мисли
те се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света?
Много от най-новите направления на мислите се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света?
Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука. Същата цел преследват с насоката на своите мисли и Херман Коен /роден в 1848 г. виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване.
към текста >>
Същата цел преследват с насоката на своите
мисли
и Херман Коен /роден в 1848 г.
Много от най-новите направления на мислите се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света? Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука.
Същата цел преследват с насоката на своите мисли и Херман Коен /роден в 1848 г.
виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване. Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/. Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността.
към текста >>
Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези
мисли
тели вярват, че долавят в най-висшата
мисли
телна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване.
Много от най-новите направления на мислите се представят като опити, да се търси в себесъзнателния Аз, който в течение на развитието на философията се чувства все повече откъснат от света, може ли да се търси в този себесъзнателен Аз нещо, което да доведе отново до неговото свързване със света? Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука. Същата цел преследват с насоката на своите мисли и Херман Коен /роден в 1848 г. виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици.
Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване.
Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/. Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си.
към текста >>
Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с
мисли
/понятия/.
Представите на Дитлей, Ойкен, Винделбанд, Рикерт и други са такива опити в съвременната философия, които искат да държат сметка за изискванията на природознанието и на разглеждането на душевното изживява не по такъв начин, че наред с естествената наука да може да съществува и една духовна наука. Същата цел преследват с насоката на своите мисли и Херман Коен /роден в 1848 г. виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване.
Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/.
Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си. Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност.
към текста >>
Защото това, което човек може да
мисли
по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание.
виж стр. 50 на настоящия том/, Паул Наторн, Август Щадлер, Ернст Касирер, Валтер Кинкел и техните съмишленици. Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване. Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/. Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността.
Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание.
Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си. Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност. Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място. Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите.
към текста >>
Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти
мисли
те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в с
мисъл
а на този начин на мислене никаква действителност пред себе си.
Насочвайки своя поглед направо върху мисленето, тези мислители вярват, че долавят в най-висшата мислителна дейност на себесъзнателния Аз едно притежание на душата, която позволява на душата да се потопи в действителното съществуване. Те насочват тяхното внимание върху онова, което им се явява като най-висш плод на мисленето: Върху мисленето, което не е вече свързано с възприятието, а е чисто мислене, работещо само с мисли /понятия/. Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене.
Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си.
Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност. Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място. Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите. Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него.
към текста >>
Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една
мисъл
, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място.
Един прост пример за това би било мисленето на един кръг, при което се абстрахираме напълно от представата за този начин, дотолкова се простира в душата силата на онова, което може да се потопи в действителността. Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си. Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност.
Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място.
Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите. Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него. Това, което той поставя като мисъл на мястото на наблюдението, няма вече нищо общо с неговата ограниченост. То е така, както е мисленето.
към текста >>
Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света,
мисли
те.
Защото това, което човек може да мисли по този начин, то изразява своята собствена същност чрез мисленето в човешкото съзнание. Чрез своите наблюдения, експерименти, методи науките се стремят да стигнат до такива резултати върху света, които биват обхванати в чистото мислене. Обаче те ще трябва да оставят постигането на тази цел на едно далечно бъдеще; въпреки това може да се каже: Доколкото се стремят да имат чисти мисли те водят борба за това, да доведат в притежанието на себесъзнателния Аз истинската същност неща които човек наблюдава нещо н сетивния външен свят или също в течение на историческия живот, той няма в смисъла на този начин на мислене никаква действителност пред себе си. Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност. Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място.
Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите.
Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него. Това, което той поставя като мисъл на мястото на наблюдението, няма вече нищо общо с неговата ограниченост. То е така, както е мисленето. Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз.
към текста >>
Това, което той поставя като
мисъл
на мястото на наблюдението, няма вече нищо общо с неговата ограниченост.
Това, което наблюдението на сетивата предлага, е само една подкана, да се търси една действителност, а не самата действителност. Едва когато чрез дейността на душата някакси на мястото, на което се явява наблюдението, виждаме една мисъл, ние познаваме действителността на това, което се намира на това място. Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите. Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него.
Това, което той поставя като мисъл на мястото на наблюдението, няма вече нищо общо с неговата ограниченост.
То е така, както е мисленето. Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз. Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз.
към текста >>
Защото
мисъл
та само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз.
Напредващото познание поставя на мястото на това, което е наблюдавано в света, мислите. Това, което показваше първо наблюдението, то съществуваше само защото със своите сетива, със своите всекидневни представи човекът си представя нещата и съществата по своя ограничен начин. Това, което той си представя по този начин, няма никакво значение в света вън от него. Това, което той поставя като мисъл на мястото на наблюдението, няма вече нищо общо с неговата ограниченост. То е така, както е мисленето.
Защото мисълта само определя себе си и се изявява според нейния характер в себесъзнателния Аз.
Но своя характер тя не се оставя по никакъв начин да бъде определена от този Аз.
към текста >>
В този светоглед живее едно чувство за развитието на
мисли
телния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност.
В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия.
към текста >>
В настояще време тази сила на
мисъл
та може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност.
В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата.
В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието".
към текста >>
В самата
мисъл
душата може да почувства, че в тази
мисъл
има истинско, поставено на собствени основи съществуване.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата.
В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване.
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо.
към текста >>
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с
мисъл
та като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на
мисъл
та така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която
мисъл
та беше едно възприятие.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване.
Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие.
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
към текста >>
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове
мисъл
та не може да важи като възприятие в с
мисъл
а на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на
мисли
те така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие.
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността.
Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
към текста >>
Мисли
телите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия.
В този светоглед живее едно чувство за развитието на мислителния живот от неговото разцъфтяване сред гръцкия духовен живот е дал на себесъзнателния Аз силата, да знае себе си с пълна сила в своята самостоятелна същност. В настояще време тази сила на мисълта може да бъде изживяна в душата като импулс, който схванат в себесъзнателния Аз дава на този последния едно съзнание за това, че той не е само един външен наблюдател на нещата, а живее съществено с действителността на нещата. В самата мисъл душата може да почувства, че в тази мисъл има истинско, поставено на собствени основи съществуване. Когато душата се чувствува по този начин втъкава с мисълта като с едно съдържание на живот, което диша действителност, тя отново може да чувства носещата сила на мисълта така, както тази сила е била чувства на в гръцката философия, а именно в онази философия, за която мисълта беше едно възприятие. Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността.
Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия.
Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта.
към текста >>
Обаче от изложението на тези
мисли
тели става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на
мисли
телния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
Обаче за светогледа на Коен и на сродните нему духове мисълта не може да важи като възприятие в смисъла на гръцката философия; но този светоглед чувства вътрешната втъканост на Аза с разработения от този Аз свят на мислите така, че с това изживяване е чувствано същевременно изживяването на действителността. Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/.
Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/.
към текста >>
Въпреки че тези
мисли
тели вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат
мисъл
та като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на
мисъл
та.
Мислителите, които разглеждаме тук, подчертават връзката с гръцката философия. Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам.
Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта.
При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие?
към текста >>
При тях
мисъл
та е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на
мисли
тели, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят.
Коен казва следното: Трябва да се остане при отношението, което Парменид е изказал за тъждествеността на мисленето и битието". И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта.
При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят.
Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта.
към текста >>
Следователно в този философски начин на мислене
мисъл
та се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз.
И един друг привърженик на този възглед, Валтер Кинкел, е убеден в това, че "само мисленето... може да познае битието, защото и двете, мисленето и битието, са всъщност едно и също нещо. Чрез това учение Парменид е станал наистина създател на научния идеализъм"/виж Кинкел, Идеализъм и реализъм, стр. 13/. Обаче от изложението на тези мислители става също явно, как те изковават своите думи по един начин, който има като предпоставка въздействието в течение на стотици години наред на мислителния живот във философското развитие на душите от древната гръцка епоха насам. Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят.
Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз.
При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени.
към текста >>
Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на
мисъл
та в с
мисъл
а на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз
мисъл
същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие?
Въпреки че тези мислители вземат своята изходна точка от Кант, който би искал да бъде за тях повод да считат мисълта като нещо, което живее само в душата и вън от истинската действителност, при тях проличава схващането за носещата сила на мисълта. При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/.
Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие?
Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност.
към текста >>
Щом човек
мисли
, че възприема
мисъл
та, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива
мисъл
та.
При тях мисълта е прекрачила границата, която Кант и беше поставил, и налага на мислители, които се отдават на нейното разглеждане, убеждението, че тя самата е действителност и води също и душата в действителността, когато тази душа си я разработва правилно и търси с нея пътя във външния свят. Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие?
Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта.
И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата.
към текста >>
И когато душата се чувства свързана с възприеманата
мисъл
, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е
мисъл
, неразрушима
мисъл
; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени.
Следователно в този философски начин на мислене мисълта се показва вътрешно свързана с мировото разглеждане на себесъзнателния Аз. При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта.
И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени.
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат?
към текста >>
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като
мисъл
, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване.
При неговите последователи можем да прочетем възгледи като този: "Само самото мислене може да роди това, което трябва да важи за битие". "Битието е битие на мисленето /Коен/. Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени.
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване.
Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност.
към текста >>
Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на
мисъл
та довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност.
Възниква сега въпросът: Може ли изживяването на мисълта в смисъла на тези философи да очаква от изработената в себесъзнателния Аз мисъл същото нещо, което гръцкият философ е очаквал от нея, тъй като той я приемаше като възприятие? Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят.
Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност.
Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>
Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на
мисъл
та, когато тази
мисъл
се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата.
Щом човек мисли, че възприема мисълта, той може да бъде на мнение, че истинският свят е този, който разкрива мисълта. И когато душата се чувства свързана с възприеманата мисъл, тя може да счита, че принадлежи на това, което в света е мисъл, неразрушима мисъл; докато напротив възприятието на сетивата разкрива само същества, които могат да бъдат разрушени. Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност.
Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата.
Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>
Би могло да бъде така, че чрез изработването на
мисъл
та душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност.
Тогава може да се счита, че това, което сетивата възприемат от човешкото същество, е преходно; обаче това, което оживява в душата като мисъл, прави тази душа да се яви като член на духовното, на истински действителното съществуване. Чрез такъв един възглед душата може да си представи, че принадлежи на истинския действителен свят. Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат?
Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност.
И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави. Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>
Той може да създаде убеждението за същността на
мисъл
та, но не може да намери чрез
мисъл
та една гаранция за същността на душата.
Това би искал да направи един нов светоглед, който би искал да покаже, че изживяването на мисълта довежда в една истинска действителност не само познанието, а то развива също и силата, да изтръгне душата от сетивното битие и да я постави действително в истинската действителност. Съмненията, които възникват върху това, не могат да бъдат отстранени чрез вникването в действителността на мисълта, когато тази мисъл се счита не като нещо възприемано, а като нещо изработено от душата. Защото от къде би искала да се получи сигурността, че това, което душата изработва в сетивното битие, и дава също едно действително значение в един свят, който сетивата не възприемат? Би могло да бъде така, че чрез изработването на мисълта душата наистина схваща действителността, но че като действително същество тя не се корени в тази действителност. И този светоглед води само дотам, да насочи вниманието към един духовен свят, но не може да избегне, щото за един безпристрастен човек накрая да застанат настойчиво философските загадки, които изискват душевни изживявания, каквито този светоглед не може да достави.
Той може да създаде убеждението за същността на мисълта, но не може да намери чрез мисълта една гаранция за същността на душата.
към текста >>
На тяхната почва не може да се роди никак
мисъл
та, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието.
Как светогледният стремеж може да бъде затворен в окръжността на себесъзнателния Аз, без да се познава една възможност, да се намери от тази окръжност един път водещ до там, където този Аз би искал да свърже своето съществуване с мировото съществуване, това ни показва един философски начина на мислене, който са разработили А. Ф. Льоклер, Вилхелм Шупе, Йоханес Ремке /роден в 1848 г. /Ф. Шуберт – Золдерн /роден 1852 г./ и други. Техните философии показват различия, но характерното за тях е, че преди всичко те насочват погледа върху това, как всичко, което човек може да числи към окръжаващия свят, трябва да се изяви в областта на неговото съзнание.
На тяхната почва не може да се роди никак мисълта, дори да се предположи нещо върху една област на света, ако при това предположение душата би искала да излезе със своите представи вън от областта на съзнанието.
Понеже всичко, което "Азът" познава, той трябва да го схване вътре в своето съзнание, следователно трябва да го държи вътре в своето съзнание, затова за този възглед целият свят се явява също като намиращ се вътре в пределите на това съзнание. За този светоглед е нещо невъзможно душата да се запита: Как стоя аз с притежанието на моето съзнание в един свят независим от това съзнание? От негова гледна точка човек би трябвало да се реши, да се откаже от всички въпроси, които са в тази насока. Човек би трябвало да се откаже да насочва своето внимание върху факта, че в областта на самия съзнателен душевен живот съществуват подробности, да насочи поглед вън от тази област и над нея, както при четенето на едно съчинение ние търсим неговия смисъл не сред това, което виждаме върху листовете хартия, а в това, което съчинението изразява. Както при четенето не може да става дума за това, да изучаваме формите на буквите, а така както това е несъществено за съдържанието на съчинението, така и за вникването в истинската действителност би искало да бъде несъществено това, че вътре в "Аза" всичко, което познаваме носи характера на съзнанието.
към текста >>
Много други нови
мисли
тели забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел.
Следователно материализмът няма никакво право да нарича себе си един светоглед... Той има само оправданието на един клон на знанието и още към всичко това светът, обектът на неговото изучаване, е само един свят на илюзията. Да иска някой да изгради своя светоглед върху тази основа, това е едно явно противоречие. Действителният свят е, количествено и качествено, съвършено различен от този, който материализмът познава, и само действителният свят може да бъде предмет на една философия". /виж дю Прел, "Загадката на човека", стр. 17 и следв./ Такива възражения трябва да предизвиква материалистичното оцветеният начин на мислене.
Много други нови мислители забелязаха вече, колко слабости от една гледна точка, на която стои и Карл дю Прел.
Този последният трябва да бъде считан тук като представител на едно налагащо се светогледно течение. За това течение е характерно, както иска да проникне в областта на действителния свят. Въпреки това, в начина на това прониква не продължава да действа естественонаучният начин на мислене, при все че срещу него е водена най-остра борба.
към текста >>
Ако не би искал да постъпва така, тогава той би трябвало да изисква, защото само един хипнотизиран да може да каже, намирайки се в състояние на хипноза, правилното върху своите изживявания, да може да каже това в състояние на сомнамбулизъм, че само в това състояние да могат да се събират познания върху свръхсетивното; а това, което нехипнотизиран, един не намиращ се в състояние на сомнамбулизъм може да
мисли
върху въпросните явления, да няма валидност.
По отношение на всички тези явления може да се каже, че философът, който се опитва да ги обясни, върши това все пак със своето обикновено съзнание. Но щом това съзнание не може да послужи за действителното обяснение на света, как тогава неговите обяснения могат да бъдат меродавни за явленията, които в смисъла на това съзнание, се простират над тези явления? Това е особеното при дю Прел, че той насочва погледа си върху особени факти, които сочат към нещо свръхсетивно, но иска да остане напълно върху почвата на естественонаучния начин на мислене, когато обяснява тези факти. Обаче не би ли трябвало душата да влезе в свръхсетивното също и с нейния начин на обяснение, когато иска да говори за свръхсетивното? Дю Прел насочва погледа си към свръхсетивното; обаче като наблюдател той остава да стои в сетивното.
Ако не би искал да постъпва така, тогава той би трябвало да изисква, защото само един хипнотизиран да може да каже, намирайки се в състояние на хипноза, правилното върху своите изживявания, да може да каже това в състояние на сомнамбулизъм, че само в това състояние да могат да се събират познания върху свръхсетивното; а това, което нехипнотизиран, един не намиращ се в състояние на сомнамбулизъм може да мисли върху въпросните явления, да няма валидност.
Обаче това логическо разсъждение води до нещо невъзможно. Когато говорим за едно пренасяне на душата от сетивното в едно друго битие, тогава и самата наука, която искаме да постигнем, ние трябва да я добием също вътре в тази област. Дю Прел посочва един път, по който да се стигне в свръхсетивното. Но той оставя открит въпроса за истинските средства, които трябва да бъдат използувани в този път.
към текста >>
11.
КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ЕДНА ПЕРСПЕКТИВА КЪМ АНТРОПОСОФИЯТА
GA_18_2 Загадки на философията
Който разглежда развитието на философските светогледи до наше време, може да открие в търсенето и стремежа на
мисли
телите подмолни течения, които не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно.
Който разглежда развитието на философските светогледи до наше време, може да открие в търсенето и стремежа на мислителите подмолни течения, които не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно.
В тези течения действат сили, върху които обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи. Често пъти изложенията на тези мислители се представят като движени от скрити сили, на които те не искат да обърнат внимание, даже от които с уплаха отстъпват. Такива сили живеят в мисловните светове на Дитлей, Ойкен, Коен. Това, което се твърди в тези мисловни светове, е израз на сили на познанието, които властвуват несъзнателно в душите на философите, но които не намират никакво съзнателно развитие в техните идейни построения.
към текста >>
Често пъти изложенията на тези
мисли
тели се представят като движени от скрити сили, на които те не искат да обърнат внимание, даже от които с уплаха отстъпват.
Който разглежда развитието на философските светогледи до наше време, може да открие в търсенето и стремежа на мислителите подмолни течения, които не стигат до тяхното съзнание, а живеят инстинктивно. В тези течения действат сили, върху които обаче техният изследващ духовен поглед не иска да се насочи.
Често пъти изложенията на тези мислители се представят като движени от скрити сили, на които те не искат да обърнат внимание, даже от които с уплаха отстъпват.
Такива сили живеят в мисловните светове на Дитлей, Ойкен, Коен. Това, което се твърди в тези мисловни светове, е израз на сили на познанието, които властвуват несъзнателно в душите на философите, но които не намират никакво съзнателно развитие в техните идейни построения.
към текста >>
При развитието на
мисли
те определяща роля играе, съзнателно или несъзнателно, естественонаучният начин на мислене.
В много идейни построения се търси сигурност, увереност в познанието. Насоката, която е следвана, има повече или по-малко своята изходна точка в представите на Кант.
При развитието на мислите определяща роля играе, съзнателно или несъзнателно, естественонаучният начин на мислене.
Но че изворът, от който трябва да черпи познанието, за да добие осветление и върху извън душевния свят, трябва да се търси в "себесъзнателната душа", това мнозина предчувстват. И почти всички са завладени от въпроса: Как съзнателната душа може да стигне дотам, да счита за откровение на една истинска действителност това, което тя изживява в себе си? Всекидневният сетивен свят се е превърнал в "илюзия", защото в течение на философското развитие себесъзнателният Аз се е намерил със своите вътрешни изживявания все повече изолиран вътре в себе си. Той е стигнал до там, да вижда даже и във възприятието на сетивата само вътрешни изживявания, които не издават в себе си никаква сила, чрез която би е искало да им се гарантира съществуване и самостоятелност в действителността. Чувства, колко много зависи от това, да се намери в себе съзнателния Аз една опорна точка за познанието.
към текста >>
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да
мисли
м в с
мисъл
а на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила?
Който търси обяснение на това състояние на нещата, той може да го намери в начина, по който душата, от късната отвъншната действителност чрез развитието на философите, се е поставила спрямо тази действителност. Тя се чувствува заобиколена от един свят, който и се разкрива първо чрез сетивата. Обаче душата е станала внимателна и спрямо нейната собствена дейност, спрямо нейното вътрешно творческо изживяване. Тя чувствува като една неопровержима истина, че никакво светлина, никакъв цвят не може да се изяви, без едно усещащо светлината и цветовете око. Така тя чувствува творческото естество още в дейността на окото.
Но щом окото произвежда самотворчески цвета така трябва да мислим в смисъла на тази философия: Къде мога аз да намеря нещо, което да съществува в себе си, което да не дължи своето съществуване само на моята творческа сила?
Щом вече откровенията на сетивата са само прояви на собствената сила на душата, не трябва да бъде до още по-висока степен такова и мисленето, което иска да добие представи върху една истинска действителност? Не е ли това мислене осъдено да създава представни образи, които се коренят в характера на душевния живот, които обаче никога не могат да съдържат в себе си нещо, което да гарантира някаква сигурност за проникването до изворите на съществуването? Такива въпроси възникват навсякъде от новото развитие на философията.
към текста >>
Това едно убеждение, което оправдано се е оформило от предпоставките, които бяха описани в раздела на тази книга "Светът като илюзия" и при описание
мисли
те на Хамерлинг.
Докато се вярва: В света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава чрез гореспоменатите въпроси. Човешката душа може да роди само в себе си и самотворчески в своите отношения.
Това едно убеждение, което оправдано се е оформило от предпоставките, които бяха описани в раздела на тази книга "Светът като илюзия" и при описание мислите на Хамерлинг.
Но щом човек приема това убеждение, той не може да премине една подводна скала на познанието дотогава, докато си представя: Светът на сетивата съдържа истинските основи на неговото съществувание в себе си; и с това, което създава в самата душа, той трябва да изобразява някак си нещо, което се намира вън от душата.
към текста >>
В известен с
мисъл
оправдано е това, което Хамерлинг
мисли
: "Определени дразнения създават миризма в нашия обонятелен орган.
Всичко се изменя, щом познаем, че с това, което организацията на човешката душа създава самотворчески в познанието, тя не се отдалечава от действителността, а в живота, който развива преди всяко познание, тя си представя като по вълшебство един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същност тя прави нещата различни от това, което те са в действителност.
В известен смисъл оправдано е това, което Хамерлинг мисли: "Определени дразнения създават миризма в нашия обонятелен орган.
Следователно розата не мирише, когато никой не а мирише... Щом това не ти е ясно, драги читателю, и щом твоят ум настръхва против този факт както един плашлив кон, тогава не чети нито ред по-нататък: Остави непрочетената тази и всички други книги, които говорят за философски неща; защото на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш и да задържиш в мисли по без пристрастен начин един факт". /виж стр. 66 и следв. на този том/. Как се явява сетивният свят, когато човекът стои непосредствено пред него, това зависи без съмнение от същността на неговата душа.
към текста >>
Следователно розата не мирише, когато никой не а мирише... Щом това не ти е ясно, драги читателю, и щом твоят ум настръхва против този факт както един плашлив кон, тогава не чети нито ред по-нататък: Остави непрочетената тази и всички други книги, които говорят за философски неща; защото на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш и да задържиш в
мисли
по без пристрастен начин един факт".
Всичко се изменя, щом познаем, че с това, което организацията на човешката душа създава самотворчески в познанието, тя не се отдалечава от действителността, а в живота, който развива преди всяко познание, тя си представя като по вълшебство един свят, който не е действителният. Човешката душа е така поставена в света, че поради нейната собствена същност тя прави нещата различни от това, което те са в действителност. В известен смисъл оправдано е това, което Хамерлинг мисли: "Определени дразнения създават миризма в нашия обонятелен орган.
Следователно розата не мирише, когато никой не а мирише... Щом това не ти е ясно, драги читателю, и щом твоят ум настръхва против този факт както един плашлив кон, тогава не чети нито ред по-нататък: Остави непрочетената тази и всички други книги, които говорят за философски неща; защото на тебе ти липсва необходимата способност да схванеш и да задържиш в мисли по без пристрастен начин един факт".
/виж стр. 66 и следв. на този том/. Как се явява сетивният свят, когато човекът стои непосредствено пред него, това зависи без съмнение от същността на неговата душа. Но не следва ли от това, че той произвежда това явление на света именно чрез своята душа?
към текста >>
Не отвлеченото понятие съдържа действителността, а
мисли
телното наблюдение, което не разглежда едностранчиво нито понятието, нито възприятието на самите тях, а връзката и на двете".
236: Възприятието е онази част от действителността, която е обективно дадена, понятието онази част, която е дадена субективно /чрез интуиция/. Нашата духовна организация разкъсва действителността на тези два фактора. Единият фактор се явява на възприемането, другият на интуицията. Само свързването на двата тези фактора, закономерно включващото се във вселената възприятие, е пълната действителност. Когато разглеждаме чистото възприятие за самото него, ние нямаме никаква действителност, а един несвързан хаос; когато разглеждаме закономерността на възприятията на самите тях, ние имаме работа само с отвлечени понятия.
Не отвлеченото понятие съдържа действителността, а мислителното наблюдение, което не разглежда едностранчиво нито понятието, нито възприятието на самите тях, а връзката и на двете".
към текста >>
Който може да усвои посочените тук гледища, той добива възможността да
мисли
плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в себесъзнателния Аз.
Който може да усвои посочените тук гледища, той добива възможността да мисли плодотворната действителност свързана с неговия душевен живот в себесъзнателния Аз.
Този е възгледът, към който се стреми философското развитие на древната гръцка епоха насам и който е показал своите първи ясно доловими следи в светогледа на Гьоте. По този начин човек познава, че този себесъзнателен Аз не изживява себе си в своята вътрешност и вън от обективния свят, а напротив неговата откъснатост от този свят е само едно явление на съзнанието, което може да бъде преодоляно, превъзмогнато благодарение на това, че разберем: Като човеци ние сме добили в течение на развитието, в определено състояние на това развитие една преходна форма на Аза, чрез това, че сме изхвърлили от съзнанието силите, които свързват душата със света. Ако тези сили бяха действали непрестанно в съзнанието, тогава ние не бихме стигнали до пълносилното, почиващо в себе си себесъзнание. Ние не бихме искали да изживеем себе си, да се чувствуваме като себе съзнателен Аз. Следователно развитието на себесъзнанието зависи именно от това, че на душата е дадена възможност да възприема света без онази част на действителността, която себесъзнателният Аз заличава на определена степен, а именно на онази степен, която се намира преди неговото познание.
към текста >>
В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане при много
мисли
тели.
Щом се съгласим, че нещата стоят така, тогава ние не можем да търсим отговор на загадъчните въпроси на философията в изживяванията на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; в стремежът към тази цел то по необходимост забулва погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо един стремеж към познание, който иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с подобни на него, постоянно трябва да стигне до една точка, където това, към което той се стреми в познанието, се разпада.
В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане при много мислители.
Защото всъщност всеки научен стремеж на новото време работи със средствата на научните мислители, които служат за откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност. И силата и величието на новата наука, а именно на естествената наука, почиват на безрезервното прилагане на тези средства на мисленето.
към текста >>
Защото всъщност всеки научен стремеж на новото време работи със средствата на научните
мисли
тели, които служат за откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност.
Щом се съгласим, че нещата стоят така, тогава ние не можем да търсим отговор на загадъчните въпроси на философията в изживяванията на душата, които се предлагат на обикновеното съзнание. Това съзнание е призвано да усили себесъзнателния Аз; в стремежът към тази цел то по необходимост забулва погледа за връзката на Аза с обективния свят, следователно не може да покаже, как душата е свързана с истинския свят. С това е посочена причината, защо един стремеж към познание, който иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене или с подобни на него, постоянно трябва да стигне до една точка, където това, към което той се стреми в познанието, се разпада. В настоящата книга трябваше да покажем това разпадане при много мислители.
Защото всъщност всеки научен стремеж на новото време работи със средствата на научните мислители, които служат за откъсването на себесъзнателния Аз от истинската действителност.
И силата и величието на новата наука, а именно на естествената наука, почиват на безрезервното прилагане на тези средства на мисленето.
към текста >>
Когато човек
мисли
, неговото съзна ние е насочено върху
мисъл
та.
Светогледът на Ойкен е в това положение. Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата. Обаче това не можем да постигнем с обикновените средства на душевното изживяване. Силата на тези средства се състои именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средствата за по-дълбоко проникване в душата се предлагат тогава, когато насочим погледа върху онова, което наистина съдейства в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание.
Когато човек мисли, неговото съзна ние е насочено върху мисълта.
Чрез мислите той иска да си представи нещо; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Например може да постави в центъра на съзнанието една мисъл, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно. Човек може да постоянства в задържането на една такава мисъл.
към текста >>
Чрез
мисли
те той иска да си представи нещо; той иска да
мисли
правилно в обикновения с
мисъл
.
Трябва да се стремим да проникнем под повърхността на душата. Обаче това не можем да постигнем с обикновените средства на душевното изживяване. Силата на тези средства се състои именно в това, че те задържат душата в това обикновено съзнание. Средствата за по-дълбоко проникване в душата се предлагат тогава, когато насочим погледа върху онова, което наистина съдейства в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човек мисли, неговото съзна ние е насочено върху мисълта.
Чрез мислите той иска да си представи нещо; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл.
Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Например може да постави в центъра на съзнанието една мисъл, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно. Човек може да постоянства в задържането на една такава мисъл. Той може да се вживее напълно във вътрешната дейност на душата, когато постоянства по този начин.
към текста >>
Например може да постави в центъра на съзнанието една
мисъл
, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно.
Средствата за по-дълбоко проникване в душата се предлагат тогава, когато насочим погледа върху онова, което наистина съдейства в обикновеното съзнание, но в неговата работа никак не прониква в това съзнание. Когато човек мисли, неговото съзна ние е насочено върху мисълта. Чрез мислите той иска да си представи нещо; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око.
Например може да постави в центъра на съзнанието една мисъл, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно.
Човек може да постоянства в задържането на една такава мисъл. Той може да се вживее напълно във вътрешната дейност на душата, когато постоянства по този начин. Тук не се касае за това, човек да живее в мисли, а за това, да изживява мислителната дейност на душата. По този начин душата се откъсва от това, което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато достатъчно време продължава да прави едно такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще констатира, че е проникнала в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, които са свързани с органите на тялото.
към текста >>
Човек може да постоянства в задържането на една такава
мисъл
.
Когато човек мисли, неговото съзна ние е насочено върху мисълта. Чрез мислите той иска да си представи нещо; той иска да мисли правилно в обикновения смисъл. Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Например може да постави в центъра на съзнанието една мисъл, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно.
Човек може да постоянства в задържането на една такава мисъл.
Той може да се вживее напълно във вътрешната дейност на душата, когато постоянства по този начин. Тук не се касае за това, човек да живее в мисли, а за това, да изживява мислителната дейност на душата. По този начин душата се откъсва от това, което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато достатъчно време продължава да прави едно такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще констатира, че е проникнала в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, които са свързани с органите на тялото. Нещо подобно може да извърши и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща.
към текста >>
Тук не се касае за това, човек да живее в
мисли
, а за това, да изживява
мисли
телната дейност на душата.
Обаче човек може да насочи своето внимание и върху нещо друго. Той може да обхване дейността на мисленето като такова в духовното око. Например може да постави в центъра на съзнанието една мисъл, която не се отнася към нищо външно, която е мислена като един символ, при което се абстрахира напълно от това, че изобразява нещо външно. Човек може да постоянства в задържането на една такава мисъл. Той може да се вживее напълно във вътрешната дейност на душата, когато постоянства по този начин.
Тук не се касае за това, човек да живее в мисли, а за това, да изживява мислителната дейност на душата.
По този начин душата се откъсва от това, което тя върши в нейното обикновено мислене. Когато достатъчно време продължава да прави едно такова вътрешно упражнение, след известно време тя ще констатира, че е проникнала в изживявания, които я отделят от онова мислене и образуване на представите, които са свързани с органите на тялото. Нещо подобно може да извърши и с чувстването и волението на душата, даже и с усещането, с възприятието навъншните неща. По този път може да се постигне нещо само тогава, когато човек не се плаши от това да си признае, че себепознанието на душата не може да се постигне просто, като гледаме към вътрешността, която винаги съществува, а напротив, като гледаме към онова, което може да бъде открито чрез вътрешната работа на душата, чрез една работа на душа та, която чрез упражнение стига до едно такова постоянстване във вътрешната дейност на мисленето, чувстването и волението, че тези изживявания един вид "се сгъстяват" духовно. В това "сгъстяване" те разкриват тогава тяхната вътрешна същност, която не може да бъде възприемана в обикновеното съзнание.
към текста >>
В идеите, които в тази книга бяха описани като тези на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добрите
мисли
за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в тяхното вътрешно изживяване от свързаността с тялото.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който естествената наука си служи за познанието на сетивния свят, за единствено истински научен път, ще се надигнат остро против тук изложеното. Обаче който се освобождава от такава едностранчивост, ще може да разбере, че основата за приемането на изложеното тук се намира в истинското естественонаучно разбиране.
В идеите, които в тази книга бяха описани като тези на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добрите мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в тяхното вътрешно изживяване от свързаността с тялото.
Който използва тези идеи на естествената наука, за да постъпи с тях така, както бе описано по-горе, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат предназначени само за да изобразяват процесите на природата, при вътрешното духовно упражнение те освобождават действително душата от тялото. Ето защо духовната наука, която разбираме тук, трябва да съставлява едно продължение на душевно правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
Който използва тези идеи на естествената наука, за да постъпи с тях така, както бе описано по-горе, той ще открие, че
мисли
, които първоначално изглеждат предназначени само за да изобразяват процесите на природата, при вътрешното духовно упражнение те освобождават действително душата от тялото.
Лесно може да се разбере също, че такива личности, които искат да считат начина на мислене, с който естествената наука си служи за познанието на сетивния свят, за единствено истински научен път, ще се надигнат остро против тук изложеното. Обаче който се освобождава от такава едностранчивост, ще може да разбере, че основата за приемането на изложеното тук се намира в истинското естественонаучно разбиране. В идеите, които в тази книга бяха описани като тези на новия естественонаучен начин на мислене, ние имаме най-добрите мисли за упражнение, на които душата може да се отдаде и да постоянства в тях, за да се освободи в тяхното вътрешно изживяване от свързаността с тялото.
Който използва тези идеи на естествената наука, за да постъпи с тях така, както бе описано по-горе, той ще открие, че мисли, които първоначално изглеждат предназначени само за да изобразяват процесите на природата, при вътрешното духовно упражнение те освобождават действително душата от тялото.
Ето защо духовната наука, която разбираме тук, трябва да съставлява едно продължение на душевно правилно изживявания естественонаучен начин на мислене.
към текста >>
Развитието на философските светогледи в гръцката епоха доведе до раждането на
мисъл
та в полето на тези светогледи.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по гореохарактеризирания път.
Развитието на философските светогледи в гръцката епоха доведе до раждането на мисълта в полето на тези светогледи.
Напредването на това развитие премина по-късно към това, да доведе философското разглеждане чрез изживяванията на мисълта до себесъзнателния Аз. Гьоте се стремеше в себесъзнателния Аз до такива изживявания, които, разработени от човешката душа, поставят същевременно тази душа в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, но въпреки това съдържа в себе си свръхсетивната същност на всички растения така, че, изхождайки от нея, могат да бъдат измислени растения, които е възможно да съществуват, с един такъв духовен способ Гьоте стои на охарактеризираната тук почва.
към текста >>
Напредването на това развитие премина по-късно към това, да доведе философското разглеждане чрез изживяванията на
мисъл
та до себесъзнателния Аз.
Ние изживяваме със знание същността на човешката душа, когато я търсим по гореохарактеризирания път. Развитието на философските светогледи в гръцката епоха доведе до раждането на мисълта в полето на тези светогледи.
Напредването на това развитие премина по-късно към това, да доведе философското разглеждане чрез изживяванията на мисълта до себесъзнателния Аз.
Гьоте се стремеше в себесъзнателния Аз до такива изживявания, които, разработени от човешката душа, поставят същевременно тази душа в областта на онази действителност, която е недостъпна за сетивата. Когато той се стреми към една такава идея за растението, която не може да бъде виждана със сетивата, но въпреки това съдържа в себе си свръхсетивната същност на всички растения така, че, изхождайки от нея, могат да бъдат измислени растения, които е възможно да съществуват, с един такъв духовен способ Гьоте стои на охарактеризираната тук почва.
към текста >>
След това, в изживяването на
мисли
те в самата човешка душа Хегел е виждал пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските
мисли
стана вътрешна същност на света.
След това, в изживяването на мислите в самата човешка душа Хегел е виждал пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света.
Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите беше наистина елементът, чрез който себесъзнателният Аз трябваше да бъде поставен на неговите собствени основи, но че трябва да се премине над живота в мисли към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание. Защото и Хегеловото изживяване на мислите протича в областта на това обикновено съзнание.
към текста >>
Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на
мисли
те беше наистина елементът, чрез който себесъзнателният Аз трябваше да бъде поставен на неговите собствени основи, но че трябва да се премине над живота в
мисли
към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание.
След това, в изживяването на мислите в самата човешка душа Хегел е виждал пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света.
Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите беше наистина елементът, чрез който себесъзнателният Аз трябваше да бъде поставен на неговите собствени основи, но че трябва да се премине над живота в мисли към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание.
Защото и Хегеловото изживяване на мислите протича в областта на това обикновено съзнание.
към текста >>
Защото и Хегеловото изживяване на
мисли
те протича в областта на това обикновено съзнание.
След това, в изживяването на мислите в самата човешка душа Хегел е виждал пребиваването в истинската същност на света"; за него светът на истинските мисли стана вътрешна същност на света. Едно безпристрастно проследяване на философското развитие показва, че изживяването на мислите беше наистина елементът, чрез който себесъзнателният Аз трябваше да бъде поставен на неговите собствени основи, но че трябва да се премине над живота в мисли към едно такова душевно изживяване, което води над обикновеното съзнание.
Защото и Хегеловото изживяване на мислите протича в областта на това обикновено съзнание.
към текста >>
Такива
мисли
могат да бъдат само бегло засегнати тук.
Такива мисли могат да бъдат само бегло засегнати тук.
Това, което те съдържат, разкрива перспективата за една духовна наука, която в нейната вътрешна същност е изградена по образеца на естествената наука. Разработващият една такава наука на духа ще постъпи например ботаникът. Ботаникът проследява растението, как то пуска корени, развива стебло и листа, образува цветове и плод. В плода той вижда зародиша на един нов растителни живот. И когато вижда да се ражда едно растение, той търси неговия произход в зародиша, който произхожда от едно друго растение.
към текста >>
В изложението на представителните личности-
мисли
тели се вижда в разнообразни форми, как е направен опит да бъде изследван себесъзнателният Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание.
Един от учителите на този светоглед е историята на философията. Разглеждането на тази история показва, че ходът на философската работа се стреми към един възглед, който не може да бъде постигнат в обикновеното съзнание.
В изложението на представителните личности-мислители се вижда в разнообразни форми, как е направен опит да бъде изследван себесъзнателният Аз от всички страни, със средствата на обикновеното съзнание.
Тук в това историческо изложение не е мястото да дадем едно теоретическо обяснение, защо тези средства трябваше да доведем до незадоволителни точки. Обаче самите исторически факти ясно говорят, как обикновеното съзнание, проучено във всички направления, не може да стигне до там, да реши въпроси, които все пак трябва да постигне то самото. И защо на обикновеното, също и на привично научното съзнание липсват средствата на разработването на тези въпроси, това трябваше да покаже от една страна тази заключителна глава. От друга страна тя трябваше да обясни, към какво се стремят несъзнателно описаните в тази книга светогледи. Ако от известна гледна точка тази последна глава не принадлежи към историята на философията, от друга страна ще се види, че тя заема оправдано място в тази книга, когато резултатите от разгледаното тук развитие на философските светогледи станат ясни.
към текста >>
Чиста логическа непоследователност е, когато
мисли
тели на това направление отхвърлят поради горепосочените основания въпроса за безсмъртието също и в неговото съществено значение, в което то несъмнено би искало по-добре да се нарече безсмъртие на живота, отколкото безсмъртие на душата".
Защото, какво би могло да гарантира безсмъртието на това, което Юм намира като съдържание на душата? Брентано продължава по-нататък "Защото ако и този, който отрича съществуването на една субстанция на душата, не може естествено да говори за едно безсмъртие в същинския смисъл, все пак не е вярно, че чрез отричането на един субстанциален носител на психическите явления въпросът за безсмъртието изгубва всякакъв смисъл. Това става веднага явно, когато се размисли, че със или без субстанция на душата, не може да се отрече известно безсмъртие на нашия психически живот тук на Земята. Ако някой отрича съществуването на субстанцията на душата, на него все пак му остава да допусне, че за едно безсмъртие като това не е необходим един субстанциален носител. И въпросът, дали нашият психически живот ще продължава да съществува и след разрушението на нашето тяло, не изгубва смисъл за него както и за други.
Чиста логическа непоследователност е, когато мислители на това направление отхвърлят поради горепосочените основания въпроса за безсмъртието също и в неговото съществено значение, в което то несъмнено би искало по-добре да се нарече безсмъртие на живота, отколкото безсмъртие на душата".
/Брентано, Психология, стр. 21 и следв./ Обаче това мнение на Брентано не може да бъде подкрепено, ако човек не иска да се запознае със скицирания тук светоглед. Защото къде биха искали да се намерят основания за допускането, че душевните явления продължават да съществуват след разлагането на тялото, ако искаме да останем при обикновеното съзнание? Това съзнание може да трае само дотогава, докато съществува неговият огледален апарат, физическото тяло. Това, което може да продължава да съществува без това физическо тяло, не може да бъде наречено субстанция; то трябва да бъде едно друго съзнание.
към текста >>
Ще бъде от значение да не се
мисли
за тази духовна наука, че тя взема нейните познания от някакви по-стари религиозни форми.
Ще бъде от значение да не се мисли за тази духовна наука, че тя взема нейните познания от някакви по-стари религиозни форми.
Хората лесно ще бъдат склонни да помислят това, понеже например възгледът за повтарящите се земни съществувания е съставна част на някои вероизповедания. За модерния духовен изследовател не може да става дума за едно такова заемане от религиозните вероизповедания. Той намира, че добиването на едно съзнание проникващо в духовния свят може да стане факт за една душа, която извършва определена вътрешна работа тази, която описахме по-горе. И като резултат на това съзнание той установява, че душата пребивава по охарактеризирания начин в духовния свят. Наблюдавайки историята на философията от проблясването на мисълта в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
към текста >>
Наблюдавайки историята на философията от проблясването на
мисъл
та в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
Ще бъде от значение да не се мисли за тази духовна наука, че тя взема нейните познания от някакви по-стари религиозни форми. Хората лесно ще бъдат склонни да помислят това, понеже например възгледът за повтарящите се земни съществувания е съставна част на някои вероизповедания. За модерния духовен изследовател не може да става дума за едно такова заемане от религиозните вероизповедания. Той намира, че добиването на едно съзнание проникващо в духовния свят може да стане факт за една душа, която извършва определена вътрешна работа тази, която описахме по-горе. И като резултат на това съзнание той установява, че душата пребивава по охарактеризирания начин в духовния свят.
Наблюдавайки историята на философията от проблясването на мисълта в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
Мисълта се е оказала като възпитателка на душата. Тя е довела душата до там, да се чувства на пълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя е калила нейните сили, благодарение на което тя може да стане способна така да се вглъби в себе си, че, намирайки се в своите дълбоки основи, същевременно да се намира в по-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не става въпрос да се предприеме един опит да се проникне зад сетивния свят със средствата но обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизаране/. Този светоглед признава, че свръх сетивният свят трябва да остане забулен затова обикновеното съзнание и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез нейното собствено вътрешно преобразуване, ако иска да добие едно съзнание за този свят.
към текста >>
Мисъл
та се е оказала като възпитателка на душата.
Хората лесно ще бъдат склонни да помислят това, понеже например възгледът за повтарящите се земни съществувания е съставна част на някои вероизповедания. За модерния духовен изследовател не може да става дума за едно такова заемане от религиозните вероизповедания. Той намира, че добиването на едно съзнание проникващо в духовния свят може да стане факт за една душа, която извършва определена вътрешна работа тази, която описахме по-горе. И като резултат на това съзнание той установява, че душата пребивава по охарактеризирания начин в духовния свят. Наблюдавайки историята на философията от проблясването на мисълта в древната гръцка епоха насам, за него се разкрива пътят, по който може да се стигне философски до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезем.
Мисълта се е оказала като възпитателка на душата.
Тя е довела душата до там, да се чувства на пълно самотна в себесъзнателния Аз. Но довеждайки я до тази самотност, тя е калила нейните сили, благодарение на което тя може да стане способна така да се вглъби в себе си, че, намирайки се в своите дълбоки основи, същевременно да се намира в по-дълбоката действителност на света. Защото от гледна точка на охарактеризирания тук духовнонаучен светоглед не става въпрос да се предприеме един опит да се проникне зад сетивния свят със средствата но обикновеното съзнание чрез просто размишление /хипотетизаране/. Този светоглед признава, че свръх сетивният свят трябва да остане забулен затова обикновеното съзнание и че душата трябва да проникне в свръхсетивния свят чрез нейното собствено вътрешно преобразуване, ако иска да добие едно съзнание за този свят.
към текста >>
Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на
мисъл
та в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание.
Не може да се отрече, че в течение на развитието на светогледите се явяват гледни точки, които са подобни на тези, които в тази заключителна глава са свързани с разглеждането напредъка на философските стремежи. Въпреки това през миналите епохи те се явяват като странични пътища на философското търсене.
Това търсене трябваше първо да проникне всички онова, което може да се счита като продължение на проблясването на изживяването на мисълта в древна Гърция, за да посочи от своите собствени импулси, от чувстването на това, което самото то може или не може да постигне, към пътя на свръхсетивното съзнание.
През миналите епохи пътят на едно такова съзнание беше, така да се каже, без философско оправдание; той не се изискваше от самата философия. Обаче съвременната философия го изисква чрез това, което тя изминава като продължение на досегашното философско развитие без този път. Без този път тя стигна до там, да насочи духовното изследване в посоки, които следвани по един естествен начин се вливат в признаването на свръхсетивното съзнание. Ето защо в началото на тази заключителна глава не бе показано, как душата говори върху свръхсетивното, когато без друга предпоставка тя застава на неговата почва, а бе направен опит да се проследят философски направления, които се получават от новите светогледи. И бе показано, как проследяването на тези направления води чрез живеещата в самите тях душа до признаването на свръхсетивната същност на душевното естество.
към текста >>
12.
02. ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Така, потънала в мрачни
мисли
, тя извървя част от пътя, когато изведнъж уплашено се спря: за малко да настъпи сянката на Великана, която се бе разпростряла върху целия път.
Старицата приготви кошницата си и когато се съмна, тя се отправи на път. Изгряващото Слънце обля реката в мека светлина, така че водите й заблестяха отдалеч. Жената вървеше бавно, защото кошницата която носеше върху главата си и тежеше, но не заради оникса. Мъртвите неща не тежаха, още повече че кошницата се беше вдигнала сама и витаеше над главата й. Но да носи пресни зеленчуци или някаква животинка, това вече и тежеше, дори много.
Така, потънала в мрачни мисли, тя извървя част от пътя, когато изведнъж уплашено се спря: за малко да настъпи сянката на Великана, която се бе разпростряла върху целия път.
Тя видя как грамадният Великан, току що изкъпал се в реката, излизаше от водата и се разтревожи, че няма да може да се размине по пътеката с него. Когато я видя, той се опита да я заприказва шеговито, а в същото време ръцете на сянката му бръкнаха в кошницата. С голяма сръчност те извадиха от там по една зелка, един артишок и една глава лук и ги пъхнаха в огромната уста на Великана, който отново се отправи към реката и освободи пътя на уплашената жена. Тя се поколеба дали да не се върне обратно и да попълни липсващите зеленчуци от своята градина, но докато разсъждаваше, неусетно стигна до брега на реката. Дълго време тя остана там да чака Лодкаря, докато най-после го видя да идва с един пътник.
към текста >>
Така тя настигна Момъка, който с леки стъпки, но потънал в тежки
мисли
, вървеше по брега.
И тя посегна бързо към кошницата, която от само себе си се повдигна свободно над главата и.
Така тя настигна Момъка, който с леки стъпки, но потънал в тежки мисли, вървеше по брега.
Неговата прекрасна фигура и странното му облекло силно озадачиха старата жена. Гърдите му бяха покрити с блестяща ризница, през която се очертаваха гъвкавите очертания на тялото му. Раменете му бяха покрити с пурпурно наметало, а по тях се спущаха на вълни красивите му къдрави коси. Благородното му лице беше огряно от Слънцето, както и стройните му крака. Босоног, той леко стъпваше по нагорещения пясък, но сякаш една дълбока болка притъпяваше в него всички външни усещания.
към текста >>
Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а
мисъл
та, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му."
„Моят мъж", каза тя, „Ви изпраща това за спомен; Вие знаете, че при Вашето докосване този благороден камък ще оживее.
Вярното, послушно животинче сигурно ще Ви достави много радост, а мисълта, че Вие ще го притежавате, ще бъде истинска утеха за моето страдание по загубата му."
към текста >>
„Аз отгатвам твоите
мисли
", каза мъжът с лампата; „обаче ние и нашите сили сме безпомощни пред безсилието на Великана.
Когато Царят видя това безобразие, той неволно посегна към меча си, но после размисли и спокойно погледна към своя скиптър, а после към лампата и към веслото на своите спътници.
„Аз отгатвам твоите мисли", каза мъжът с лампата; „обаче ние и нашите сили сме безпомощни пред безсилието на Великана.
Бъди спокоен! Той причинява зло за последен път и за щастие сянката му вече не ни застрашава."
към текста >>
13.
03. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТАЙНОТО ОТКРОВЕНИЕ НА ГЬОТЕ В НЕГОВАТА ПРИКАЗКА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Фихте се оказва един
мисли
тел, който плува в твърде отдалечени сфери и това проличава най-ясно, когато през 1794 завърши в Йена своята книга „Основни принципи наукознанието".
Фихте се оказва един мислител, който плува в твърде отдалечени сфери и това проличава най-ясно, когато през 1794 завърши в Йена своята книга „Основни принципи наукознанието".
Много трудно е човек да се издигне до там, че да разбере Фихте, много трудно е човек да проникне във Фихтевите мисли, въпреки че никой от тези, които са проникнали там, не би могъл да отрече, че благодарение на Фихте е постигнал невероятен напредък в своята духовна дисциплина. Обаче не е работа за всеки да се катери по стръмните върхове на чистите понятия. И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма. С пълно право философията се обръща към Вас. Защото пробният камък за нея са именно Вашите чувства." Ето какво казва Фихте за Гьоте.
към текста >>
Много трудно е човек да се издигне до там, че да разбере Фихте, много трудно е човек да проникне във Фихтевите
мисли
, въпреки че никой от тези, които са проникнали там, не би могъл да отрече, че благодарение на Фихте е постигнал невероятен напредък в своята духовна дисциплина.
Фихте се оказва един мислител, който плува в твърде отдалечени сфери и това проличава най-ясно, когато през 1794 завърши в Йена своята книга „Основни принципи наукознанието".
Много трудно е човек да се издигне до там, че да разбере Фихте, много трудно е човек да проникне във Фихтевите мисли, въпреки че никой от тези, които са проникнали там, не би могъл да отрече, че благодарение на Фихте е постигнал невероятен напредък в своята духовна дисциплина.
Обаче не е работа за всеки да се катери по стръмните върхове на чистите понятия. И ето че този Фихте, който броди в такива абстрактни области, изпраща своя труд върху „Наукознанието" на Гьоте, прибягвайки до следните забележителни думи./*7/ „Аз виждам, и винаги съм виждал във Ваше лице представителя на чувството в неговата най-чиста духовна същност, каквото можем да открием в съвременната степен на хуманизма. С пълно право философията се обръща към Вас. Защото пробният камък за нея са именно Вашите чувства." Ето какво казва Фихте за Гьоте.
към текста >>
Нека например да се за
мисли
м върху едно чувство, което мнозина от Вас добре познават, едно чувство, което бихме могли да охарактеризираме по следния начин: В наши дни има много хора, които се стремят да скъсат със старите традиции и да стигнат до такива чувства,
мисли
и представи, чрез които те влизат в непосредствена връзка с външния свят.
Доколко Гьоте засяга най-дълбоките чувства също и на съвременното човечество в една толкова ограничена област това ние ще обсъдим още сега.
Нека например да се замислим върху едно чувство, което мнозина от Вас добре познават, едно чувство, което бихме могли да охарактеризираме по следния начин: В наши дни има много хора, които се стремят да скъсат със старите традиции и да стигнат до такива чувства, мисли и представи, чрез които те влизат в непосредствена връзка с външния свят.
Вие веднага ще се досетите какво имам предвид, ако Ви напомня за една известна картина, която доста се цени в наши дни. Става дума за картината „Ела, Господи Исусе, и наш гост бъди..."/*10/ Картината живее не само в своя създател, но и в онези, които и се радват и обичат да я гледат; те просто изпитват копнежа да зърнат образа на Исус още в същия миг, да видят как например Той сяда на трапезата и така нататък. Бихме могли да кажем, че тази картина има стойност не само за настоящата епоха, но и за всички времена, и че тя притежава една вечна, непреходна стойност, защото всяка епоха с право се стреми да я включи в своите художествени образци. С тези кратки думи аз смятам, че охарактеризирах основното усещане, което картината буди в душите на много от нашите съвременници.
към текста >>
14.
04. ВТОРА ЛЕКЦИЯ - ЕЗОТЕРИЧНО РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ГЬОТЕВОТО ТАЙНО ОТКРОВЕНИЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите
мисли
никакъв личен елемент, а да позволим на
мисли
те да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката.
Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по отношение на чувствата и волята, но и по отношение на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им говорят самите неща, респективно идеите, вложени в тях.
Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите мисли никакъв личен елемент, а да позволим на мислите да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката.
Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии. Да, човекът трябва да се издигне дотам, че да пречисти своето мислене, защото едва тогава той ще бъде обективен спрямо света около себе си.
към текста >>
Следователно, когато сме пречистили
мисли
те от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии.
Онзи, който е добре запознат с тези неща, знае: Хората не са в състояние да изключат личния елемент и да се борят за обективност не само по отношение на чувствата и волята, но и по отношение на мисленето; те все още не са достатъчно напреднали, за да се потопят безкористно в това, което им говорят самите неща, респективно идеите, вложени в тях. Обаче има достатъчно методи, с чиято помощ мисленето може да бъде пречистено до такава степен, че да не внасяме в нашите мисли никакъв личен елемент, а да позволим на мислите да мислят в самите нас, както постигаме това, примерно, в областта на математиката.
Следователно, когато сме пречистили мислите от всякакви личностни влияния, тогава ние говорим за пречистване или катарзис, както са се изразявали в древните Елевзински Мистерии.
Да, човекът трябва да се издигне дотам, че да пречисти своето мислене, защото едва тогава той ще бъде обективен спрямо света около себе си.
към текста >>
Гьоте дълбоко вярваше в принципа на инициацията и той нагледно ни представи посвещението на човека, през което мина той самият чрез пречистването на своите
мисли
, чувства и воля.
За Гьоте не беше никаква тайна, че всеки човек разполага със скрити възможности за вътрешно развитие.
Гьоте дълбоко вярваше в принципа на инициацията и той нагледно ни представи посвещението на човека, през което мина той самият чрез пречистването на своите мисли, чувства и воля.
Тези три вида посвещения, имащи отношение към трите основни душевни сили на мисленето, чувствата и волята, ние откриваме в неговата Приказка.
към текста >>
И според Гьоте този четвърти Цар олицетворява онази еволюционна степен от човешкото развитие, при която воля,
мисли
и чувства са все още смесени помежду си.
Как става това ние научаваме в хода на Приказката. Припомнете си, че когато се спуска в подземния храм, Змията проглежда чрез кристализиращата сила на Земята, тогава във всеки един от четирите ъгли застава по един Цар. В първия ъгъл стои Златният Цар, във втория стои Сребърният Цар, в третия Бронзовият Цар. В четвъртия ъгъл виждаме фигурата на един Цар, която представлява сплав от трите метала, изготвена по такъв начин, че те не могат вече да бъдат разграничени.
И според Гьоте този четвърти Цар олицетворява онази еволюционна степен от човешкото развитие, при която воля, мисли и чувства са все още смесени помежду си.
Или с други думи, той е представител на онези човешки души, които са подчинени на волята, мислите и чувствата, само защото не са ги подчинили на себе си и не са станали техни господари. Напротив, Момъкът особено след като всеки от Царете му помага да получи трите големи дарове в лицето на мисловното, чувственото и волевото познание, така че те вече не са хаотично смесени олицетворява онази познавателна степен, при която човекът е не роб, а господар на мислите, чувствата и волята. Защото човекът е техен роб само дотогава, докогато те са хаотично смесени в душата му, и не се проявяват там поотделно, така че всяка от трите сили да работи сама за себе си. Докато човекът не е постигнал тяхното разграничаване, той не е в състояние да осъществява своите познавателни възможности. Ако обаче го е постигнал, тогава господар на мислите става той, а не хаосът и мислите започват да светят с блясъка на Златния Цар, понеже никакъв друг примес не смущава неговите чувства, които стават чисти като Сребърния Цар; неговата воля също претърпява едно голямо пречистване и започва да сияе като Бронзовия Цар, без да е подвластна на мислите и чувствата; или с други думи, превръщайки мислите, чувствата и волята в самостоятелни инструменти на познанието, той просто надраства себе си до такава степен, че познавателните способности на мислите, чувствата и волята му разкриват един по-достоверен поглед върху нещата и той се потопява в същинския поток на събитията, в самата вътрешна същност на нещата.
към текста >>
Или с други думи, той е представител на онези човешки души, които са подчинени на волята,
мисли
те и чувствата, само защото не са ги подчинили на себе си и не са станали техни господари.
Как става това ние научаваме в хода на Приказката. Припомнете си, че когато се спуска в подземния храм, Змията проглежда чрез кристализиращата сила на Земята, тогава във всеки един от четирите ъгли застава по един Цар. В първия ъгъл стои Златният Цар, във втория стои Сребърният Цар, в третия Бронзовият Цар. В четвъртия ъгъл виждаме фигурата на един Цар, която представлява сплав от трите метала, изготвена по такъв начин, че те не могат вече да бъдат разграничени. И според Гьоте този четвърти Цар олицетворява онази еволюционна степен от човешкото развитие, при която воля, мисли и чувства са все още смесени помежду си.
Или с други думи, той е представител на онези човешки души, които са подчинени на волята, мислите и чувствата, само защото не са ги подчинили на себе си и не са станали техни господари.
Напротив, Момъкът особено след като всеки от Царете му помага да получи трите големи дарове в лицето на мисловното, чувственото и волевото познание, така че те вече не са хаотично смесени олицетворява онази познавателна степен, при която човекът е не роб, а господар на мислите, чувствата и волята. Защото човекът е техен роб само дотогава, докогато те са хаотично смесени в душата му, и не се проявяват там поотделно, така че всяка от трите сили да работи сама за себе си. Докато човекът не е постигнал тяхното разграничаване, той не е в състояние да осъществява своите познавателни възможности. Ако обаче го е постигнал, тогава господар на мислите става той, а не хаосът и мислите започват да светят с блясъка на Златния Цар, понеже никакъв друг примес не смущава неговите чувства, които стават чисти като Сребърния Цар; неговата воля също претърпява едно голямо пречистване и започва да сияе като Бронзовия Цар, без да е подвластна на мислите и чувствата; или с други думи, превръщайки мислите, чувствата и волята в самостоятелни инструменти на познанието, той просто надраства себе си до такава степен, че познавателните способности на мислите, чувствата и волята му разкриват един по-достоверен поглед върху нещата и той се потопява в същинския поток на събитията, в самата вътрешна същност на нещата. Естествено, това може да се потвърди само от личния опит.
към текста >>
Напротив, Момъкът особено след като всеки от Царете му помага да получи трите големи дарове в лицето на мисловното, чувственото и волевото познание, така че те вече не са хаотично смесени олицетворява онази познавателна степен, при която човекът е не роб, а господар на
мисли
те, чувствата и волята.
Припомнете си, че когато се спуска в подземния храм, Змията проглежда чрез кристализиращата сила на Земята, тогава във всеки един от четирите ъгли застава по един Цар. В първия ъгъл стои Златният Цар, във втория стои Сребърният Цар, в третия Бронзовият Цар. В четвъртия ъгъл виждаме фигурата на един Цар, която представлява сплав от трите метала, изготвена по такъв начин, че те не могат вече да бъдат разграничени. И според Гьоте този четвърти Цар олицетворява онази еволюционна степен от човешкото развитие, при която воля, мисли и чувства са все още смесени помежду си. Или с други думи, той е представител на онези човешки души, които са подчинени на волята, мислите и чувствата, само защото не са ги подчинили на себе си и не са станали техни господари.
Напротив, Момъкът особено след като всеки от Царете му помага да получи трите големи дарове в лицето на мисловното, чувственото и волевото познание, така че те вече не са хаотично смесени олицетворява онази познавателна степен, при която човекът е не роб, а господар на мислите, чувствата и волята.
Защото човекът е техен роб само дотогава, докогато те са хаотично смесени в душата му, и не се проявяват там поотделно, така че всяка от трите сили да работи сама за себе си. Докато човекът не е постигнал тяхното разграничаване, той не е в състояние да осъществява своите познавателни възможности. Ако обаче го е постигнал, тогава господар на мислите става той, а не хаосът и мислите започват да светят с блясъка на Златния Цар, понеже никакъв друг примес не смущава неговите чувства, които стават чисти като Сребърния Цар; неговата воля също претърпява едно голямо пречистване и започва да сияе като Бронзовия Цар, без да е подвластна на мислите и чувствата; или с други думи, превръщайки мислите, чувствата и волята в самостоятелни инструменти на познанието, той просто надраства себе си до такава степен, че познавателните способности на мислите, чувствата и волята му разкриват един по-достоверен поглед върху нещата и той се потопява в същинския поток на събитията, в самата вътрешна същност на нещата. Естествено, това може да се потвърди само от личния опит.
към текста >>
Ако обаче го е постигнал, тогава господар на
мисли
те става той, а не хаосът и
мисли
те започват да светят с блясъка на Златния Цар, понеже никакъв друг примес не смущава неговите чувства, които стават чисти като Сребърния Цар; неговата воля също претърпява едно голямо пречистване и започва да сияе като Бронзовия Цар, без да е подвластна на
мисли
те и чувствата; или с други думи, превръщайки
мисли
те, чувствата и волята в самостоятелни инструменти на познанието, той просто надраства себе си до такава степен, че познавателните способности на
мисли
те, чувствата и волята му разкриват един по-достоверен поглед върху нещата и той се потопява в същинския поток на събитията, в самата вътрешна същност на нещата.
И според Гьоте този четвърти Цар олицетворява онази еволюционна степен от човешкото развитие, при която воля, мисли и чувства са все още смесени помежду си. Или с други думи, той е представител на онези човешки души, които са подчинени на волята, мислите и чувствата, само защото не са ги подчинили на себе си и не са станали техни господари. Напротив, Момъкът особено след като всеки от Царете му помага да получи трите големи дарове в лицето на мисловното, чувственото и волевото познание, така че те вече не са хаотично смесени олицетворява онази познавателна степен, при която човекът е не роб, а господар на мислите, чувствата и волята. Защото човекът е техен роб само дотогава, докогато те са хаотично смесени в душата му, и не се проявяват там поотделно, така че всяка от трите сили да работи сама за себе си. Докато човекът не е постигнал тяхното разграничаване, той не е в състояние да осъществява своите познавателни възможности.
Ако обаче го е постигнал, тогава господар на мислите става той, а не хаосът и мислите започват да светят с блясъка на Златния Цар, понеже никакъв друг примес не смущава неговите чувства, които стават чисти като Сребърния Цар; неговата воля също претърпява едно голямо пречистване и започва да сияе като Бронзовия Цар, без да е подвластна на мислите и чувствата; или с други думи, превръщайки мислите, чувствата и волята в самостоятелни инструменти на познанието, той просто надраства себе си до такава степен, че познавателните способности на мислите, чувствата и волята му разкриват един по-достоверен поглед върху нещата и той се потопява в същинския поток на събитията, в самата вътрешна същност на нещата.
Естествено, това може да се потвърди само от личния опит.
към текста >>
Ние ще вникнем в този чуден образ от Гьотевото творчество, ако си припомним една негова
мисъл
: „Порочно е всичко онова, което освобождава нашия Дух, но не ни прави господари на самите себе си." За да постигне свободата, най-напред човекът трябва да стане господар на своите вътрешни душевни сили, и едва след това, окрилен от едно истинско познание, той може да отправи поглед към най-висшите душевни състояния, или с други думи, да се съедини с Красивата Лилия.
Ние ще вникнем в този чуден образ от Гьотевото творчество, ако си припомним една негова мисъл: „Порочно е всичко онова, което освобождава нашия Дух, но не ни прави господари на самите себе си." За да постигне свободата, най-напред човекът трябва да стане господар на своите вътрешни душевни сили, и едва след това, окрилен от едно истинско познание, той може да отправи поглед към най-висшите душевни състояния, или с други думи, да се съедини с Красивата Лилия.
Ако обаче пристъпи към тази задача неподготвен и недостатъчно пречистен, тогава силите му се стопяват и това се отразява опустошително върху душата му. Ето защо Гьоте ясно посочва, че Момъкът се стреми към такова освобождаване, което ще го превърне в господар на неговите собствени душевни сили. И в мига, когато неговите душевни сили са вече пречистени и избавени от хаоса, в този миг човекът е вече достатъчно узрял, за да овладее онова по- висше духовно състояние, което Гьоте ни описва под формата на свързването с Красивата Лилия.
към текста >>
Към силите, които са сходни със сянката на Великана, Гьоте включва и всичко онова, което остава под прага на ясното съзнание и кара човека да
мисли
и действува машинално.
Макар и този Великан да е съвсем безсилен, неговата сянка притежава определена мощ. Но какво означава да си „безсилен"? Припомнете си всички онези състояния, които настъпват при заглушаване на съзнанието, какъвто е случаят с хипнозата/*22/, сомнамбулизма и трансовите състояния: Всичко онова, което подтиска и заглушава ясното дневно съзнание, така че там проникват нисшите душевни сили, принадлежи към този втори път. Ето как пред безпомощната или „безсилна" душа също има път към духовния свят. Обаче душата не е в състояние сама да навлезе в духовното царство, а остава с понижено съзнание, остава безсъзнателна и може да пристъпи в царството на Духа само като една сянка.
Към силите, които са сходни със сянката на Великана, Гьоте включва и всичко онова, което остава под прага на ясното съзнание и кара човека да мисли и действува машинално.
Шилер, който беше посветен в художествените замисли на Гьоте, му пише по време на големите вълнения в западна Европа следното: Колко радостен съм, че не бяхте засегнати от грубата сянка на Великана! Какво има предвид Шилер? Той има предвид, че ако беше предприел пътуването си към западните части на Европа, той можеше да бъде повлиян от революционната обстановка там.
към текста >>
15.
05. ПРИКАЗКАТА ЗА ЗЕЛЕНАТА ЗМИЯ И КРАСИВАТА ЛИЛИЯ В СВЕТЛИНАТА НА РУДОЛФ ЩАЙНЕРОВОТО ДУХОВНО ИЗСЛЕДВАНЕ
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
Обаче всичко, което оттогава съм публикувал или съобщавал устно, е само последица от
мисли
те, които развих в хода на споменатата лекция.
„Аз бях проникнат от духа на тази Приказка още в началото на 90-те години от миналия век [...] и за пръв път говорих върху нея на 27 Ноември 1891 пред Гьотевото Общество във Виена. Това, което казах тогава, впоследствие се разшири в най-различни посоки.
Обаче всичко, което оттогава съм публикувал или съобщавал устно, е само последица от мислите, които развих в хода на споменатата лекция.
Моята драма
към текста >>
„Портата на посвещението" също е плод на тези
мисли
."
„Портата на посвещението" също е плод на тези мисли."
към текста >>
Един импулс за преобразяване на човека и
мисъл
та за Възкресението" Рудолф Щайнер казва следното:
В януарските си лекции „Гьотеанизмът.
Един импулс за преобразяване на човека и мисълта за Възкресението" Рудолф Щайнер казва следното:
към текста >>
И помислете сега от тази гледна точка за най- дълбоките импулси във „Фауст", за това, което Гьоте вложи в Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия, [...]; не се задържайте на повърхността, а се опитайте да проникне те в това, което живееше в Гьотевата душа, и тогава Вие стигате до
мисъл
та: Да, в тази човешка душа живее един съвсем нов Христов Импулс, един съвсем нов импулс, целящ преобразяването на цялото човечество, както навремето това стана чрез Мистерията на Голгота, един стремеж към ново задълбочаване в Мистерията на Голгота.
„Гьоте стои като един достоен представител на Петата следатлантска епоха, която беше за него една епоха на очакването. И понеже той не можеше да остане на езичническата степен, това при Гьоте се прояви по два начина: От една страна той стигна по чисто научен път до своето грандиозно естествознание, дало на света учението за цветовете и морфологията, а от друга страна той трябваше да се издигне високо над своите собствени естественонаучни възгледи, високо над цялото това модерно езичество.
И помислете сега от тази гледна точка за най- дълбоките импулси във „Фауст", за това, което Гьоте вложи в Приказката за Зелената Змия и Красивата Лилия, [...]; не се задържайте на повърхността, а се опитайте да проникне те в това, което живееше в Гьотевата душа, и тогава Вие стигате до мисълта: Да, в тази човешка душа живее един съвсем нов Христов Импулс, един съвсем нов импулс, целящ преобразяването на цялото човечество, както навремето това стана чрез Мистерията на Голгота, един стремеж към ново задълбочаване в Мистерията на Голгота.
Защото цялата Приказка е пропита с[...] едно настроение на трепетно очакване. Гьотеанизмът, наред с всичко друго, е също и едно трепетно очакване за нов поглед към Мистерията на Голгота."
към текста >>
Начинът, по който са построени образите, начинът, по който е замислена метаморфозата на човешката душа в Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия, последователността на
мисли
те, силата на
мисли
те е по същество християнска, и всъщност тази сила е новият път към Христос."
Начинът, по който са построени образите, начинът, по който е замислена метаморфозата на човешката душа в Приказка за Зелената Змия и Красивата Лилия, последователността на мислите, силата на мислите е по същество християнска, и всъщност тази сила е новият път към Христос."
към текста >>
16.
07. Б Е Л Е Ж К И
GA_22 Тайното откровение на Гьоте
„Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на
мисли
или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата, като форма на живот, тя присъствува в самия човек".
Основният стремеж на антропософски-ориентираната Наука за Духа е да стигне един всеобхватен „образ на света и човека". Антропософията не е догматично учение, което предопределя характера на въпросите, както и начина за тяхното разрешение.
„Тя няма нищо общо с мъртвото, абстрактно познание... а като живо познание, тя обхваща живота чрез самия него; тя се влива в човека не просто под формата на мисли или като резултат от едно или друго наблюдение, а като живителна кръв за душата, като форма на живот, тя присъствува в самия човек".
към текста >>
„топлината", „словото", „
мисъл
та" и „Азът".
„топлината", „словото", „мисълта" и „Азът".
към текста >>
17.
01. 1. Предговор от преводача
GA_23 Същност на социалния въпрос
Но още преди началото на века правителствата и народите свикнаха с
мисъл
та, че монополистичната, централно ръководена държава, е изобщо единствено възмогната форма на съвместен човешки живот.
Но още преди началото на века правителствата и народите свикнаха с мисълта, че монополистичната, централно ръководена държава, е изобщо единствено възмогната форма на съвместен човешки живот.
към текста >>
Тук е мястото да посочим и прекрасния извод на Рудолф Щайнер, над който човек може да
мисли
и медитира дълго: Братството може и трябва да се осъществява единствено в областта на икономиката Равенството може и трябва да се осъществява единствено в областта на правото Свободата може и трябва да се осъществява единствено в областта на духовния живот.
Тук е мястото да посочим и прекрасния извод на Рудолф Щайнер, над който човек може да мисли и медитира дълго: Братството може и трябва да се осъществява единствено в областта на икономиката Равенството може и трябва да се осъществява единствено в областта на правото Свободата може и трябва да се осъществява единствено в областта на духовния живот.
Седемдесет години слея Октомврийския преврат в Русия, инспириран от определени окултни среди на Западна Европа, и петдесет години след като Хитлер превзе Полша, „краят на социализма" е очевиден факт за всички. Какво виждаме около себе си днес разруха, престъпност, Азово-слаби индивиди, поддаващи се на всякакъв род внушения, колапс на икономиката, законодателна безпомощност, физическа, интелектуална и нравствена деградация.
към текста >>
18.
03. 3. Въведение
GA_23 Същност на социалния въпрос
И социалистически ориентираните
мисли
тели едва ли си представят друго, освен че обществото се стреми да служи на индивида според своите възможности.
Книгата посочва и други широко разпространени заблуждения. Доста хора смятат, че след като педагогиката се провежда под контрола на държавата, това се отразява благоприятно върху развитието на човечеството.
И социалистически ориентираните мислители едва ли си представят друго, освен че обществото се стреми да служи на индивида според своите възможности.
към текста >>
Който
мисли
по този начин, не вижда, че възпитаващите се превръщат в непрактични и чужди на живота хора, именно ако са лишени от възможността да формират самите педагогически принципи от най-мащабните им измерения до най-незначителните им подробности.
Който мисли по този начин, не вижда, че възпитаващите се превръщат в непрактични и чужди на живота хора, именно ако са лишени от възможността да формират самите педагогически принципи от най-мащабните им измерения до най-незначителните им подробности.
В този случай им се налагат директиви от външни, привидно „практични" личности. Антисоциалните напрежения възникват тъкмо поради обстоятелството, че в социалния живот попадат хора, чието възпитание е пропуснало да ги направи „социално чувствителни", социално ангажирани. А социално ангажирани индивиди може да изгради само такава възпитателна система, която на свой ред е ръководена от социално ангажирани личности. Никак няма да се справим със социалния въпрос, ако го разглеждаме отделно от проблемите на възпитанието и духовния живот. Антисоциални напрежения се създават не само при определени икономически ситуации, но и чрез това, че в рамките на тези ситуации хората се отнасят антисоциално помежду си.
към текста >>
И ако човек иска да крачи редом с него, той трябва да пригоди своите
мисли
и усещания към подвижния поток на живота.
Те изглеждат ясни и общовалидни само за хора, които са потънали в абстракции. Те често отхвърлят „практическите постановки", защото ги намират за недостатъчно точни и „ясни". Мнозина, които днес се смятат за реалисти, са всъщност в плен на всевъзможни абстракции. Те не се замислят, че животът може да приеме най-разнообразни форми. Той е един променлив и подвижен елемент.
И ако човек иска да крачи редом с него, той трябва да пригоди своите мисли и усещания към подвижния поток на живота.
Социалните задачи могат да бъдат обхванати само с помощта на такъв род мислене.
към текста >>
19.
04. 4.Относно целта на тази книга
GA_23 Същност на социалния въпрос
На преден план застават нови социални тенденции и подсказват, че за решаването на тези задачи ще трябва да бъдат търсени пътища, за които досега никой не е
мисли
л.
Социалният живот в съвременната епоха поставя пред нас сериозни и всеобхватни задачи.
На преден план застават нови социални тенденции и подсказват, че за решаването на тези задачи ще трябва да бъдат търсени пътища, за които досега никой не е мислил.
Напоследък се налага възгледът и той е в унисон с фактите на съвременния свят, а и с живота като цяло според който игнорирането на тези нови тенденции по необходимост доведе до днешните социални сътресения. Подобен възглед е в основата и на изложените в тази книга идеи. Те имат за цел да насочат проблемите, пред които е изправена голяма част от човечеството, в светлината на ясно осъзнатата социална воля.
към текста >>
Който смята, че би трябвало да насочвам читателя към социалните идеи на други автори, него аз моля да има предвид: най-съществените моменти в практическото осъществяване на предлаганите импулси са именно изходните положения и пътищата, по които възникват тези импулси, а не формулираните по един или друг начин
мисли
.
В своите разсъждения авторът съзнателно и безусловно отбягва употребата на общоприетите термини, с които си служи политическата икономия. Той предварително знае пасажите, които „специалистите" ще определят като дилетантски. Авторът предпочита такъв начин на изразяване не само защото се обръща и към хора, за които специалната терминология е трудно разбираема, а преди всичко от убеждението, че близкото бъдеще неизбежно ще потвърди колко едностранчиви и незадоволителни са изразите в така наречената „специална" литература.
Който смята, че би трябвало да насочвам читателя към социалните идеи на други автори, него аз моля да има предвид: най-съществените моменти в практическото осъществяване на предлаганите импулси са именно изходните положения и пътищата, по които възникват тези импулси, а не формулираните по един или друг начин мисли.
към текста >>
20.
05. I. Истинският облик на социалния въпрос, извлечен от живота на съвременното човечество
GA_23 Същност на социалния въпрос
И сега, в този решителен и отдавна подготвян стадий от еволюцията на човечеството, става ясно: колко трагично е, че от новите исторически дадености не израстват онези
мисли
, които са вложени в тези факти.
И сега, в този решителен и отдавна подготвян стадий от еволюцията на човечеството, става ясно: колко трагично е, че от новите исторически дадености не израстват онези мисли, които са вложени в тези факти.
И не случайно много личности, които изградиха своите концепции относно тази еволюция, за да служат на това, което беше залегнало в нея като социална цел, не са в състояние да отговорят на поставените от тези реалности съдбоносни въпроси.
към текста >>
То произтича оттам, че в неговото класово съзнание израстват строго определени
мисли
, които са в пряка зависимост от капиталистическия стопански ред.
Всички спорове около новия стопански живот, епохата на машините и капитализма, могат да са твърде полезни и да насочват към основните моменти на съвременното пролетарско движение; но това, което радикално обяснява сегашната ситуация в обществото, не произтича непосредствено от обстоятелството, че работникът е прикрепен до машината и че изобщо е поставен в капиталистическия порядък на живота.
То произтича оттам, че в неговото класово съзнание израстват строго определени мисли, които са в пряка зависимост от капиталистическия стопански ред.
Разбира се, мисловните стереотипи на епохата могат и да затруднят някого в стремежа му да обхване цялото значение на течи факти и да го подтикнат да вижда в тях само една диалектична игра на понятията. Напротив, тук трябва на заявим: Че за тези, които не са в състояние да различат същественото, шансът да се доберат до точен отговор на социалните въпроси е нищожен. Който иска да разбере пролетарското движение, той трябва да знае препи всичко как мисли пролетарият. Защото пролетарското движение от неговите реформаторски пориви по опустошителните му ексцеси се причинява не от „извънчовешки сили", не от „стопански импулси", а от хора, от техните представи и воля.
към текста >>
Който иска да разбере пролетарското движение, той трябва да знае препи всичко как
мисли
пролетарият.
Всички спорове около новия стопански живот, епохата на машините и капитализма, могат да са твърде полезни и да насочват към основните моменти на съвременното пролетарско движение; но това, което радикално обяснява сегашната ситуация в обществото, не произтича непосредствено от обстоятелството, че работникът е прикрепен до машината и че изобщо е поставен в капиталистическия порядък на живота. То произтича оттам, че в неговото класово съзнание израстват строго определени мисли, които са в пряка зависимост от капиталистическия стопански ред. Разбира се, мисловните стереотипи на епохата могат и да затруднят някого в стремежа му да обхване цялото значение на течи факти и да го подтикнат да вижда в тях само една диалектична игра на понятията. Напротив, тук трябва на заявим: Че за тези, които не са в състояние да различат същественото, шансът да се доберат до точен отговор на социалните въпроси е нищожен.
Който иска да разбере пролетарското движение, той трябва да знае препи всичко как мисли пролетарият.
Защото пролетарското движение от неговите реформаторски пориви по опустошителните му ексцеси се причинява не от „извънчовешки сили", не от „стопански импулси", а от хора, от техните представи и воля.
към текста >>
Стигна се дотам, че пролетарското съзнание се насочи към научно изработените
мисли
.
На всичко, което правеше, той успяваше да погледне по такъв начин, сякаш чрез професията си можеше да повярва, че осъществява онова, което го правеше „човек" в неговите собствени очи. Докато при машината и изобщо всред капиталистическия порядък на живота, човек беше предоставен на самия себе си, на своята вътрешна същност и то винаги, когато се опитваше да намери принципите, според които неговият съзнателен мироглед да се ръководи именно от чисто „човешките" стойности. Такъв мироглед не можеше да бъде извлечен нито от техниката, нито от капитализма.
Стигна се дотам, че пролетарското съзнание се насочи към научно изработените мисли.
Чисто човешките връзки с непосредствения живот бяха изгубени. Това обаче стана в една епоха, когато ръководните класи на човечеството се стремяха към един научен модел на мислене, който не притежаваше вече духовната ударна сила, за да поведе човешкото съзнание до стойности, отговарящи на неговите необхватни стремежи.
към текста >>
Аз добре зная как ще бъдат посрещнати тези
мисли
, както от пролетарските, така и от непролетарските среди, които вярват, че са „практически" наясно с нещата и с оглед на тази своя убеденост смятат изложените възгледи за нещо изкуствено и ненужно.
Аз добре зная как ще бъдат посрещнати тези мисли, както от пролетарските, така и от непролетарските среди, които вярват, че са „практически" наясно с нещата и с оглед на тази своя убеденост смятат изложените възгледи за нещо изкуствено и ненужно.
Разбира се, характерните за днешната епоха факти все повече ще показват колко несъстоятелна и измамна е подобна убеденост. Ако човек поиска да вникне без предубеждение в тези факти, ще установи, че подобни възгледи за живота, които се придържат единствено към външния вид на днешните събития, се опират всъщност само на определени представи, които нямат нищо общо с фактите. Този вид мисли толкова дълго и „практически" бяха следвали фактите, че накрая изгубиха всякаква връзка с тях. В този смисъл, сегашната световна катастрофа би могла да бъде един твърде строг възпитател за мнозина. Защото: какво очакваха хората, а какво стана?
към текста >>
Този вид
мисли
толкова дълго и „практически" бяха следвали фактите, че накрая изгубиха всякаква връзка с тях.
Аз добре зная как ще бъдат посрещнати тези мисли, както от пролетарските, така и от непролетарските среди, които вярват, че са „практически" наясно с нещата и с оглед на тази своя убеденост смятат изложените възгледи за нещо изкуствено и ненужно. Разбира се, характерните за днешната епоха факти все повече ще показват колко несъстоятелна и измамна е подобна убеденост. Ако човек поиска да вникне без предубеждение в тези факти, ще установи, че подобни възгледи за живота, които се придържат единствено към външния вид на днешните събития, се опират всъщност само на определени представи, които нямат нищо общо с фактите.
Този вид мисли толкова дълго и „практически" бяха следвали фактите, че накрая изгубиха всякаква връзка с тях.
В този смисъл, сегашната световна катастрофа би могла да бъде един твърде строг възпитател за мнозина. Защото: какво очакваха хората, а какво стана? Може ли да си позволим това и със социалното мислене?
към текста >>
Само че новото време изисква от човека да се ориентира не толкова в новите условия на живота, колкото да се ориентира в новите
мисли
.
Аз долавям и възраженията от идеолозите на пролетарския мироглед. Те тръгват от своите емоции и казват: Ето още един, който иска да отклони тежестта на социалните въпроси и да ги тласне в удобни за бюргерското съсловие релси. Такива идеолози просто не виждат как съдбата ги е свързала с пролетарския живот и как те се опитват да предприемат нещо чрез един начин на мислене, който всъщност им е завещан от "господстващите" класи като един вид наследство. Да, макар и тези хора да живеят като пролетарии, те мислят като бюргери.
Само че новото време изисква от човека да се ориентира не толкова в новите условия на живота, колкото да се ориентира в новите мисли.
Ето защо научното мислене ще придобие своя нов жизнено-важен смисъл едва тогава, когато по съответен начин развие същата подемна сила за един всестранен обхват на съзнанието, каквато бе присъща макар и по коренно различен начин на дребните мирогледи.
към текста >>
Само че ако се вгледаме в тези неща с изострен поглед, лесно ще открием, че същинският нерв, същинският водещ импулс на съвременното пролетарско движение тръгва не от това, за което днешните работници говорят, а от техните
мисли
.
Отличителните черти на съвременното социално движение се определят не от това, че една обществена група изисква промени в своите жизнени условия, макар и този стремеж да е съвсем естествен, а от начина по който хората възнамеряваха да ги осъществят от мисловните импулси на пролетарската класа. Фактите трябва да бъдат погледнати поне веднъж от тази гледна точка и то съвсем безпристрастно. И тогава ще установим как определени личности, който искаха да ориентират своето мислене в посоката на пролетарските импулси, снизходително се усмихваха, когато ставаше дума за това, чрез едни или други духовни усилия да се помогне в решаването на социалния въпрос. Те осмиваха това като идеология, като една сива и скучна теория. Те бяха убедени, че от областта на истинския духовен живот не може да се извлече абсолютно нищо за решаването на сложните социални въпроси.
Само че ако се вгледаме в тези неща с изострен поглед, лесно ще открием, че същинският нерв, същинският водещ импулс на съвременното пролетарско движение тръгва не от това, за което днешните работници говорят, а от техните мисли.
към текста >>
Съвременното пролетарско движение, както може би нито едно подобно движение в света при внимателен раз
мисъл
това е очевидно изниква от
мисли
те.
Съвременното пролетарско движение, както може би нито едно подобно движение в света при внимателен размисъл това е очевидно изниква от мислите.
Тук аз не изразявам някакво духовно хрумване, родено в едни или други предположения върху естеството на социалното движение. Ако ми е позволено да вмъкна една лична забележка, бих добавил само, че години наред аз преподавах във всевъзможни работнически клубове и вечерни училища. Вярвам, че проумях какво пулсира в душите на тези хора. Ето защо аз внимателно наблюдавах какви сили проникват в синдикалните организации на различните професии и съсловия. Надявам се, че говоря не от гледна точка на теоретичните постановки, а от моя непосредствен жизнен опит.
към текста >>
Нека разгледаме всичко онова, което съвременният работник може ясно да разкаже за своите собствени
мисли
, чувства и воля.
Според мен то дори не е някакъв съществен елемент в съвременното пролетарско движение. Според мен същественият факт е, че като най-могъщ импулс в пролетарските среди днес действува една мисловна система. Нещата могат да бъдат формулирани така: никога досега едно социално движение с определено прагматични и всекидневни изисквания не е тръгвало само от една единствена и чисто мисловна конструкция, какъвто е случаят със съвременното пролетарско движение. В известен смисъл като поставено върху една чисто научна основа то е дори първото подобно движение в света. Този факт трябва да бъде правилно разбран.
Нека разгледаме всичко онова, което съвременният работник може ясно да разкаже за своите собствени мисли, чувства и воля.
За един внимателен наблюдател е съвсем ясно, че подобни декларативни изявления изобщо не са важни.
към текста >>
Практически той гради целия си живот върху
мисли
те; а самите тях възприема като една измислена, недействителна идеология.
Съществено и важно е друго, а именно, че в пролетарското усещане за цялостния човек, решаващо стана нещо, което при другите класи е само една съставна част от техния душевен живот: Мисловния принцип. Ето защо работникът не може да признае напълно и съзнателно реалността на своите собствени душевни изживявания. Пречката е в това, че старият свят му предостави такъв начин на мислене, които работникът не можеше да превърне в нищо друго, освен в идеология.
Практически той гради целия си живот върху мислите; а самите тях възприема като една измислена, недействителна идеология.
Нищо друго не може да обясни пролетарския мироглед и неговото осъществяване така добре, както вникването в цялата важност на този факт.
към текста >>
Ето как съвременният пролетарий стигна до
мисъл
та, че единственият изход е в преминаването на цялата частна собственост върху средствата за производство от лично в колективно притежание.
Като от могъща сугестивна сила, неговият поглед е просто изместен в плоскостта на икономическия живот. И той вече изобщо не вярва, че някъде било то в духовния или душевен свят би могъл да се появи необходимият тласък за правилното и нормално протичане на социалното движение. Той вярва само в това, че бездуховния и неодушевен икономически живот ще предизвика онова състояние, което, според собствената му оценка, е достойно за човека. Така той беше принуден да търси своето благоденствие единствено В преструктурирането на икономическия живот. След това преструктуриране, смяташе той, ще бъдат отстранени всички недостатъци, произтичащи от частната инициатива, от егоизма на отделния работодател и от неговата невъзможност да зачита човешкото достойнство на работника.
Ето как съвременният пролетарий стигна до мисълта, че единственият изход е в преминаването на цялата частна собственост върху средствата за производство от лично в колективно притежание.
Подобен възглед възникна поради това, че вниманието бе отклонено от душевно-духовната същност на света и насочено към областта на чисто икономическите процеси.
към текста >>
21.
06. II. Относно произтичащите от живота опити за разрешение на социалните въпроси
GA_23 Същност на социалния въпрос
Тази
мисъл
обаче е съвършено погрешна.
Някому би могло да хрумне, че в основата на застъпваното тук гледище лежи вярата, според която социалният организъм чисто и просто се „изгражда" с помощта на една „сива" теория, взаимствана от естествената наука.
Тази мисъл обаче е съвършено погрешна.
Тук става дума за нещо съвсем друго. Днешната историческа криза на човечеството налага възникването на определени усещания във всеки определен човек и те ще трябва да бъдат улеснени от педагогическата и образователната система по същия начин, както става усвояването на четирите аритметични действия. Всичко, което досега крепеше старите форми на социалния организъм т.е. без да бъде съзнателно приемано в душевния живот на човека занапред ще отпадне. Отделният човек все повече и повече ще работи за разгръщането на тези нови усещания по съшия начин, както отдавна работи и за своето образование; този факт принадлежи към онези еволюционни импулси, които днес отново искат да проникнат в човешкия живот.
към текста >>
Върху зависимостта между социалния организъм и природните дадености трябва да
мисли
м по същия начин, както при обучението на отделния човек се съобразяваме с неговите дарби.
Природният принцип слага своя отпечатък върху стопанския живот, а чрез него и върху целия социален организъм. Обаче този природен принцип е налице без да е бил обект на каквато и да е социална организация, без да е привлякъл вниманието върху своите първични свойства на каквото и да е социализиране. Той трябва да бъде поставен в самите основи на социалния живот, както например в основите на възпитанието трябва да залегнат дарбите, които човек има в различните области, неговите физически и духовни качества. Изобщо природните дадености трябва да бъдат вземани под внимание при всеки опит за социализиране, при всеки опит, целящ да предаде стопански облик на съвместния човешки живот. Защото в основата на всеки стокооборот и на всяка трудова дейност, както и на всякакъв вид духовен живот, е заловено като първопричина това, което обвързва човека към определена част от природата.
Върху зависимостта между социалния организъм и природните дадености трябва да мислим по същия начин, както при обучението на отделния човек се съобразяваме с неговите дарби.
Можем да онагледим това с един прост пример. Нека само да се замислим как в определени области на Земята, където бананите са основна храна за населението, важна особеност за съвместния човешки живот се явява онази част от трудовата дейност, която се стреми да пренесе плодовете от банановите плантации до определени места, за да се преработят в едни или други хранителни продукти. Ако сравним човешкия труд, целящ да превърне бананите в храна за човешкото общество с труда, необходим примерно тук в Средна Европа за преработката на даден сорт пшеница, ще се окаже, грубо сметнато, че в първия случаи трудът е триста пъти по-малък.
към текста >>
Онези
мисли
тели, които вярват, че със своята воля насочват икономическите процеси в посоката на един здрав социален организъм, практически осъществяват крайните последици от стремежа на определени ръководни кръгове към одържавяване.
Стремежът да се прехвърлят определени стопански дейности (поща, железопътен транспорт и т.н.) в обсега на държавния монопол, трябва да отстъпи пред освобождаването на цялата икономика от областта на държавната политика.
Онези мислители, които вярват, че със своята воля насочват икономическите процеси в посоката на един здрав социален организъм, практически осъществяват крайните последици от стремежа на определени ръководни кръгове към одържавяване.
Те искат одържавяване на всички средства, свързани със стопанския живот, доколкото последните са средства за производство. Обаче нормалното развитие трябва да осигури пълна самостоятелност на стопанския живот, а на политическата държава съответно възможността така да въздейства върху него чрез правните механизми, че отделният човек да усети своето включване в социалния организъм без каквито и да е противоречия със своето правно съзнание.
към текста >>
Той забелязваше как човешките
мисли
приемат определен характер тъкмо чрез потребностите на държавния живот, където бяха в сила интересите на ръководните класи.
Разбира се, постиженията в математиката и физиката не могат да бъдат пряко повлияни от държавата. Нека обаче се замислим за историята, за другите хуманитарни науки. Не се ли превърнаха те в едно отражение на онази зависимост от държавния живот, в която се оказаха съответните учени, т.е. в отражение на характерните за държавния живот потребности? Тъкмо чрез този наложен им отвън характер, съвременните научно ориентирани представи, както и представите, господстващи в духовния живот започнаха да действуват върху пролетариата като идеология.
Той забелязваше как човешките мисли приемат определен характер тъкмо чрез потребностите на държавния живот, където бяха в сила интересите на ръководните класи.
Пролетарското мислене не виждаше тук друго, освен едно отражение на материални интереси и тяхната борба. И това породи в него усещането, че целият духовен живот е всъщност идеология и отражение на определени икономически интереси.
към текста >>
Въпреки това, намериха се остроумни
мисли
тели, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода.
През 18 век от най-дълбоките пластове на човешката природа се пробуди копнежът за преобразяването на социалния човешки организъм, но тогава той бликна при други условия, твърде различни от тези, в които живеем днес. Като девиз прозвучаха думите: Братство, Равенство, Свобода. Естествено, човек с непредубедено мислене и здрав усет за нещата, свързани с развитието на човешкия род, ще поиска да вникне докрай в значението на тези думи.
Въпреки това, намериха се остроумни мислители, които в хода на 19 век си направиха труда да покажат, че в единния социален организъм е невъзможно да се осъществи идеята за братство, равенство и свобода.
Те смятаха, че са наясно: ако трите импулса заработят, в социалния организъм те неизбежно ще стигнат до противоречие. Много от тях остроумно посочваха например колко абсурдно е, когато се прояви импулсът за равенство, да говориш в същото време за свободата, като за нещо, вложено по необходимост във всяко човешко същество. И мнозина не можеха друго, освен да се съгласят с тези, които посочваха въпросното противоречие; и все пак, сякаш по силата на едно общочовешко усещане се пораждаше един вид симпатия към всеки от тези три идеала!
към текста >>
22.
07. III. Капитализъм и социални идеи
GA_23 Същност на социалния въпрос
В своите
мисли
човек се ориентира към фактите, които вече трябва да господствуват над
мисли
те.
Днес с основание възниква въпросът, какво трябва да се направи най-напред, за да се справим с нарастващата тежест на социалните въпроси. И неотложните действия са неосъществими, ако не знаем какво отношение трябва да има това, което трябва да се извърши, спрямо основните принципи на здравия социален организъм. Но ако знаем това, в зависимост от мястото, на което сме поставени, или до което сме успели да се издигнем, ние ще сме в състояние да открием задачите, които се подразбират от самите факти. Застъпваният тук възглед се противопоставя и смущава преценките на нещата относно всичко, което човешката воля осъществява като социални структури в хода на продължителен период от време. Човек се вживява в тези импулси така, че от тях се пораждат възгледи за това, какво може да се извлече от тях, какво може да се промени.
В своите мисли човек се ориентира към фактите, които вече трябва да господствуват над мислите.
Обаче днес е необходимо не друго, а да видим, че преценка за фактите може да се постигне, само ако се обърнем към мисловните първообрази, лежащи в основата на всички социални събития.
към текста >>
Обаче малко или много несъзнавано в инстинктивните пориви на хората продължават да /живеят тези мисловни първообрази, дори и когато съзнателните
мисли
поемат в грешна посока и създават или вече са създали обективни факти, подкопаващи живота.
Ако липсват източниците, от които мисловните първообрази непрекъснато вливат сили в социалния организъм, тогава събитията приемат такава форма, че започват да подкопават живота, а не да го утвърждават.
Обаче малко или много несъзнавано в инстинктивните пориви на хората продължават да /живеят тези мисловни първообрази, дори и когато съзнателните мисли поемат в грешна посока и създават или вече са създали обективни факти, подкопаващи живота.
И точно тези мисловни първообрази, които възникват така хаотично пред жизнеподтискащия обективен свят, се проявяват явно или тайно под формата на всевъзможните революционни катаклизми на социалния организъм. Тези катаклизми няма да настъпват само тогава, когато социалният организъм е така изграден, че по всяко време да може да наблюдава не само къде изниква чрез първообразите известно отклонение в споменатите насоки и импулси, но и къде е налице възможността да им се противопоставя преди те да са станали неовладяеми.
към текста >>
Развитието на тези импулси стимулирани от
мисли
те в човешките души израства като една красноречива критика относно това, което се формира в социалния организъм през последните столетия.
В наши дни човешкият живот показва нарастващи отклонения в онези свои основни състояния, които идват като резултат от мисловните първообрази на хората.
Развитието на тези импулси стимулирани от мислите в човешките души израства като една красноречива критика относно това, което се формира в социалния организъм през последните столетия.
И въпрос на добра воля е настойчиво и енергично да се обърнем към мисловните първообрази, без да забравяме колко вредно е днес да ги прогонваме от живота като нещо неясно и „непрактично". В живота и изискванията на пролетарските среди диша фактологическата критика срещу това, което съвременната епоха успя да направи от социалния организъм. Задачата на нашето време е да обори едностранчивата критика и да стигне до убеждението, че от мисловните първообрази са изведими такива линии на поведение, при които фактите могат и трябва да бъдат насочвани напълно съзнателно. Отдавна е изтекло времето, когато за човечеството беше достатъчно да бъда обект на едно инстинктивно ръководство.
към текста >>
Относно гротескния характер на този възглед, мненията на елитарните среди съвпадат с тези на социалистическите
мисли
тели.
Днес хората не са готови за една безпристрастна оценка на това, доколко духовният живот може да се намеси в социалния организъм, защото те са свикнали да си представят Духа като максимално отдалечен от материалния свят. Мнозина ще намерят за твърде гротесков застъпения тук възглед, според който част от духовния живот може да се прояви в управлението на икономиката и капитала.
Относно гротескния характер на този възглед, мненията на елитарните среди съвпадат с тези на социалистическите мислители.
За да вникнем в значението на този гротесков възглед, който въпреки всичко може да подействува печално върху социалния организъм, нека отправим поглед към определени мисловни конструкции на съвременната епоха; по своята същност те отговарят на съвсем благотворни душевни импулси и все пак навсякъде, където намират достъп те могат да блокират адекватното социално мислене.
към текста >>
В изложените тук
мисли
може би има редица несъвършенства.
В изложените тук мисли може би има редица несъвършенства.
Но при едно съответствуващо на действителността мислене, нещата не се свеждат до това да се даде една „програма" веднъж завинаги, а до това да се очертае посоката, в която хората трябва да работят. В този ход на мисли, очертаната посока може да стане още по-ясна с помощта на един или друг пример. Но плодотворна цел ще постигнем пори и когато само разсъждаваме в смисъла на дадената посока.
към текста >>
В този ход на
мисли
, очертаната посока може да стане още по-ясна с помощта на един или друг пример.
В изложените тук мисли може би има редица несъвършенства. Но при едно съответствуващо на действителността мислене, нещата не се свеждат до това да се даде една „програма" веднъж завинаги, а до това да се очертае посоката, в която хората трябва да работят.
В този ход на мисли, очертаната посока може да стане още по-ясна с помощта на един или друг пример.
Но плодотворна цел ще постигнем пори и когато само разсъждаваме в смисъла на дадената посока.
към текста >>
Ако човек има усет за практическите и осъществими неща в живота, той няма да сметне горните
мисли
за една утопия.
Ако човек има усет за практическите и осъществими неща в живота, той няма да сметне горните мисли за една утопия.
Защото става дума за такива тенденции, които днес възникват във всяка област на живота. Трябва само да стигнем до убеждението, че в рамките на правовата държава, духовният живот и икономиката постепенно ще отхвърлят нейната предопределяща намеса. Ние не бива да се съпротивляваме срещу това, което действително трябва да стане, а именно срещу частните образователни заведения и срещу личната инициатива в стопанския живот. Разбира се, няма нужда държавните училища и държавно планирано производство да бъдат премахнати още утре. И все пак дори в малките и незначителни промени трябва да видим, че предстои бавно и постепенно разграждане на целия държавен монопол върху образованието и икономиката.
към текста >>
А да повярва, че е възможно, може само
мисли
тел, който е напълно чужд на действителността.
Физиократичната теория от миналото смяташе: Или хората създават ръководни правила за стопанския живот, които ограничават самостоятелното му развитие и тогава те са вредни, или пък законите действат в същото направление, в което и без друго протича стопанския живот и тогава те са излишни. Посредствената стойност на тази теория е преодоляна, но като навик на мисленето, тя продължава опустошителния си ход из човешките глави. Смята се, че когато една област от живота следва своите собствени закони, от нея трябва да произлезе всичко, което е необходимо за живота. Ако например стопанският живот е регулиран по такъв начин, че хората приемат ръководните правила за добри, би трябвало, следователно, от перфектно организирания стопански живот да произлязат изряден правов и духовен живот. Само че това е невъзможно.
А да повярва, че е възможно, може само мислител, който е напълно чужд на действителността.
В областта на икономиката не съществува нищо, чиято вътрешна природа да съдържа стимул за регулиране на междучовешките отношения. И ако поискаме да извлечем тези отношения от икономическите стимули, това означава да призовем човека с неговия труд и неговите средства за производство в рамките на стопанския живот. Той неизбежно ще се превърне в едно зъбчато колело, включено в икономическия механизъм. Защото икономическият живот има тенденцията непрекъснато да движи в една посока, в която трябва да понася въздействия от съвсем неочаквани места. Не е вярно, че ако правните норми следват икономическото развитие, те са добри, а ако му противоречат, са вредни.
към текста >>
Но ако той има поглед върху ценообразуването на стоката в стопанския организъм, няма да
мисли
по този начин.
разделение на труда, практически никога не печели своите доходи сам, а прави това чрез труда на всички участници в социалния организъм. Един шивач например, който си ушива дреха за лична употреба, изгражда спрямо нея съвсем други отношения от човек, чието примитивно равнище го кара сам да осигурява необходимите средства за поддържането на своя живот. Той си ушива дрехата, защото може да прави дрехи и за другите; за него стойността на дрехата изцяло зависи от уменията на другите. Фактически дрехата е средство за производство. Някой ще възрази, че тук става едно „разцепване" на понятията.
Но ако той има поглед върху ценообразуването на стоката в стопанския организъм, няма да мисли по този начин.
Тогава той ще види, че в един стопански организъм, почиващ върху разделението на труда, човек просто не може да работи за себе си. Може да се работи само за другите и да оставиш другите да работят за себе си. Човек не може да работи за себе си така, както не може и да изяде сам себе си. Обаче лесно могат да възникнат структури, които противоречат на разделението на труда и неговата същност. Последното става, когато производството на блага е нагласено така, че да предостави на отделния човек като собственост онова, което той може да произведе, благодарение само на обстоятелството, че заема своето място в социалния организъм.
към текста >>
23.
08. IV. Социалният организъм и връзките му с другите народи
GA_23 Същност на социалния въпрос
Щайнер загатва за следната локализация на трите основни душевни сили:
мисли
, чувства и воля.
/* Изразът може да бъда разбран само след основно запознаване с духовно-научното откритие на Р. Щайнер за „троичното разделяне на човешкия организъм". За пръв път в публикуваната през 1919 година книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21) Р.
Щайнер загатва за следната локализация на трите основни душевни сили: мисли, чувства и воля.
Мислите имат своето представителство „горе" в главата (мозъка, Корfsystem), чувствата в ритмичната система, разположена предимно в областта на гърдите (Вrustsysem), и волята „долу" в това, което Р. Щайнер нарича двигателно-веществообменна система. (Stoffwechsel-Gliedmalеn-System)/.
към текста >>
Мисли
те имат своето представителство „горе" в главата (мозъка, Корfsystem), чувствата в ритмичната система, разположена предимно в областта на гърдите (Вrustsysem), и волята „долу" в това, което Р.
/* Изразът може да бъда разбран само след основно запознаване с духовно-научното откритие на Р. Щайнер за „троичното разделяне на човешкия организъм". За пръв път в публикуваната през 1919 година книга „Върху загадките на душата" (Събрани съчинения № 21) Р. Щайнер загатва за следната локализация на трите основни душевни сили: мисли, чувства и воля.
Мислите имат своето представителство „горе" в главата (мозъка, Корfsystem), чувствата в ритмичната система, разположена предимно в областта на гърдите (Вrustsysem), и волята „долу" в това, което Р.
Щайнер нарича двигателно-веществообменна система. (Stoffwechsel-Gliedmalеn-System)/.
към текста >>
Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само
мисъл
та, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство.
Който вярва, че всред непосредствените причини за сегашната световна катастрофа не са намесени и социалните закономерности, трябва да помисли какво би произлязло от политическите мотиви на воюващите държави, ако „държавниците" им биха включили тези социални закономерности в своята воля. И какво би станало от друга страна ако подобна воля не беше създала самия заряд на последвалата експлозия. Ако през последните десетилетия внимателно сме наблюдавали надигащото се раково заболяване в междудържавните отношения възникнало именно като последица от социалните идеи на водещите политици ще разберем и думите на една видна личност в духовния елит на Европа, казани още през 1888 година относно социалната воля на водещите политици: „Целта е ясна: Да превърнем човечеството в едно царство от братя, които движени единствено от най-благородни мотиви да напредват заедно по своя път.
Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само мисълта, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство.
И тази мисъл е такава, че „тя не се помирява с нашето чудовищно въоръжаване, както и с това на нашите съседи. И все пак аз вярвам в нея. Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се изразява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години"). А какво друго бяха „военните приготовления", ако не стремеж на определени хора да запазят държавата като една монолитна и неделима формация, въпреки че в хода на съвременното развитие тази монолитна формация явно противоречеше на всеки нормален и здрав порив за съвместен живот на отделните народи? Нормален и здрав съвместен живот може да гарантира само онзи социален организъм, който ще възникне от логичните закономерности на новото време.
към текста >>
И тази
мисъл
е такава, че „тя не се помирява с нашето чудовищно въоръжаване, както и с това на нашите съседи.
Който вярва, че всред непосредствените причини за сегашната световна катастрофа не са намесени и социалните закономерности, трябва да помисли какво би произлязло от политическите мотиви на воюващите държави, ако „държавниците" им биха включили тези социални закономерности в своята воля. И какво би станало от друга страна ако подобна воля не беше създала самия заряд на последвалата експлозия. Ако през последните десетилетия внимателно сме наблюдавали надигащото се раково заболяване в междудържавните отношения възникнало именно като последица от социалните идеи на водещите политици ще разберем и думите на една видна личност в духовния елит на Европа, казани още през 1888 година относно социалната воля на водещите политици: „Целта е ясна: Да превърнем човечеството в едно царство от братя, които движени единствено от най-благородни мотиви да напредват заедно по своя път. Ако човек проучва историята само върху картата на Европа, би могъл да повярва, че близкото ни бъдеще е застрашено от едно масово и взаимно убийство", и само мисълта, че трябва да бъде намерен „пътят към истинските ценности на човешкия живот" може да съхрани усета за човешкото достойнство.
И тази мисъл е такава, че „тя не се помирява с нашето чудовищно въоръжаване, както и с това на нашите съседи.
И все пак аз вярвам в нея. Тя трябва да отвори очите ни, защото в противен случай би било по-добре с едно общо решение просто да анулираме човешкия живот и да обявим официален празник на самоубийството" (Така се изразява Херман Грим през 1888 на стр.46 от книгата си „Извадки от последните пет години"). А какво друго бяха „военните приготовления", ако не стремеж на определени хора да запазят държавата като една монолитна и неделима формация, въпреки че в хода на съвременното развитие тази монолитна формация явно противоречеше на всеки нормален и здрав порив за съвместен живот на отделните народи? Нормален и здрав съвместен живот може да гарантира само онзи социален организъм, който ще възникне от логичните закономерности на новото време.
към текста >>
Ето в такива релси течаха от доста време
мисли
те на германските „държавници"; т.е.
Авторът на тези редове искаше да прибави нещо към евентуалната възприемчивост спрямо тези драматични събития. В рамките на Германия и Австрия, точно по времето на военната катастрофа един твърде подходящ според него момент той искаше да предложи идеята за здравия социален организъм на определени личности, чието политическо влияние още тогава би дало силен тласък на този импулс. Някои личности, които с искрена загриженост гледаха на съдбата на немския народ, се постараха да направят достъпна идеята за троичното разделяне на социалния организъм. Напразно. Техните мисловни стереотипи ориентирани единствено към милитаристични представи настръхваха срещу подобни импулси, с които според тях не можеше да се предприеме нищо разумно. Накрая се заговори за „отделянето на държавата от училището"; това все пак беше нещо.
Ето в такива релси течаха от доста време мислите на германските „държавници"; т.е.
в една посока, която изключваше всяко разумно вникване в историческото значение на момента. Доброжелателни лица настояваха, че аз трябва да „публикувам" тези мои съображения. Но в конкретния случай този съвет беше възможно най-неподходящият. Какво би помогнало, ако в областта на „литературата", наред с хиляди други неща, започнат да се обсъждат и тези импулси, при това от едно частно лице. Към дълбоката същност на тези импулси принадлежи и обстоятелството, че тогава те можеха да добият значение само благодарение на мястото, където се произнасят.
към текста >>
24.
09. V. Обръщение към немския народ и към културния свят
GA_23 Същност на социалния въпрос
Вместо повърхностното обсъждане на незначителни проблеми, днес е необходим широк и мощен размах в самото светоусещане, в самия светоглед, за да проникнем в еволюционните сили с ясни и точни
мисли
, да им се посветим с решителна и твърда воля.
От непредубедената оценка на тези факти зависи цялото бъдеще на германския народ. В сегашното нещастие би трябвало да се появи тъкмо онова разбиране за нещата, до което през последните 50 години никой не успя да се приближи.
Вместо повърхностното обсъждане на незначителни проблеми, днес е необходим широк и мощен размах в самото светоусещане, в самия светоглед, за да проникнем в еволюционните сили с ясни и точни мисли, да им се посветим с решителна и твърда воля.
Нека престане дребнавият стремеж, да се принизяват като непрактични идеалисти всички, които са отправили своя поглед към тези еволюционни сили. Нека престанат и високомерието, и претенциите на тези, които се смятат за непогрешими практици, макар че точно те доведоха нещастието, прикривайки ограничения си ум под формата на „практични" действия. Нека се вслушаме в обявените за „идеалисти", които обаче в действителност са истинските практици, що се отнася до еволюционните импулси на новото време.
към текста >>
За тях е неприятна дори самата
мисъл
за троичния социален организъм, защото те се ръководят не според действителните изисквания на живота, а искат да градят всичко според удобните навици на своето мислене.
Естествена е съпротивата, с която всички „практици" се отнасят към сложността на разгледаните тук идеи.
За тях е неприятна дори самата мисъл за троичния социален организъм, защото те се ръководят не според действителните изисквания на живота, а искат да градят всичко според удобните навици на своето мислене.
Те обаче трябва да са наясно: Или ще приспособят своето мислене към изискванията на реалния свят, или ще се окаже, че не са извлекли никакви поуки от нещастията и са, следователно, готови да ги предизвикат отново в непредвидими размери.
към текста >>
25.
Съдържание
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Статия 15: Главната заблуда в социалната
мисъл
Статия 15: Главната заблуда в социалната мисъл
към текста >>
Статия 19: Копнежът за нови
мисли
Статия 19: Копнежът за нови мисли
към текста >>
26.
Статия 01: Необходимост на епохата
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Ако се осъзнае това, последствието ще е стремеж да се намерят
мисли
, които са по-адекватни спрямо реалния ход на реалните събития.
Време е да разберем, че партийните програми, които се преповтарят от по-далечното или по-близкото минало, са обречени на неизбежен провал, когато се поставят на изпитание от събития, като тези, които възникнаха заради катастрофата от Великата война[1]. Хората, които проповядваха тези програми и имаха възможност да нареждат социалните условия, бяха категорично опровергани от самата катастрофа. Техните защитници трябва да осъзнаят, че подобен начин на мислене беше неспособен да овладее действителния ход на събитията. А събитията изпреварваха мисленето им, като носеха объркване и разрушения.
Ако се осъзнае това, последствието ще е стремеж да се намерят мисли, които са по-адекватни спрямо реалния ход на реалните събития.
към текста >>
Хората се предават на установения ред, без да развиват
мисли
за неговото действително слагане в някакъв ред — такова беше положението в управляващите кръгове.
Те овладяха навиците в тази сфера, но нямаха предразположение, нито интерес да видят връзките ѝ с по-широките сфери около нея. Затворен в рамките на тясната си сфера, всеки с гордост се определяше като „практичен“. Всеки се съобразяваше с практиките на рутината и допускаше действията му да създават дупки в цялостния социален механизъм. Що за действия бяха това — не беше повод за загриженост. И така накрая всичко се превърна в едно огромно заплетено кълбо, като от тази пълна бъркотия се породи световната катастрофа.
Хората се предават на установения ред, без да развиват мисли за неговото действително слагане в някакъв ред — такова беше положението в управляващите кръгове.
И сега, изправени пред бъркотията, хората не могат да се отърсят от старите си мисловни навици. А един от тези навици е да разглеждат едно или друго нещо като „практична необходимост“, без да имат очи да видят, че това, което взимат за „практична необходимост“, лежи върху рушеща се основа.
към текста >>
А сега, когато събитията настояват да се занимаваме с продуктивни и живи
мисли
—
мисли
, които имат своите корени в реалния свят — тези теоретични „
мисли
без практично приложение“ ни се разкриват като недостатъчни.
Съвременната икономическа система нагледно показа неспособността на нашето мислене да бъде в крак със събитията. Именно движението на социалистическите работници разкри рушещата се основа на тази постройка. Сред работническото движение възникна различен тип партийна програма — такава, която дойде от непосредствения опит с упадъка, като или призова за промяна на курса, или очаква „спасение“ от разгръщането на вече съществуващите събития. Подобни програми възникват теоретично, идват от универсалните човешки потребности, без да се занимават практично с фактите. Практиката, която беше просто рутина и която ненавиждаше мисленето, влезе в конфликт със социалистическата практика, която всъщност е просто теория.
А сега, когато събитията настояват да се занимаваме с продуктивни и живи мисли — мисли, които имат своите корени в реалния свят — тези теоретични „мисли без практично приложение“ ни се разкриват като недостатъчни.
А тази недостатъчност ще става все по-очевидна, докато осъзнаем, че задачата ни е да развържем възела, задушаващ съвременния социален живот, като започнем да мислим интензивно.
към текста >>
А тази недостатъчност ще става все по-очевидна, докато осъзнаем, че задачата ни е да развържем възела, задушаващ съвременния социален живот, като започнем да
мисли
м интензивно.
Именно движението на социалистическите работници разкри рушещата се основа на тази постройка. Сред работническото движение възникна различен тип партийна програма — такава, която дойде от непосредствения опит с упадъка, като или призова за промяна на курса, или очаква „спасение“ от разгръщането на вече съществуващите събития. Подобни програми възникват теоретично, идват от универсалните човешки потребности, без да се занимават практично с фактите. Практиката, която беше просто рутина и която ненавиждаше мисленето, влезе в конфликт със социалистическата практика, която всъщност е просто теория. А сега, когато събитията настояват да се занимаваме с продуктивни и живи мисли — мисли, които имат своите корени в реалния свят — тези теоретични „мисли без практично приложение“ ни се разкриват като недостатъчни.
А тази недостатъчност ще става все по-очевидна, докато осъзнаем, че задачата ни е да развържем възела, задушаващ съвременния социален живот, като започнем да мислим интензивно.
към текста >>
Рутинираните прагматици, които всъщност са много непрактични, трябва да се опитат да видят, че старият начин за правене на бизнес — без план и без
мисли
— не само не спасява от катастрофата, ами я задълбочава.
Вместо глупава рутина и непрактични теоретични програми е нужна упорита добра воля у съвременниците, които искат да мислят с истинска практичност.
Рутинираните прагматици, които всъщност са много непрактични, трябва да се опитат да видят, че старият начин за правене на бизнес — без план и без мисли — не само не спасява от катастрофата, ами я задълбочава.
Дори сега хората не искат да видят, че липсата на мисли, което те погрешно припознаха с практичност, доведе до бъркотията. Те презираха онези, които настояваха за нови мисли, понеже били непрактични идеалисти. А сега същите те не искат да признаят, че, като постъпиха така, направиха възможно най-непрактичното. И наистина — като правят така, те се показват като същинските идеалисти, само че в най-лошия смисъл на думата.
към текста >>
Дори сега хората не искат да видят, че липсата на
мисли
, което те погрешно припознаха с практичност, доведе до бъркотията.
Вместо глупава рутина и непрактични теоретични програми е нужна упорита добра воля у съвременниците, които искат да мислят с истинска практичност. Рутинираните прагматици, които всъщност са много непрактични, трябва да се опитат да видят, че старият начин за правене на бизнес — без план и без мисли — не само не спасява от катастрофата, ами я задълбочава.
Дори сега хората не искат да видят, че липсата на мисли, което те погрешно припознаха с практичност, доведе до бъркотията.
Те презираха онези, които настояваха за нови мисли, понеже били непрактични идеалисти. А сега същите те не искат да признаят, че, като постъпиха така, направиха възможно най-непрактичното. И наистина — като правят така, те се показват като същинските идеалисти, само че в най-лошия смисъл на думата.
към текста >>
Те презираха онези, които настояваха за нови
мисли
, понеже били непрактични идеалисти.
Вместо глупава рутина и непрактични теоретични програми е нужна упорита добра воля у съвременниците, които искат да мислят с истинска практичност. Рутинираните прагматици, които всъщност са много непрактични, трябва да се опитат да видят, че старият начин за правене на бизнес — без план и без мисли — не само не спасява от катастрофата, ами я задълбочава. Дори сега хората не искат да видят, че липсата на мисли, което те погрешно припознаха с практичност, доведе до бъркотията.
Те презираха онези, които настояваха за нови мисли, понеже били непрактични идеалисти.
А сега същите те не искат да признаят, че, като постъпиха така, направиха възможно най-непрактичното. И наистина — като правят така, те се показват като същинските идеалисти, само че в най-лошия смисъл на думата.
към текста >>
27.
Статия 02: Международните аспекти на Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Също така той ще
мисли
, че необходимите уговорки ще са твърде сложни, за да сработят.
И сега, разбира се, веднага възниква въпросът: По какъв начин културният живот ще получава необходимата поддръжка от икономическия живот, ако административните граници на тези две сфери не се припокриват? За да намери отговора, човек само трябва да разбере, че един самоуправляващ се културен живот влиза в отношения с независимия икономически живот като една икономическа корпорация. Като една икономическа корпорация, той може да влезе в споразумения с икономическите административни органи в своята съответна област, за да получи икономическа подкрепа, независимо от по-големия икономически регион, към който тези административни региони могат да принадлежат. Всеки, който живее с представата, че практически възможно е само онова, което вече е виждал, ще гледа на тази идея като на „сива теория“.
Също така той ще мисли, че необходимите уговорки ще са твърде сложни, за да сработят.
Дали такива уговорки ще са сложни или не, ще зависи изцяло от уменията на хората, определени да водят преговорите. Както и да е, никой не трябва да се противопоставя на мерките, които се изискват от съвременните потребности на света, заради някакъв си страх от усложнения. (Вижте какво още казвам по този въпрос в Глава 4 от книгата ми „Същност на социалния въпрос“.)
към текста >>
28.
Статия 03: Марксизмът и Троичният социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Макар да е живял при доста различни обстоятелства, но с пълна проницателност за живота, Гьоте е записал две
мисли
, които са съвършено съпоставими към много съвременни социални изисквания.
Макар да е живял при доста различни обстоятелства, но с пълна проницателност за живота, Гьоте е записал две мисли, които са съвършено съпоставими към много съвременни социални изисквания.
към текста >>
29.
Статия 04: Троичният социален организъм и свободата в образованието
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид
мисли
и чувства.
Развитието на подрастващия човек изисква ръководство от съвършено различен вид мисли и чувства.
Някой може да е успешен учител само ако се намира в свободна и непосредствена връзка с ученика, на когото преподава. Трябва да се знае, че насоките за учителската работа зависят от познанието за човешката природа, принципите на социалния живот и други подобни неща, а не от регулациите или законите, привнесени отвън. Ако сериозно искаме да реформираме сегашния социален ред в такъв, при който преобладават социалните отношения, не трябва да се страхуваме от поставянето на духовно-културния живот (включително училищата и образователната система) под независим самоконтрол, защото от една такава свободна, независима система в рамките на социалния организъм ще се появят мъже и жени, които с радост и с усърдие ще вземат активно участие в целия социален живот.
към текста >>
Умовете се отклоняваха все по-далеч от
мисъл
та за духовния порядък в света, като се съсредоточаваха върху условията за икономическа ефективност.
Съзнанието за самоподдържащ се духовно-културен живот, в който участва човешката душа, беше изгубено. Индустриализмът и светският възглед за природата допринесоха за загубата. Във връзка с тази загуба е особеният начин, по който училищата бяха включени в съвременния социален организъм. Да се направи човекът по-полезен за светския живот в държавата и индустрията — това стана главната цел. Това, че човек е преди всичко същество с душа и следователно трябва да се изпълва със съзнание за връзката си с духовния ред на нещата, както и че чрез съзнанието си той придава смисъл на държавата и икономическата система, в която живее — всичко това все по-малко се вземаше под внимание.
Умовете се отклоняваха все по-далеч от мисълта за духовния порядък в света, като се съсредоточаваха върху условията за икономическа ефективност.
В средната класа това стана начин на чувстване — инстинктивна психологическа тенденция. Лидерите на работническата класа пък го направиха житейска философия — или по-скоро: догма.
към текста >>
30.
Статия 05: От какво имаме необходимост (за обновление на живота)
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
А в съзнателните
мисли
старите идеи отказват да следват инстинктивните вълнения.
В устройството на човешката душа е настъпило раздвоение. Нещо ново се вълнува в инстинктивните, несъзнателни импулси на човешката природа.
А в съзнателните мисли старите идеи отказват да следват инстинктивните вълнения.
Обаче, когато най-добрите инстинктивни подтици не се осветят от съответните мисли, те стават варварски, животински. Съвременното човечество стремглаво се е запътило към опасно положение заради оскотяването на инстинктите. Избавлението може да дойде само чрез стремежа към нови мисли, обновяващи световното положение. Всеки зов за социализация, който не взема предвид този факт, не води до нищо благотворно.
към текста >>
Обаче, когато най-добрите инстинктивни подтици не се осветят от съответните
мисли
, те стават варварски, животински.
В устройството на човешката душа е настъпило раздвоение. Нещо ново се вълнува в инстинктивните, несъзнателни импулси на човешката природа. А в съзнателните мисли старите идеи отказват да следват инстинктивните вълнения.
Обаче, когато най-добрите инстинктивни подтици не се осветят от съответните мисли, те стават варварски, животински.
Съвременното човечество стремглаво се е запътило към опасно положение заради оскотяването на инстинктите. Избавлението може да дойде само чрез стремежа към нови мисли, обновяващи световното положение. Всеки зов за социализация, който не взема предвид този факт, не води до нищо благотворно.
към текста >>
Избавлението може да дойде само чрез стремежа към нови
мисли
, обновяващи световното положение.
В устройството на човешката душа е настъпило раздвоение. Нещо ново се вълнува в инстинктивните, несъзнателни импулси на човешката природа. А в съзнателните мисли старите идеи отказват да следват инстинктивните вълнения. Обаче, когато най-добрите инстинктивни подтици не се осветят от съответните мисли, те стават варварски, животински. Съвременното човечество стремглаво се е запътило към опасно положение заради оскотяването на инстинктите.
Избавлението може да дойде само чрез стремежа към нови мисли, обновяващи световното положение.
Всеки зов за социализация, който не взема предвид този факт, не води до нищо благотворно.
към текста >>
31.
Статия 06: Уменията за работа, волята за работа и Троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Би трябвало да е очевидно, че се налага създаване на нов стимул за работа в същия момент, в който се появи
мисъл
та за елиминиране на стария стимул за егоистичната печалба.
Би трябвало да е очевидно, че се налага създаване на нов стимул за работа в същия момент, в който се появи мисълта за елиминиране на стария стимул за егоистичната печалба.
Стопанско управление, което не включва мотива за печалбата сред работните сили в икономиката, не може само по себе си да въздейства по какъвто и да било начин на човешката воля за работа. И точно понеже не може да го направи, се сблъсква със социалните искания, които голяма част от човечеството започва да повдига в наши дни. Тази част от човечеството вече не иска да бъде карано да работи заради икономическата принуда. То иска да работи заради мотиви, имащи отношение към човешкото достойнство.
към текста >>
32.
Статия 07: Какво не виждат социалистите
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Мисли
м и действаме според това, което ни е направило образованието — то е получено от хора, с които нямаме кръвна връзка.
В човешкото същество и в дейността му протичат много течения, които идват от най-разнообразни източници. Зависими сме от качествата, наследени от предците ни.
Мислим и действаме според това, което ни е направило образованието — то е получено от хора, с които нямаме кръвна връзка.
Би било странно, ако някой опитва да ни убеди, че трябва да се разруши единството ни, защото се повлияваме от различни източници по отношение на наследствеността и образованието. Погрешно ли да се каже, че оставаме незавършени, ако наследствеността и образованието действат от един източник, за да оформят живота ни?
към текста >>
33.
Статия 12: Право и икономика
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Затова всички опити само с икономически
мисли
да се напише рецепта за социална справедливост са обречени на провал.
Ако хората се сдружават на правова основа, която поражда интереси, различни от икономическите, тогава тези други интереси ще могат да се реализират. Ако човек е погълнат само от икономическия интерес, тези други интереси не се развиват. Ако човек, който разполага със средствата за производство, има усет за това, кой е най-добрият и най-продуктивният човек за дадена икономическа позиция, този негов усет не е придобит заедно със самата негова икономическа власт, а е бил развит в една сфера, работеща извън икономическата. Сам по себе си икономическият живот може да развие усещането за икономическа власт, но, успоредно с това, не носи усещане за социална справедливост.
Затова всички опити само с икономически мисли да се напише рецепта за социална справедливост са обречени на провал.
към текста >>
34.
Статия 14: Педагогическата основа за Валдорфското училище
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Евритмичното движение — движение с
мисъл
— ще замени тези движения, основани само на анатомията и физиологията на физическото тяло.
Когато хората осъзнаят колко много може да се спечели за интелекта от това ранно артистично образование на детето, те ще са склонни да позволят на изкуството да заеме достойното си място в основното училищно образование. Изкуството на музиката, рисуването и моделирането ще получи достойно място в програмата на обучение. Този артистичен елемент и физическите упражнения ще бъдат въведени в удачна комбинация. Ще бъдат развити дейни игри и гимнастика като израз на чувства, извикани от самата природа на музиката и рецитирането.
Евритмичното движение — движение с мисъл — ще замени тези движения, основани само на анатомията и физиологията на физическото тяло.
Хората ще открият колко голяма сила се спотайва в артистичния начин на обучение за развитието на волята и чувствата. Въпреки това, да учиш или обучаваш по такъв начин и да постигаш ценни резултати, може да бъде постигнато само от учители, които имат достатъчно силна проницателност за човешкото същество, за да разбират ясно връзката между методи, които те използват и свързаните с растежа сили, които проявяват себе си в периодите на живота. Истинският учител, истинският образовател не е някой, който е учил образователната теория като наука за управляване на децата, но е човек, в който педагогът в него е бил събуден от осъзнаването за човешката природа.
към текста >>
35.
Статия 15: Главната заблуда в социалната мисъл
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Главната заблуда в социалната
мисъл
Главната заблуда в социалната мисъл
към текста >>
Затова тези социалистически
мисли
тели искат да променят икономическата система според това, което според тях е довело до необходимостта от спешна промяна.
Този мисловен навик на управляващите класи през последните години беше превърнат в догма от социалистите. Те са уверени, че целокупният живот се обуславя от икономиката, защото са наследили този начин на мислене от онези, от които, повече или по-малко съзнателно, мислят по същия икономически начин.
Затова тези социалистически мислители искат да променят икономическата система според това, което според тях е довело до необходимостта от спешна промяна.
За тях е невъзможно да забележат, че биха усилили влиянието на това, което всъщност не искат, ако действията им се ръководят от идеи, които са довели точно до проблема, който искат да разрешат. Причината за това е, че хората се придържат много по-упорито към идеите и мисловните си навици, отколкото към външните институции.
към текста >>
Днес обаче е достигната една точка в човешката еволюция, когато самото естество на тази еволюция настоява за прогрес не само в нашите институции, но също и в
мисли
те ни и в мисловните ни навици.
Днес обаче е достигната една точка в човешката еволюция, когато самото естество на тази еволюция настоява за прогрес не само в нашите институции, но също и в мислите ни и в мисловните ни навици.
Това е изискване на човешкото развитие, а съдбата на социалното движение зависи дали това изискване ще се удовлетвори. Колкото и да е все още странно за много хора, все пак е вярно, че съвременният живот е придобил форма, която не може да се овладява от стари идеи.
към текста >>
В действителност тези
мисли
тели са извличали интелектуалните си концепции от една форма на духовния живот, която по своята природа вече не е била адекватна на икономическия живот в наше време.
Мнозина основателно казват, че към социалния проблем трябва да се подходи по начин, различен от този, да речем, на Сен Симон[1] или Оуен[2] или Фурие[3], че духовни импулси, каквито са техните, не могат да доведат до промяна в икономическия живот. Така те стигат до извода, че духовните импулси са съвършено неспособни да упражнят преобразуващ ефект върху социалния живот.
В действителност тези мислители са извличали интелектуалните си концепции от една форма на духовния живот, която по своята природа вече не е била адекватна на икономическия живот в наше време.
Вместо тогава да стигнат до ясното заключение, че „в такъв случай се нуждаем от нова форма на духовен и правов живот“, хората оформят мнението, че желаните социални условия ще възникнат от само себе си от икономическата сфера. Реално обаче ще настъпи икономически хаос, ако в по-нататъшния прогрес на еволюцията не се направят стъпки напред в духовно-културната сфера и в правната сфера — такива, каквито ги изисква новата епоха.
към текста >>
36.
Статия 16: Корените на социалния живот
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Духовното съзерцаване на природата ще промени този материализъм, а това духовно съзерцаване на природата ще осигури и средствата за онова трениране на
мисли
те, което, наред с други неща, прави възможно да разберем всеобхватно социалните организми.
Разбира се, ако за коректив се прилагат само конвенционалните научни възгледи, няма да се стигне далеч. В много отношения на тези възгледи им липсва силата, необходима за дълбоко проникване в природните факти. Ако все пак някой опита да се придържа към самата природа, вместо само към различните концепции за природата, ще се намери в по-добро положение да се учи безпристрастно, отколкото ако беше сред партийни възгледи. Въпреки добрата воля на много природоизследователи, които полагат усилия да превъзмогнат материалистичните си убеждения, обичайните концепции на природните науки днес продължават да са силно напоени с материализъм.
Духовното съзерцаване на природата ще промени този материализъм, а това духовно съзерцаване на природата ще осигури и средствата за онова трениране на мислите, което, наред с други неща, прави възможно да разберем всеобхватно социалните организми.
към текста >>
37.
Статия 17: Основата за троичния социален ред
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Карл Маркс и неговите последователи безспорно успяха да привлекат една класа в борбата си; но те просто предложиха същите
мисли
като онези на хората от противниковите класи.
Никой не трябва да продължава икономическия живот такъв, какъвто стана наложителен заради обстоятелствата от последните два века, докато в същото време поставя хората в социални позиции, явили се като следствие от политическите теории, принадлежащи на отминали времена. Също така никой не трябва да таи надежди, че класовото разделение, което възникна, без да донесе някакви нови политически течения, може да послужи като изходна точка за реформата на социалния организъм. Естествено, класите, които се чувстват потиснати, няма да приемат това твърдение. Те казват: „Ние имаме нови политически възгледи от над половин век.“ В книгата ми „Същност на социалния въпрос“ показах, че това не е вярно и че не може да се разглежда сериозно с оглед на социалното обновление.
Карл Маркс и неговите последователи безспорно успяха да привлекат една класа в борбата си; но те просто предложиха същите мисли като онези на хората от противниковите класи.
Затова, ако борбата доведе до това, което мнозина желаят, от него няма да излезе нищо ново и добро. Ще се стигне до същата задънена улица, само дето ще управлява друга група.
към текста >>
Той ще добие истинската си форма, когато структурата на социалния организъм е такава, че трите жизнени сили в основата на човешкото битие се разгърнат в пълна форма — от едва съзнаван инстинкт към напълно съзнателна
мисъл
.
Всеки, който не желае да види основната разлика между троичната идея и обичайните програми, ще отказва да бъде убеден, че тази идея може да е плодотворна. Идеята е в съзвучие с реалността; тя не се опитва да издевателства над живота с някаква политическа програма, а се стреми да създаде условия за живота, от който извират социални импулси и свободно се развиват. Въпросите на настоящето и близкото бъдеще не са такива, които могат да се решат само с интелект; те трябва да се решат в един жизнен процес, а този жизнен процес по-напред трябва да се създаде.
Той ще добие истинската си форма, когато структурата на социалния организъм е такава, че трите жизнени сили в основата на човешкото битие се разгърнат в пълна форма — от едва съзнаван инстинкт към напълно съзнателна мисъл.
към текста >>
38.
Статия 18: Истинското просвещение като основа за социално мислене
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Проявленията на природата се разкриват пред очите ни и даже онези, които не желаят дори да чуят за произхода на тези явления, камо ли да вникнат в тях, все пак могат да ги опишат, като в
мисъл
та им има и някаква реалност.
Отговорът на този въпрос може да се намери, като се наблюдава развитието на начина на мислене, който е присъщ на днешната цивилизована част на човечеството. Тези представители на съвременната цивилизация, които са си изградили определена представа за света, смятат за белег на своя ненадминат „прогрес“ да говорят за „неопознаваемото“ зад всички неща. Постепенно се е наложило вярването, че само най-необразованите хора говорят за „същността на нещата“ или за „невидимите причини на видимите неща“. В наши дни този начин на мислене може да се прилага в изучаването на външната природа.
Проявленията на природата се разкриват пред очите ни и даже онези, които не желаят дори да чуят за произхода на тези явления, камо ли да вникнат в тях, все пак могат да ги опишат, като в мисълта им има и някаква реалност.
към текста >>
Мирогледите, произлизащи от теорията на неопознаваемото (тя е в основата на повечето днешни
мисли
), винаги ще клонят към заблуждението, че може да се създаде адекватна организация на социалният живот само въз основа на материалните факти на икономическия живот.
Мирогледите, произлизащи от теорията на неопознаваемото (тя е в основата на повечето днешни мисли), винаги ще клонят към заблуждението, че може да се създаде адекватна организация на социалният живот само въз основа на материалните факти на икономическия живот.
към текста >>
Този кураж няма да отстъпи пред схващането, че хората не са достатъчно зрели за такава радикална промяна в
мисли
те и чувствата.
Този кураж няма да отстъпи пред схващането, че хората не са достатъчно зрели за такава радикална промяна в мислите и чувствата.
Тази „незрялост“ ще продължи да съществува, докато науката проповядва, че признаването на духа е неоснователно твърдение. Липсата на зрялост не е причината за сегашния безпорядък. Безпорядъкът се дължи на вярата, че признаването на духа е белег за невежество. Всички опити да се подреди правилно социалният живот, произтичащи от такова бездуховно просвещение, са обречени на провал, защото те изключват духа. Когато някой изгони духа от съзнанието си, този дух действа в несъзнателните области.
към текста >>
39.
Статия 19: Копнежът за нови мисли
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Копнежът за нови
мисли
Копнежът за нови мисли
към текста >>
Нима не е също толкова важно да намериш
мисли
, които да доведат до конкретни действия?
Това ли е най-важното в живота — просто да кажеш нещо, което е напълно вярно?
Нима не е също толкова важно да намериш мисли, които да доведат до конкретни действия?
Това е присъщо на съвременния обществен живот и му нанася голяма вреда, а именно — хората не съчетават мисленето си с чувство за реалност.
към текста >>
Човек трябва да е запознат с обичайните
мисли
през сегашната епоха.
Първо, човек трябва да разбира как хората са се подвели по този начин на мислене.
Човек трябва да е запознат с обичайните мисли през сегашната епоха.
към текста >>
Една съвкупност от социални
мисли
, която е издигната в култ, ни отвежда обратно към живота и обичаите на примитивните времена.
Една съвкупност от социални мисли, която е издигната в култ, ни отвежда обратно към живота и обичаите на примитивните времена.
Хората се ровят в „древните епохи“, за да намират колективни традиции и тем подобни, като извличат от тях заключения за това, което трябвало да се направи днес. Тази мисловна практика стана много модерна в статии върху социалния въпрос, като се разпространи и сред широки кръгове. В наши дни е застъпена в много идеи за „социалния въпрос“, особено сред масите.
към текста >>
Всъщност хората можеха да стигнат до тези
мисли
с много по-малко усилия от тези, които се полагат в много среди.
Всъщност хората можеха да стигнат до тези мисли с много по-малко усилия от тези, които се полагат в много среди.
Те можеха да уподобят човешкия социален живот с живота и навиците на различни диви животни. По този начин биха открили, че животните имат инстинктивни занимания, които им помагат да задоволяват нуждите си, както и че тези инстинктивни функции са приспособени по най-добрия начин към условията, които им осигурява природата.
към текста >>
Същественото по темата е, че в човешкото същество това инстинктивно функциониране трябва да се замени със съзнателна, съсредоточена
мисъл
.
Същественото по темата е, че в човешкото същество това инстинктивно функциониране трябва да се замени със съзнателна, съсредоточена мисъл.
Хората трябва да надграждаме основите от природата, както всяко друго същество трябва да яде, за да оцелее. „Въпросът за хляба“ е свързан с природните изисквания за елементарното ни съществуване. Но този въпрос е естествен за всяко същество, което се нуждае от храна, и човек не бива да го припознава погрешно със „социалното мислене“ в пълния смисъл.
към текста >>
Той може да бъде само: „Кои са плодотворните
мисли
, които могат, след като бъдат осъществени, да насочат човешкия труд към задоволяване на нашите потребности?
Социалното мислене започва само тогава, когато човекът работи върху природата чрез интелекта си. С помощта на мисленето той се превръща в господар на природните сили; с мисленето той се свързва с други човешки същества в даден работен процес, чрез който „хлябът“, извоюван от природата, става част от общия социален живот. За този живот „въпросът за хляба“ е интелектуален въпрос.
Той може да бъде само: „Кои са плодотворните мисли, които могат, след като бъдат осъществени, да насочат човешкия труд към задоволяване на нашите потребности?
“
към текста >>
“ И наистина, с най-голямо удоволствие бихме престанали да го изтъкваме, ако именно тези, които го намират за толкова безполезно, не бяха същите, които го забравят и унищожават всяко читаво социално мислене с тяхната мъдрост: „Хлябът не се прави от добронамерени
мисли
.“
Можем с готовност да се съгласим с всеки, който, след като се запознае с този аргумент, отговори: „Ама че примитивна мъдрост! Каква полза имаме от изтъкването на нещо, което е толкова очевидно?
“ И наистина, с най-голямо удоволствие бихме престанали да го изтъкваме, ако именно тези, които го намират за толкова безполезно, не бяха същите, които го забравят и унищожават всяко читаво социално мислене с тяхната мъдрост: „Хлябът не се прави от добронамерени мисли.“
към текста >>
Същото се отнася и за другото остроумие, чрез което някои опитват да заобиколят същността на социалния въпрос: „Преди всичко хората трябва да се върнат на работа.“ Хората работим, когато дадена
мисъл
подбужда душите ни и ни подтиква към действие.
Същото се отнася и за другото остроумие, чрез което някои опитват да заобиколят същността на социалния въпрос: „Преди всичко хората трябва да се върнат на работа.“ Хората работим, когато дадена мисъл подбужда душите ни и ни подтиква към действие.
Ако искаме някой да работи като член на обществото, докато в същото време се чувства ценен като индивидуалност, социалният живот трябва да се оформи от мисли, които разкриват личностния принос в светлината на човешкото достойнство. Определени среди обаче, особено социалистическите, искат да заменят това поощрение за работа чрез принудителна работа. Това е техният специфичен начин да избегнат признанието за необходимост от плодотворни социални идеи.
към текста >>
Ако искаме някой да работи като член на обществото, докато в същото време се чувства ценен като индивидуалност, социалният живот трябва да се оформи от
мисли
, които разкриват личностния принос в светлината на човешкото достойнство.
Същото се отнася и за другото остроумие, чрез което някои опитват да заобиколят същността на социалния въпрос: „Преди всичко хората трябва да се върнат на работа.“ Хората работим, когато дадена мисъл подбужда душите ни и ни подтиква към действие.
Ако искаме някой да работи като член на обществото, докато в същото време се чувства ценен като индивидуалност, социалният живот трябва да се оформи от мисли, които разкриват личностния принос в светлината на човешкото достойнство.
Определени среди обаче, особено социалистическите, искат да заменят това поощрение за работа чрез принудителна работа. Това е техният специфичен начин да избегнат признанието за необходимост от плодотворни социални идеи.
към текста >>
Нашата епоха копнее за творчески
мисли
.
Всичко, което другите с техните „величествени постижения“ са построили или искат да построят, ще се срути до основи, защото техните ужасни идеи и техният „практичен живот“ са били построени върху тресавището на илюзорните „реалности“. Такива хора просто развяват заблудите, оправдаващи навиците им, и самодоволно се самоизтъкват, като се подиграват с истинските житейски задачи. За човека с необременено съзнание това е ясно като бял ден. Да се виждат ясно тези неща е спешната задача за всички, които не се страхуват да променят начина си на мислене.
Нашата епоха копнее за творчески мисли.
Този копнеж не може да се задуши, независимо колко шумни могат да са противниците на мисълта в опитите си да го удавят в празнословия и претенциозно поведение.
към текста >>
Този копнеж не може да се задуши, независимо колко шумни могат да са противниците на
мисъл
та в опитите си да го удавят в празнословия и претенциозно поведение.
Всичко, което другите с техните „величествени постижения“ са построили или искат да построят, ще се срути до основи, защото техните ужасни идеи и техният „практичен живот“ са били построени върху тресавището на илюзорните „реалности“. Такива хора просто развяват заблудите, оправдаващи навиците им, и самодоволно се самоизтъкват, като се подиграват с истинските житейски задачи. За човека с необременено съзнание това е ясно като бял ден. Да се виждат ясно тези неща е спешната задача за всички, които не се страхуват да променят начина си на мислене. Нашата епоха копнее за творчески мисли.
Този копнеж не може да се задуши, независимо колко шумни могат да са противниците на мисълта в опитите си да го удавят в празнословия и претенциозно поведение.
към текста >>
40.
Статия 20: Търси се прозорливост!
GA_24 Статии върху троичното устройство на социалния организъм
Следователно, човек трябва да
мисли
за пълно преизграждане, основано на троичната идея.
В това се състои разликата между поддръжниците на троичната идея и всички онези, които си мислят, че могат да запазят старата форма на социален живот с нейната единна държава, като в нейните рамки построят една нова структура. Цялата идея за троичния социален организъм е построена върху схващането, че социалният модел в единна държава е това, което доведе света до сегашното катастрофално положение.
Следователно, човек трябва да мисли за пълно преизграждане, основано на троичната идея.
към текста >>
Троичната идея определено е противна за
мисли
те и чувствата на онези, които са свикнали да са благоразположени към унифицираната национална държава.
Троичната идея определено е противна за мислите и чувствата на онези, които са свикнали да са благоразположени към унифицираната национална държава.
За тях е толкова трудно да признаят честно пред себе си, че злините, които сега виждат около себе си, са следствие от идеята за унифицирана държава, колкото и ако ги помолят да ходят без твърда почва под краката. Земята, по която тези хора искат да стъпват, е унифицираната държава. Те я приемат за даденост и я застрояват с институции — с надеждата, че това ще доведе до подобрение на общественото положение. Но това, което е необходимо, е полагането на нова основа — за това обаче липсва кураж.
към текста >>
Защото, докато те избират да останат в рамките на партията, ще останат и склонни да интерпретират всяка
мисъл
, предложена от поддръжниците на троичната идея, по начин, удобен за тази партия.
Съобразно с това, не трябва да очаквате кой знае какво от разговори с членове на една или друга партия.
Защото, докато те избират да останат в рамките на партията, ще останат и склонни да интерпретират всяка мисъл, предложена от поддръжниците на троичната идея, по начин, удобен за тази партия.
Ако някой е осъзнал ценността на този импулс, трябва да го разбере всеобхватно и в дълбочина. Никой не може да направи каквото и да било за хората, които не искат троичния социален организъм, а може да се работи само с тези, които вече се изпълват с идеята. Само с такива хора може да се обсъждат подробности за обществените дела. Важно е да разберете, че няма смисъл да се говори с Г-н Ерцбергер[1] за обществените дела, докато Г-н Ерцбергер е Г-н Ерцбергер!
към текста >>
41.
00 Съдържание
GA_25 Философия, космология, религия
Вътрешни упражнения на
мисъл
та, чувството и волята.
Вътрешни упражнения на мисълта, чувството и волята.
към текста >>
42.
02. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ: ТРИТЕ НАПРАВЛЕНИЯ НА АНТРОПОСОФИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
Всички онези, които от години работят в Гьотеанума, ще се чувстват особено щастливи, ако след това ще могат да извикат в съзнанието си
мисъл
та за това задоволство, което нашите посетители извличат от своето идване.
Всичко, което е извършено тук, е извършено в негово име, в името на свободното човечество, на универсалното и цялостно човечество. Само то може да даде плодовете на една наука и на едно изкуство съобразени с духа. Този универсален дух е също онзи, благодарение на който от сърцето се излъчва благородната топлина способна да обгърне всяко човешко същество. Нека той проникне тези приветствени думи, които произнасям от дъното на сърцето. От все сърце също пожелавам да изработим заедно и да формулираме това, което ще осветли най-различните области на науката и на живота, за да могат всички, които са дошли тук, да се завърнат при техните огнища с едно несъмнено задоволство в сърцето.
Всички онези, които от години работят в Гьотеанума, ще се чувстват особено щастливи, ако след това ще могат да извикат в съзнанието си мисълта за това задоволство, което нашите посетители извличат от своето идване.
Позволете ми още веднъж да ви поздравя в този смисъл и да ви благодаря, че сте дошли тук.
към текста >>
Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на
мисъл
та.
Науките, които тя е родила, се прилагат в различни области на познатата действителност, действителност, която се предлага на сетивата, на наблюдението, на опитите. Не може да има съмнение, че тази научна дейност е оправдана и че тя задоволява нуждите от познание.
Само че философията, от която те произхождат, се вижда принудена пред тях да оправдае своето собствено съществувание, да каже защо тя изработва някои идеи, да докаже, че тези идеи не са илюзорни сънища, а само произведения на мисълта.
Днес се полагат много строги усилия, за да бъде допуснато съществуването на философските идеи, за да се ползват те с известно уважение.
към текста >>
През тази епоха този, който се издигаше до степента на философ, чувстваше тази работа на
мисъл
та като нещо също така естествено, както за нас днес е дишането.
В древна Гърция не е ставало въпрос за подобно нещо.
През тази епоха този, който се издигаше до степента на философ, чувстваше тази работа на мисълта като нещо също така естествено, както за нас днес е дишането.
Напротив, модерният философ чувства своите идеи в отвлечеността, в студенината, в сухотата. Когато мисли, той няма впечатлението, че се намира наистина в една действителност. В лабораторията химикът и физикът, както лекарят в клиниката, имат впечатлението, че работят в конкретността. Обаче този, който носи в себе си идеи се чувства понякога отдалечен със стотици мили от действителността. Към това състояние на нещата се прибавя и нещо друго.
към текста >>
Когато
мисли
, той няма впечатлението, че се намира наистина в една действителност.
В древна Гърция не е ставало въпрос за подобно нещо. През тази епоха този, който се издигаше до степента на философ, чувстваше тази работа на мисълта като нещо също така естествено, както за нас днес е дишането. Напротив, модерният философ чувства своите идеи в отвлечеността, в студенината, в сухотата.
Когато мисли, той няма впечатлението, че се намира наистина в една действителност.
В лабораторията химикът и физикът, както лекарят в клиниката, имат впечатлението, че работят в конкретността. Обаче този, който носи в себе си идеи се чувства понякога отдалечен със стотици мили от действителността. Към това състояние на нещата се прибавя и нещо друго. Съвсем правилно е, че философията носи едно име, което изразява повече от нейния теоретичен характер.
към текста >>
Модерната научна
мисъл
признава стойност само на данните, които и са доставени от сетивното наблюдение или от материалните опити.
За да се разбере причината за това състояние на нещата, трябва да се върнем в миналото до произхода на философското мислене, не като следваме вярната нишка на събитията, но оживявайки в нашето сърце, в нашата душа, това което историята ни учи. Тогава ще открием, че философията е живеела по съвършено различен начин в човешкото сърце отколкото днес.
Модерната научна мисъл признава стойност само на данните, които и са доставени от сетивното наблюдение или от материалните опити.
След това умът установява връзки между данните, между тези придобивки които физическият човек дължи на сетивата, с които е снабдено неговото тяло.
към текста >>
Той имаше ясното съзнание за една дейност, за една
мисли
телна дейност, която се разгръщаше в неговото етерно тяло.
Ние никога не се съмняваме в действителността на дишането, например защото имаме съзнание за нашето физическо тяло. По същия начин гъркът не се съмняваше, че философията тази мъдрост, за която беше запален, в която беше влюбен, се корени в една действителност, защото той още притежаваше съзнание за своето етерно тяло.
Той имаше ясното съзнание за една дейност, за една мислителна дейност, която се разгръщаше в неговото етерно тяло.
Модерният човек е изгубил това съзнание; той не знае, че има едно етерно тяло. Поради тази причина традиционната философия се е превърнала в сбор от отвлечени идеи; защото тя не може да счита за действителности идеите, които изработва, освен ако би имала съзнание за организма, в който те са изработени. Изгубвайки съзнанието за етерното, тя е изгубила това, което съставляваше действителността на философията. Тази философия се е превърнала в една отвлеченост, за която се чувства нужда да бъде оправдано нейното съществуване. Представете си все пак, че човешкото същество би било внезапно снабдено с един по-гъст организъм, по-материален организъм отколкото този на неговото сегашно физическо тяло.
към текста >>
Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на
мисъл
та, която се храни от техните данни.
В далечни, минали епохи хората наистина можеха, в тяхното вътрешно виждане, да познаят отново във Вселената, в Космоса това, което съставляваше също и живота на тяхната душа, без това да се приписва както днес поради неразбиране на някакъв антропоморфизъм. Животът на душата в самия него, неговият собствен вътрешен живот, беше за човека съставна част на духовния живот на Космоса също като животът на физическия организъм се счита за свързан с областта на природата, на сетивния свят.
Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни.
Събирайки тези изолирани данни, поставена бе основата на енциклопедическото знание. Резултатите получени от естествените науки са довели до една космология. Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта. Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта. Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят.
към текста >>
Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез
мисъл
та.
В далечни, минали епохи хората наистина можеха, в тяхното вътрешно виждане, да познаят отново във Вселената, в Космоса това, което съставляваше също и живота на тяхната душа, без това да се приписва както днес поради неразбиране на някакъв антропоморфизъм. Животът на душата в самия него, неговият собствен вътрешен живот, беше за човека съставна част на духовния живот на Космоса също като животът на физическия организъм се счита за свързан с областта на природата, на сетивния свят. Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни. Събирайки тези изолирани данни, поставена бе основата на енциклопедическото знание. Резултатите получени от естествените науки са довели до една космология.
Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта.
Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта. Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят. Човекът може да намери в нея своето физическо същество, но не своя вътрешен живот, живота на своята душа.
към текста >>
Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез
мисъл
та.
Животът на душата в самия него, неговият собствен вътрешен живот, беше за човека съставна част на духовния живот на Космоса също като животът на физическия организъм се счита за свързан с областта на природата, на сетивния свят. Но в днешната модерна епоха се допуска само познанието на природата основано на наблюдението и опита и на мисълта, която се храни от техните данни. Събирайки тези изолирани данни, поставена бе основата на енциклопедическото знание. Резултатите получени от естествените науки са довели до една космология. Обаче тази космология отразява само фактите на сетивната действителност, свързани помежду им чрез мисълта.
Така бе съставен един образ на вселената, обаче частите на този образ на са друго освен законите, които царуват над физическите, сетивни действителности, закони определени чрез мисълта.
Тя не включва в себе си, както правеше това космологията на древните, духовния живот, живота на душата, а само това, което може да бъде възприемано от сетивата, сетивния свят. Човекът може да намери в нея своето физическо същество, но не своя вътрешен живот, живота на своята душа.
към текста >>
Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти,
мисъл
та, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват.
А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото.
Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват.
Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>
Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва
мисъл
та, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи.
А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото. Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват.
Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи.
Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>
Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на
мисъл
та, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него.
А в минали времена космологията съдържаше също и всичко, което съставляваше живота на душата. Ако това не е така днес, причината е че познанието в съвременната епоха не може вече да разглежда този вътрешен живот както вършеха това хората от миналото. Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват. Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи.
Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него.
Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло. Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>
Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат
мисъл
та, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
Защото днес, когато се говори за отношенията на душата и тялото, се описват вътрешните факти, мисълта, чувството, волята и животът на душата се счита като сбор от тези изолирани дейности, които взаимно се проникват. Образът, който хората днес си съставят за вътрешния живот, включва мисълта, чувството, волята, които се считат като негови важни елементи. Понеже нещата стоят така, не може да се избегне, защото този образ на мисълта, чувството, на волята, които се взаимно проникват, да не отговаря на един вътрешен живот явил се при раждането, развиващ се заедно с човешкото същество и загиващ с него. Няма и най-малката опорна точка, която би позволила да се намери в него нещо, което да надживее смъртта. Защото така схващани трите способности са тясно свързани с живота на физическото тяло.
Хората виждат как се развиват различните органи на тялото и схващат мисълта, чувствата и волята като такива, които се развиват успоредно.
към текста >>
Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че
мисъл
та, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви.
Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че мисълта, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви.
Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в мисълта, в чувството и във волята. През тези три способности древните са долавяли една субстанция, а трите способности за тях са били само було, излъчване, еманация на тази субстанция. Това, което тези способности на душата покриват, забулват, за него е имало съзнание, ясновиждащото съзнание на миналото: Това е астралната същност на човека. Във физическия човек можем да познаем присъствието на един "етерен" човек, на един свръхсетивен човек; по същия начин в този физически и етерен човек можем да познаем присъствието на една "астрална" същност. Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция.
към текста >>
Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в
мисъл
та, в чувството и във волята.
Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че мисълта, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви.
Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в мисълта, в чувството и във волята.
През тези три способности древните са долавяли една субстанция, а трите способности за тях са били само було, излъчване, еманация на тази субстанция. Това, което тези способности на душата покриват, забулват, за него е имало съзнание, ясновиждащото съзнание на миналото: Това е астралната същност на човека. Във физическия човек можем да познаем присъствието на един "етерен" човек, на един свръхсетивен човек; по същия начин в този физически и етерен човек можем да познаем присъствието на една "астрална" същност. Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция. Тя принадлежи на духовните светове и се включва в съществуването, което водим между раждането и смъртта.
към текста >>
Астралната същност не е съставена от
мисъл
та, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция.
Те виждат, как тялото се минарилизира и се изражда физически и виждат също така, че мисълта, чувствата и волята също се атрофират в техните прояви. Обаче древността е имала за живота на душата едно познание, което е надвишавало това, което живее в мисълта, в чувството и във волята. През тези три способности древните са долавяли една субстанция, а трите способности за тях са били само було, излъчване, еманация на тази субстанция. Това, което тези способности на душата покриват, забулват, за него е имало съзнание, ясновиждащото съзнание на миналото: Това е астралната същност на човека. Във физическия човек можем да познаем присъствието на един "етерен" човек, на един свръхсетивен човек; по същия начин в този физически и етерен човек можем да познаем присъствието на една "астрална" същност.
Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция.
Тя принадлежи на духовните светове и се включва в съществуването, което водим между раждането и смъртта. Тя облича като един вид дреха физическото и етерното тела и след смъртта се връща в света на духовете и на душите. Това, което става видимо при раждането, е само проявление на този астрален човек. Мисъл, чувство, воля не могат да бъдат разбрани освен свързани с физическото тяло и съществуват само между раждането и смъртта.
към текста >>
Мисъл
, чувство, воля не могат да бъдат разбрани освен свързани с физическото тяло и съществуват само между раждането и смъртта.
Във физическия човек можем да познаем присъствието на един "етерен" човек, на един свръхсетивен човек; по същия начин в този физически и етерен човек можем да познаем присъствието на една "астрална" същност. Астралната същност не е съставена от мисълта, чувствата, волята; тя е тяхна основа, тяхна субстанция. Тя принадлежи на духовните светове и се включва в съществуването, което водим между раждането и смъртта. Тя облича като един вид дреха физическото и етерното тела и след смъртта се връща в света на духовете и на душите. Това, което става видимо при раждането, е само проявление на този астрален човек.
Мисъл, чувство, воля не могат да бъдат разбрани освен свързани с физическото тяло и съществуват само между раждането и смъртта.
към текста >>
Ако искаме да се издигнем до една истинска Космология, трябва да имаме познание за етерния човек и за астралния човек, от който
мисъл
, чувство и воля са само отражение.
Астралната същност, чието проявление са те, надхвърля физическото и етерното тела; тя има своето място в космоса, в един всемирен свят и не е затворена във физическия организъм.
Ако искаме да се издигнем до една истинска Космология, трябва да имаме познание за етерния човек и за астралния човек, от който мисъл, чувство и воля са само отражение.
Едно отражение намиращо се в човешкото същество, което няма за обиталище Космоса. Само първичната същност, съдържаща се в тях между раждането и смъртта, но винаги достъпна за ясновидеца било това от първобитните времена, било това което можем да добием днес по един методичен начин само тази същност има своето място в духовния Космос, от който физическата сетивна вселена е само едно отражение.
към текста >>
За да допуснем съществуването на една човешка субстанция, която да не е свърза на с физическото тяло и която има своето обиталище в една духовна вселена, трябва да се издигнем над
мисъл
та, чувството и волята, за да стигнем до техния източник.
Модерната космология е само едно построение, една скеля, която свързва помежду им данните на физическия, сетивен свят. Тя не може да съдържа в себе си вътрешния живот на човека, защото няма никакъв поглед за астралния свят.
За да допуснем съществуването на една човешка субстанция, която да не е свърза на с физическото тяло и която има своето обиталище в една духовна вселена, трябва да се издигнем над мисълта, чувството и волята, за да стигнем до техния източник.
Без познаването, без образа на астралния човек не е възможно да намерим отново образа на една духовна вселена, на една космическа душа. Когато отново ще добием това познание на астралния човек, ще имаме отново възможността за една космология, която съдържа същевременно образа на Космоса и този на човешкото същество.
към текста >>
Във вътрешната опитност на философската
мисъл
човекът има чувството, че е едно цяло; в космологията той е една част от космоса; освен това той има съзнанието, че е една същност, която притежава своята независимост както по отношение на неговото физическо тяло, така и по отношение на космоса.
Във вътрешната опитност на философската мисъл човекът има чувството, че е едно цяло; в космологията той е една част от космоса; освен това той има съзнанието, че е една същност, която притежава своята независимост както по отношение на неговото физическо тяло, така и по отношение на космоса.
Независимо от своето тяло, независимо също и от този Космос, на който принадлежи, така се чувства човешкото същество, когато назовава в себе си Човека-дух, днес под една напълно забулена форма, чрез малката дума "Аз". Когато произнасяме тази сричка: Аз, ние назоваваме в самите нас това, което не е зависимо нито от нашето физическо тяло, нито от нашето етерно тяло нито от нашето астрално тяло; ние назоваваме една вътрешна за нас и независима същност. Ние чувстваме, че тя принадлежи на един божествен свят, от който Космосът е само едно отражение, само един външен образ. Този Човек-дух, който малката дума "Аз" назовава, е облечен за нас с всичко, което съдържа Космосът, и за него физическото, сетивно тяло е също само една дреха.
към текста >>
За съвременното познание Азът, Човекът-дух, е една отвлечена идея, един вид формула, която включва в себе си
мисъл
та, чувството, волята.
За съвременното познание Азът, Човекът-дух, е една отвлечена идея, един вид формула, която включва в себе си мисълта, чувството, волята.
Самите философи не успяват да опишат и да охарактеризират Аза освен като съберат в една постройка дейностите на мисълта, на чувството и волята. Обаче в тази съвкупност не може да се намери нищо, което да не се заличава всяка вечер, когато настъпва сънят. Вземете Аза такъв, какъвто го характеризират модерните философи, Бергсон например.
към текста >>
Самите философи не успяват да опишат и да охарактеризират Аза освен като съберат в една постройка дейностите на
мисъл
та, на чувството и волята.
За съвременното познание Азът, Човекът-дух, е една отвлечена идея, един вид формула, която включва в себе си мисълта, чувството, волята.
Самите философи не успяват да опишат и да охарактеризират Аза освен като съберат в една постройка дейностите на мисълта, на чувството и волята.
Обаче в тази съвкупност не може да се намери нищо, което да не се заличава всяка вечер, когато настъпва сънят. Вземете Аза такъв, какъвто го характеризират модерните философи, Бергсон например.
към текста >>
43.
03. ВТОРА ЛЕКЦИЯ: ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА, ЧУВСТВОТО И ВОЛЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА
МИСЪЛ
ТА,
ВЪТРЕШНИ УПРАЖНЕНИЯ ЗА МИСЪЛТА,
към текста >>
Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената
мисъл
, която я изработва днес.
Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес.
Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота. По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание.
към текста >>
По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да
мисли
м по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание.
Философията се е родила от едно състояние на съзнанието съвършено различно от това на отвлечената мисъл, която я изработва днес. Това, което е необходимо, е да се възстанови в душата това състояние на съзнанието. Но от тези древни времена човечеството е следвало своето развитие и не може от само себе си да намери това състояние на съзнанието. За да се пресъздаде една философия, човечеството трябва да се издигне до нещо аналогично, но което все пак ще бъде напълно различно. Старото състояние на съзнанието, от което се е родила философията и в което философът чувстваше дейността на своето собствено етерно тяло, беше това на една полу-яснота.
По отношение на съвременната съзнание, което ни позволява да мислим по един рационален начин, то беше нещо подобно на съновидното съзнание.
Идеалът, който трябва да бъде достигнат е една философия, която да бъде отново възприемана в етерното тяло, но не в това съновидно състояние, каквото е било това на миналото. От друга страна трябва ясно да се види, че тези сънища на древните философи не могат да се сравнят с тези, които ние имаме днес. Нашите сънища са образни пред стави, съдържанието на които никога не е гарантирано от тяхната външност. Те могат да бъдат съставени от най-различни възпоминания или могат да произхождат от органически явления. През време когато се разгръща, сънят не ни доставя никога от само себе си гаранцията за неговата достоверност.
към текста >>
Нашият начин да си образуваме представите изисква да
мисли
м при пълно съзнание, той изисква животът на нашата душа да бъде осветлен от пълното съзнание, ако искаме да изработим едно истинско познание.
Те могат да бъдат съставени от най-различни възпоминания или могат да произхождат от органически явления. През време когато се разгръща, сънят не ни доставя никога от само себе си гаранцията за неговата достоверност. Друго е било състоянието на съзнанието, което в миналото са имали философите. Възприеманите представи също са има ли образен характер, обаче тези образи гарантираха напълно духовната етерна действителност, на която съответстваха, чийто послания те предаваха. Днес ние не можем да се изоставим на това полусъзнателно състояние на душата.
Нашият начин да си образуваме представите изисква да мислим при пълно съзнание, той изисква животът на нашата душа да бъде осветлен от пълното съзнание, ако искаме да изработим едно истинско познание.
Следователно, за да пресъздадем една истинска философия, трябва да намерим представи, които подхождат на етерния организъм и който същевременно да бъдат напълно съзнателни, каквито са тези на математиките или на естествените науки.
към текста >>
Без тялото,
мисъл
та която се разгръща в обикновеното съзнание, не може да се изработи; ето защо това съзнание е свързано с физическия организъм.
В следващите лекции аз ще разгледам по-обширно този начин на медитация, която ще намерите описана в моите книги "Как се добиват познания за висшите светове" и в "Тайната наука". Днес ще дам само нейния принцип: Трябва да съберем всичките си вътрешни сили, да ги откъснем от впечатленията, които могат да се получат било отвън, било отвътре, да ги изолираме напълно и да ги насочим спокойно върху една съвкупност от лесно контролируеми представи. Винаги, когато се практикува тази медитация може да остане кратка. Ако се повтаря в течение на месеци и даже на години с достатъчно енергия и твърдост, ще забележим един ден, че в нашата душа ние сме станали независими от физическия организъм и че отсега нататък можем да си кажем: - Когато мисля в моето физическо тяло, аз явно си служа с него; обаче самото мислене не се разгръща в това физическо тяло. Един нематериален организъм ми дава едно отражение на това мислене, което стига по този начин до моето съзнание.
Без тялото, мисълта която се разгръща в обикновеното съзнание, не може да се изработи; ето защо това съзнание е свързано с физическия организъм.
Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна мислителна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло.
към текста >>
Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна
мисли
телна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло.
Днес ще дам само нейния принцип: Трябва да съберем всичките си вътрешни сили, да ги откъснем от впечатленията, които могат да се получат било отвън, било отвътре, да ги изолираме напълно и да ги насочим спокойно върху една съвкупност от лесно контролируеми представи. Винаги, когато се практикува тази медитация може да остане кратка. Ако се повтаря в течение на месеци и даже на години с достатъчно енергия и твърдост, ще забележим един ден, че в нашата душа ние сме станали независими от физическия организъм и че отсега нататък можем да си кажем: - Когато мисля в моето физическо тяло, аз явно си служа с него; обаче самото мислене не се разгръща в това физическо тяло. Един нематериален организъм ми дава едно отражение на това мислене, което стига по този начин до моето съзнание. Без тялото, мисълта която се разгръща в обикновеното съзнание, не може да се изработи; ето защо това съзнание е свързано с физическия организъм.
Това лесно може да се разбере и също така много ясно може да се разбере идеята, че при медитацията една образна мислителна дейност се извършва над една представа лесно поддържана чрез концентрацията на душата, която се е освободила от физическото тяло.
към текста >>
Тогава човек има опитността за един образен свят, какъвто е бил в миналото светът на древните
мисли
те ли, които черпеха от него своята философия; този свят от образи присъства със същата яснота както всяка отделна представа в течение на научните опити и наблюдения.
Тогава човек има опитността за един образен свят, какъвто е бил в миналото светът на древните мислите ли, които черпеха от него своята философия; този свят от образи присъства със същата яснота както всяка отделна представа в течение на научните опити и наблюдения.
Той ни дава възможност да виждаме една съвкупност от сили, които в човека са източник на явленията на растеж от неговото раждане. Този общ преглед обхваща също силите на метаболизма, тези които произвеждат явленията на храносмилането и храненето. С други думи човек вижда, възприема под форма на образи съвкупността от жизнени, етерични, духовни сили, които пронизват човешкото същество и образуват в него един определен организъм, изграждат неговото тяло и му предават форма и живот. Така пълното съзнание овладява отново това, за което философите на древността са имали едно полу-съзнателно възприятие и от което техните наследници под една по-отвлечена форма са извлекли това, което днес наричаме философия. С други думи казано, човек се издига до онази степен на свръхсетивното познание, което се нарича имагинативно познание или образно познание, при което той възприема съвкупността на жизнените сили, на силите на растежа.
към текста >>
Но когато мислещият образно, когато
мисли
телят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в изразите на
мисъл
та и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената
мисъл
, чрез пълното обикновено съзнание.
При образното виждане на етерното, моят собствен организъм се слива в етерния свят. Аз имам чувството, че се намирам едновременно в едното и в другото. Тази вътрешна опитност на сливането на етерното тяло с дейността на жизнените сили в Космоса позволява да се изработят образни представи с точни очертания, след това те да бъдат изразени в думите на човешкия език. Така може да бъде пресъздадена една философия.
Но когато мислещият образно, когато мислителят който постига тази прецизна степен на ясновиждане, която се нарича имагинация, излива своите познания в изразите на мисълта и на обикновения език, слушателят ги възприема чрез обикновената мисъл, чрез пълното обикновено съзнание.
Тогава чувството, което той изпитва е различно. Обаче така предадената действителност по канала на езика и приета чрез същия посредник може да бъде изживяна в обикновеното съзнание. Така може да бъде отново овладяна една философия, която има своя източник в етерния свят, в етерния организъм на човека и в Космоса същевременно и ефектът произведен върху слушателя е такъв, че приемайки я посредством обикновения ум, той чувства че тя произхожда от една етерна, свръхсетивна действителност.
към текста >>
Инспиративното познание позволява да познаем този астрален организъм, който в обикновеното съзнание се изразява чрез
мисли
те, чувствата и волята.
Тогава съзнание се е издигнало до степента на инспирацията, тази която следва свръх сетивното познание чрез имагинацията. Това духовно съдържание, което прониква волево освободеното съзнание, тази съвкупност аз нарекох вчера астралния организъм на човека. Преди да слезе на Земята той обитава в духовния свят. От там той слиза и облича на Земята едно физическо и едно етерно тяло. При смъртта той напуска физическата дреха, за да продължи да живее в духовния свят.
Инспиративното познание позволява да познаем този астрален организъм, който в обикновеното съзнание се изразява чрез мислите, чувствата и волята.
към текста >>
Фактите, които обикновено следваме чрез
мисъл
та в реда, в който те са се представили, можем да се опитаме да ги възпроизведем вътрешно в обратен ред: Първо последният, след това предпоследния, после предидущия и т.н.
Това може да се постигне, когато волята се постави в действие по начин, който не се практикува в обикновения живот. Един пример ще ми позволи да уточня това, което искам да кажа.
Фактите, които обикновено следваме чрез мисълта в реда, в който те са се представили, можем да се опитаме да ги възпроизведем вътрешно в обратен ред: Първо последният, след това предпоследния, после предидущия и т.н.
докато стигнем до първия. Така чрез едно усилие на волята ние изпълняваме вътрешно това, което никога не става в състоянието на обикновеното съзнание, където волята включена в мисълта следва фактите в реда, в който те са се произлезли. Мислейки така по обратен път, различно от обикновено то мислене, ние освобождаваме волята от веригите на физическия и етерен организъм и я свързваме направо с астралната същност, от която тя е обикновено само едно отражение.
към текста >>
Така чрез едно усилие на волята ние изпълняваме вътрешно това, което никога не става в състоянието на обикновеното съзнание, където волята включена в
мисъл
та следва фактите в реда, в който те са се произлезли.
Това може да се постигне, когато волята се постави в действие по начин, който не се практикува в обикновения живот. Един пример ще ми позволи да уточня това, което искам да кажа. Фактите, които обикновено следваме чрез мисълта в реда, в който те са се представили, можем да се опитаме да ги възпроизведем вътрешно в обратен ред: Първо последният, след това предпоследния, после предидущия и т.н. докато стигнем до първия.
Така чрез едно усилие на волята ние изпълняваме вътрешно това, което никога не става в състоянието на обикновеното съзнание, където волята включена в мисълта следва фактите в реда, в който те са се произлезли.
Мислейки така по обратен път, различно от обикновено то мислене, ние освобождаваме волята от веригите на физическия и етерен организъм и я свързваме направо с астралната същност, от която тя е обикновено само едно отражение.
към текста >>
Това може да се отнася за нищожни незначителни навици, за онези които поддържат без човек да
мисли
много за тях.
Например човек може да измени своите навици, като съзнателно си предложи да извърши това; в това отношение той трябва да се стреми да преобрази своите, добити от години навици до такава степен, че да не изглежда вече същия човек.
Това може да се отнася за нищожни незначителни навици, за онези които поддържат без човек да мисли много за тях.
Тези навици, именно, изменени ще станат най-добрите помощници за добиването на свръхсетивното познание, което ще опиша сега. Например, човек има един почерк с определени характеристики и може да си постави за цел да свикне да пише по съвършено различен начин, да получи един почерк съвършено различен от този, който практикува от своето детство.
към текста >>
Мисъл
та, която се движи в областта на отвлеченостите тази
мисъл
, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията.
Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията.
Тя беше непозната на онези философи и учители, които основаха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща. Те познаваха само полу-съзнателнителни опитности, изживени като в съновидение имагинативни, инспиративни и интуитивни опитности. В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука. Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация.
към текста >>
В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената
мисъл
само откакто се е родила естествената наука.
Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията. Тя беше непозната на онези философи и учители, които основаха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща. Те познаваха само полу-съзнателнителни опитности, изживени като в съновидение имагинативни, инспиративни и интуитивни опитности.
В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука.
Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация. Но тя не беше позната също и от хората на 8-я, 9-я век след Р. Хр. През тази епоха бяха разпространени единствено познанията добити чрез някогашните три състояния на съзнанието. А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински израз на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена мисъл, която днес е скъпоценността на науката.
към текста >>
Не трябва да се
мисли
, че тази отвлечена
мисъл
се практикува само от учените.
Мисълта, която се движи в областта на отвлеченостите тази мисъл, която съставлява основата на нашите наблюдения и научни опити, се е развила само бавно в течение на еволюцията. Тя беше непозната на онези философи и учители, които основаха в древността философията, космологията и религиозния живот и от които преданието е наследило много неща. Те познаваха само полу-съзнателнителни опитности, изживени като в съновидение имагинативни, инспиративни и интуитивни опитности. В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука.
Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените.
Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация. Но тя не беше позната също и от хората на 8-я, 9-я век след Р. Хр. През тази епоха бяха разпространени единствено познанията добити чрез някогашните три състояния на съзнанието. А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински израз на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена мисъл, която днес е скъпоценността на науката. С други думи: В древните времена тази мисъл, която използва като инструмент физическия организъм не съществуваше.
към текста >>
А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински израз на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена
мисъл
, която днес е скъпоценността на науката.
В тях те черпеха познанията, които в миналото хората са имали във всички области, а ние развиваме отвлечената мисъл само откакто се е родила естествената наука. Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация. Но тя не беше позната също и от хората на 8-я, 9-я век след Р. Хр. През тази епоха бяха разпространени единствено познанията добити чрез някогашните три състояния на съзнанието.
А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински израз на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена мисъл, която днес е скъпоценността на науката.
С други думи: В древните времена тази мисъл, която използва като инструмент физическия организъм не съществуваше. Човекът мислеше само с помощта на своя етерен организъм, на своето астрално тяло и на своя Аз. Мислите му идваха от откровенията, които му донасяха Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще говорим по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото. Те още притежават вътрешни възприятия, също както такива са имали и нашите прадеди, но никога не могат да ги контролират.
към текста >>
С други думи: В древните времена тази
мисъл
, която използва като инструмент физическия организъм не съществуваше.
Не трябва да се мисли, че тази отвлечена мисъл се практикува само от учените. Училищата са я наследили и тя е завладяла и най-простите и първобитни същества, тези които живеят в селата далеч от всяка градска цивилизация. Но тя не беше позната също и от хората на 8-я, 9-я век след Р. Хр. През тази епоха бяха разпространени единствено познанията добити чрез някогашните три състояния на съзнанието. А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински израз на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена мисъл, която днес е скъпоценността на науката.
С други думи: В древните времена тази мисъл, която използва като инструмент физическия организъм не съществуваше.
Човекът мислеше само с помощта на своя етерен организъм, на своето астрално тяло и на своя Аз. Мислите му идваха от откровенията, които му донасяха Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще говорим по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото. Те още притежават вътрешни възприятия, също както такива са имали и нашите прадеди, но никога не могат да ги контролират. Понякога ние сме изненадани, колко строги мисли им се съобщават, чрез една логическа връзка по-блестяща от тази на един философ.
към текста >>
Мисли
те му идваха от откровенията, които му донасяха Имагинацията, Инспирацията и Интуицията.
Но тя не беше позната също и от хората на 8-я, 9-я век след Р. Хр. През тази епоха бяха разпространени единствено познанията добити чрез някогашните три състояния на съзнанието. А пълната яснота и будност, която трябва да бъде считана днес като истински израз на човешкото условие, може да бъде добита само благодарение на тази отвлечена мисъл, която днес е скъпоценността на науката. С други думи: В древните времена тази мисъл, която използва като инструмент физическия организъм не съществуваше. Човекът мислеше само с помощта на своя етерен организъм, на своето астрално тяло и на своя Аз.
Мислите му идваха от откровенията, които му донасяха Имагинацията, Инспирацията и Интуицията.
Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще говорим по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото. Те още притежават вътрешни възприятия, също както такива са имали и нашите прадеди, но никога не могат да ги контролират. Понякога ние сме изненадани, колко строги мисли им се съобщават, чрез една логическа връзка по-блестяща от тази на един философ. Това са самите мисли на духовния свят, а в миналото хората не са познавали други. Отвлеченото мислене, което единствено се практикува днес, се изработва с помощта на инструмента на физическото тяло.
към текста >>
Понякога ние сме изненадани, колко строги
мисли
им се съобщават, чрез една логическа връзка по-блестяща от тази на един философ.
С други думи: В древните времена тази мисъл, която използва като инструмент физическия организъм не съществуваше. Човекът мислеше само с помощта на своя етерен организъм, на своето астрално тяло и на своя Аз. Мислите му идваха от откровенията, които му донасяха Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще говорим по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото. Те още притежават вътрешни възприятия, също както такива са имали и нашите прадеди, но никога не могат да ги контролират.
Понякога ние сме изненадани, колко строги мисли им се съобщават, чрез една логическа връзка по-блестяща от тази на един философ.
Това са самите мисли на духовния свят, а в миналото хората не са познавали други. Отвлеченото мислене, което единствено се практикува днес, се изработва с помощта на инструмента на физическото тяло. То се ражда само благодарение на този инструмент и характеризира всички завоевания на съвременната епоха, тази епоха през която човечеството е стигнало до пълното земно съзнание. Обаче спрямо духовния свят то е като "заточено". Защото мисленето се явява като нещо принадлежащо на духовния свят чрез характерните черти, които уточних по-рано.
към текста >>
Това са самите
мисли
на духовния свят, а в миналото хората не са познавали други.
Човекът мислеше само с помощта на своя етерен организъм, на своето астрално тяло и на своя Аз. Мислите му идваха от откровенията, които му донасяха Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Това става и днес за съществата, които при обстоятелства, за които ще говорим по-нататък, са запазили един вид ясновидство, което не е модерното методично виждане на нашата епоха, а едно наследство от миналото. Те още притежават вътрешни възприятия, също както такива са имали и нашите прадеди, но никога не могат да ги контролират. Понякога ние сме изненадани, колко строги мисли им се съобщават, чрез една логическа връзка по-блестяща от тази на един философ.
Това са самите мисли на духовния свят, а в миналото хората не са познавали други.
Отвлеченото мислене, което единствено се практикува днес, се изработва с помощта на инструмента на физическото тяло. То се ражда само благодарение на този инструмент и характеризира всички завоевания на съвременната епоха, тази епоха през която човечеството е стигнало до пълното земно съзнание. Обаче спрямо духовния свят то е като "заточено". Защото мисленето се явява като нещо принадлежащо на духовния свят чрез характерните черти, които уточних по-рано. Когато то се получава с помощта на физическото тяло, то не живее вече в своя елемент, напуснало е своето произходно място.
към текста >>
Изработена във физическото тяло
мисъл
та не може вече да съдържа нищо, което да идва от духовния свят; мисленето е вече само една дейност, която се разгръща в тялото.
Изработена във физическото тяло мисълта не може вече да съдържа нищо, което да идва от духовния свят; мисленето е вече само една дейност, която се разгръща в тялото.
С други думи: Тази отвлечена мисъл не е вече одушевена от никаква действителност; тя е филтрираният, безкръвен остатък на имагинацията. Тя схваща вече само външната страна на нещата. Това, което намираме в нея, е само една привидна действителност, именно защото в този начин на мислене ние постоянно запазваме съзнанието за самите себе си, запазваме нашето себесъзнание. Но в полето на тази дейност ние може да намерим две неща: Първо, тези привидни, действителности, които тя ни предлага и които могат да претендират, че наистина изразяват нещата, могат да отразяват света на природата. Именно благодарение на това човекът е придобил това, което днес е негова гордост: Една наука освободена от всякаква субективност.
към текста >>
С други думи: Тази отвлечена
мисъл
не е вече одушевена от никаква действителност; тя е филтрираният, безкръвен остатък на имагинацията.
Изработена във физическото тяло мисълта не може вече да съдържа нищо, което да идва от духовния свят; мисленето е вече само една дейност, която се разгръща в тялото.
С други думи: Тази отвлечена мисъл не е вече одушевена от никаква действителност; тя е филтрираният, безкръвен остатък на имагинацията.
Тя схваща вече само външната страна на нещата. Това, което намираме в нея, е само една привидна действителност, именно защото в този начин на мислене ние постоянно запазваме съзнанието за самите себе си, запазваме нашето себесъзнание. Но в полето на тази дейност ние може да намерим две неща: Първо, тези привидни, действителности, които тя ни предлага и които могат да претендират, че наистина изразяват нещата, могат да отразяват света на природата. Именно благодарение на това човекът е придобил това, което днес е негова гордост: Една наука освободена от всякаква субективност.
към текста >>
Животът на природата не би могъл да бъде описан с помощта на една
мисъл
родена от един вътрешен личен живот.
Животът на природата не би могъл да бъде описан с помощта на една мисъл родена от един вътрешен личен живот.
Описанията на природните явления, такива, каквито са ги правели древните хора, не могат да бъдат днес допуснати като обективни. Именно поради това, че мисълта има само едно привидно, недействително съществуване, тя може да отразява външния свят. Именно поради това, че е лишена от всякакво съдържание свързано с този, който я поражда, тя става представа навъншните явления. На полето на тази недействителна мисъл човечеството е завоювало обективното познание на природата. Едното и другото са се явили в същата епоха.
към текста >>
Именно поради това, че
мисъл
та има само едно привидно, недействително съществуване, тя може да отразява външния свят.
Животът на природата не би могъл да бъде описан с помощта на една мисъл родена от един вътрешен личен живот. Описанията на природните явления, такива, каквито са ги правели древните хора, не могат да бъдат днес допуснати като обективни.
Именно поради това, че мисълта има само едно привидно, недействително съществуване, тя може да отразява външния свят.
Именно поради това, че е лишена от всякакво съдържание свързано с този, който я поражда, тя става представа навъншните явления. На полето на тази недействителна мисъл човечеството е завоювало обективното познание на природата. Едното и другото са се явили в същата епоха.
към текста >>
На полето на тази недействителна
мисъл
човечеството е завоювало обективното познание на природата.
Животът на природата не би могъл да бъде описан с помощта на една мисъл родена от един вътрешен личен живот. Описанията на природните явления, такива, каквито са ги правели древните хора, не могат да бъдат днес допуснати като обективни. Именно поради това, че мисълта има само едно привидно, недействително съществуване, тя може да отразява външния свят. Именно поради това, че е лишена от всякакво съдържание свързано с този, който я поражда, тя става представа навъншните явления.
На полето на тази недействителна мисъл човечеството е завоювало обективното познание на природата.
Едното и другото са се явили в същата епоха.
към текста >>
Второто нещо, което човек дължи на завоюването на
мисъл
та, е опитността на свободата.
Второто нещо, което човек дължи на завоюването на мисълта, е опитността на свободата.
Моралните подтици, родени от Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, получени в един вид смътно съзнание, предадени чрез сънищата, инстинктите и вътрешните движения на организма и тласкащи човека към действие винаги упражняват върху нас един натиск. Пружините на действието, когато те имат своя произход в организма, водят човека по принуждение. Що се отнася за моралните подтици получени чрез Имагинацията в етерния свят, те също упражняват един натиск. Ние не можем да сторим друго, освен да ги следваме. Същото е положението и с Инспирацията и Интуицията.
към текста >>
Докато при земното условие между раждането и смъртта човешкото същество, което получава тези морални подтици по канала на отвлечената
мисъл
, която не е нищо друго освен
мисли
телната дейност упражнена чрез физическия организъм не получава от тях никакво принуждение.
Моралните подтици, родени от Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, получени в един вид смътно съзнание, предадени чрез сънищата, инстинктите и вътрешните движения на организма и тласкащи човека към действие винаги упражняват върху нас един натиск. Пружините на действието, когато те имат своя произход в организма, водят човека по принуждение. Що се отнася за моралните подтици получени чрез Имагинацията в етерния свят, те също упражняват един натиск. Ние не можем да сторим друго, освен да ги следваме. Същото е положението и с Инспирацията и Интуицията.
Докато при земното условие между раждането и смъртта човешкото същество, което получава тези морални подтици по канала на отвлечената мисъл, която не е нищо друго освен мислителната дейност упражнена чрез физическия организъм не получава от тях никакво принуждение.
Защото простото мислене не налага нищо. Както и образът на един предмет в едно огледало, то не може да ни задължи да правим каквото и да е. Това, което е действително, ми се налага; това, което има само едно привидно съществуване, не може да ме принуди и трябва аз самият да се задължа да се съобразя с него. От това следва: С това мислене без истинска действителност, ни е дадена възможността за свободата. Следователно, когато моралните подтици, родени от духовния свят слизат към човека и стават съдържание на това мислене без действително съществуване, те се превръщат в свободни подтици.
към текста >>
44.
04. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ: МЕТОДИ НА ПОЗНАНИЕ: ИМАГИНАТИВНО, ИНСПИРАТИВНО И ИНТУИТИВНО
GA_25 Философия, космология, религия
За предпочитане е човек да се отдаде по този начин на една съвкупност от представи, която е съвършено нова, за която знае сигурно, че никога не е
мисли
л върху нея.
Когато човек се съсредоточава върху една математическа задача, той във всеки момент знае, че дейността на душата се задържа вътре в това, което тя възприема той знае, че никакво ефективно действие, никакво чувство, никакъв спомен не трябва да се примесват в тези представи, които трябва да завършат с решаването на задачата. Това трябва да бъде именно отношението на добре проведената медитация.
За предпочитане е човек да се отдаде по този начин на една съвкупност от представи, която е съвършено нова, за която знае сигурно, че никога не е мислил върху нея.
Защото ако би черпил образите от своята памет, той не би искал да контролира своите несъзнателни чувства, които биха се примесили. Следователно извънредно плодотворно за медитация е той да се остави посъветван от един опитен духовен изследовател, който ще има грижата, щото избраната тема да бъде напълно нова за него, да проникне за първи път в неговото съзнание, без да съдържа нищо запаметено или инстинктивно и не ангажираща нищо друго освен душата и духа. Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от мислите, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло. Той чувства с особена яснота, че живее в един свят изолиран от всичко, което е физическо. По този начин той прогресивно прониква в етерния свят и това става осезателно за него благодарение на характера на обекта, който самота негово тяло приема за него.
към текста >>
Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от
мисли
те, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло.
Когато човек се съсредоточава върху една математическа задача, той във всеки момент знае, че дейността на душата се задържа вътре в това, което тя възприема той знае, че никакво ефективно действие, никакво чувство, никакъв спомен не трябва да се примесват в тези представи, които трябва да завършат с решаването на задачата. Това трябва да бъде именно отношението на добре проведената медитация. За предпочитане е човек да се отдаде по този начин на една съвкупност от представи, която е съвършено нова, за която знае сигурно, че никога не е мислил върху нея. Защото ако би черпил образите от своята памет, той не би искал да контролира своите несъзнателни чувства, които биха се примесили. Следователно извънредно плодотворно за медитация е той да се остави посъветван от един опитен духовен изследовател, който ще има грижата, щото избраната тема да бъде напълно нова за него, да проникне за първи път в неговото съзнание, без да съдържа нищо запаметено или инстинктивно и не ангажираща нищо друго освен душата и духа.
Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от мислите, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло.
Той чувства с особена яснота, че живее в един свят изолиран от всичко, което е физическо. По този начин той прогресивно прониква в етерния свят и това става осезателно за него благодарение на характера на обекта, който самота негово тяло приема за него. То му се явява някакси отвън, както за нас са външни материалните предмети, които възприемаме. Но това, което показва, че медитацията се води успешно е, че мислите стават някак си по-състоятелни и че към отвлечения характер, който имаха дотогава, се прибавя живото чувство аналогични на тези, които правят от детето един възрастен човек, или на тези, които работят в нас, когато асимилацията задоволява нуждите на тялото. Така мисълта става истински действителна.
към текста >>
Но това, което показва, че медитацията се води успешно е, че
мисли
те стават някак си по-състоятелни и че към отвлечения характер, който имаха дотогава, се прибавя живото чувство аналогични на тези, които правят от детето един възрастен човек, или на тези, които работят в нас, когато асимилацията задоволява нуждите на тялото.
Следователно извънредно плодотворно за медитация е той да се остави посъветван от един опитен духовен изследовател, който ще има грижата, щото избраната тема да бъде напълно нова за него, да проникне за първи път в неговото съзнание, без да съдържа нищо запаметено или инстинктивно и не ангажираща нищо друго освен душата и духа. Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от мислите, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло. Той чувства с особена яснота, че живее в един свят изолиран от всичко, което е физическо. По този начин той прогресивно прониква в етерния свят и това става осезателно за него благодарение на характера на обекта, който самота негово тяло приема за него. То му се явява някакси отвън, както за нас са външни материалните предмети, които възприемаме.
Но това, което показва, че медитацията се води успешно е, че мислите стават някак си по-състоятелни и че към отвлечения характер, който имаха дотогава, се прибавя живото чувство аналогични на тези, които правят от детето един възрастен човек, или на тези, които работят в нас, когато асимилацията задоволява нуждите на тялото.
Така мисълта става истински действителна. В нея имаме същото чувство на пълнота, което ни доставяха силите на растеж, жизнените сили, а това именно доказва, че имагинативното мислене е било добито според даденото описание. Защото ако бихме стигнали до него използвайки несъзнателни елементи или даже служейки си с тялото, силите, действителностите, които се проявяват в свръхсетивното мислене, биха въздействали като обратна реакция върху физическия и етерен организъм. Те биха упражнили натиск върху жизнените сили, върху силите на храненето, и биха изменили физическия етерен организъм. Но това не бива да става в никой случай.
към текста >>
Така
мисъл
та става истински действителна.
Редовното повтаряне на едно такова упражнение, което може да бъде кратко всеки ден, създава едно състояние на душата, в което медитиращият се чувства вътрешно потопен в една дейност, която се е освободила от физическото тяло и която се различава от мислите, чувствата и волевите импулси свързани с физическото тяло. Той чувства с особена яснота, че живее в един свят изолиран от всичко, което е физическо. По този начин той прогресивно прониква в етерния свят и това става осезателно за него благодарение на характера на обекта, който самота негово тяло приема за него. То му се явява някакси отвън, както за нас са външни материалните предмети, които възприемаме. Но това, което показва, че медитацията се води успешно е, че мислите стават някак си по-състоятелни и че към отвлечения характер, който имаха дотогава, се прибавя живото чувство аналогични на тези, които правят от детето един възрастен човек, или на тези, които работят в нас, когато асимилацията задоволява нуждите на тялото.
Така мисълта става истински действителна.
В нея имаме същото чувство на пълнота, което ни доставяха силите на растеж, жизнените сили, а това именно доказва, че имагинативното мислене е било добито според даденото описание. Защото ако бихме стигнали до него използвайки несъзнателни елементи или даже служейки си с тялото, силите, действителностите, които се проявяват в свръхсетивното мислене, биха въздействали като обратна реакция върху физическия и етерен организъм. Те биха упражнили натиск върху жизнените сили, върху силите на храненето, и биха изменили физическия етерен организъм. Но това не бива да става в никой случай. Цялата дейност разгъната за постигане на имагинативното познание силите, които прилагаме в тази дейност, трябва да упражнят своето въздействие изключително върху отношенията на човека с външния свят и не трябва в никой случай да засягат организма.
към текста >>
Тогава вече в имагинативното познание медитиращият ще притежава същата дейност, която развива в своето физическо тяло, за да
мисли
и за да възприема света.
За да се получи добър резултат, медитацията трябва да бъде подсилена чрез други упражнения. Преди всичко ученикът трябва да развива определени вътрешни качества, като сила на характера, откровеност спрямо себе си, вътрешно спокойствие и преди всичко едно съвършено хладнокръвие, едно самообладание, което да позволи да се изпълняват както самите медитации, така и ясновидските изследвания, които са тяхно последствие, при едно разположение, което може да се сравни с това на математика. Когато, както при изковаване на навици, човек е добил тази сила на характера, тази вътрешна откровеност, това спокойствие и хладнокръвие, постоянно повтарящата се медитация (за някои ще бъдат достатъчни няколко седмици, за други ще бъдат необходими години) ще произведе своите плодове в целия физически и етерен организъм.
Тогава вече в имагинативното познание медитиращият ще притежава същата дейност, която развива в своето физическо тяло, за да мисли и за да възприема света.
Стигнал до тази точка той на първо място е в състояние да възприема като едно цяло, като една картина на времето, течението на неговия живот от детството насам. Той вижда да се простира пред него, във вътрешни подвижни форми, течението на своето собствено съществуване. Но нищо в тази картина не може да се сравни със спомените, които човек може да има обикновено за своето съществуване; това, което се възприема по този начин е също така действително, също така субстанциално, както жизнените сили и силите на растежа, под действието на които, чрез цялото тяло на малкото дете, а след това чрез неговата мисъл се проявява конфигурацията на неговата душа. Това, което тук се явява постепенно е етерният организъм развиващ се в течение на живота; той се явява в една картина много по-конкретна отколкото връзката на спомените, които обикновено се представят на съзнанието. Тези спомени не са нищо друго освен един вид последно вълнуващо се отражение, изхвърляно на повърхността, а техният източник се намира в етерните глъбини, където съзнанието никога не прониква, но които не моделират, създават форми през цялото наше съществуване от раждането до настоящия момент.
към текста >>
Но нищо в тази картина не може да се сравни със спомените, които човек може да има обикновено за своето съществуване; това, което се възприема по този начин е също така действително, също така субстанциално, както жизнените сили и силите на растежа, под действието на които, чрез цялото тяло на малкото дете, а след това чрез неговата
мисъл
се проявява конфигурацията на неговата душа.
Преди всичко ученикът трябва да развива определени вътрешни качества, като сила на характера, откровеност спрямо себе си, вътрешно спокойствие и преди всичко едно съвършено хладнокръвие, едно самообладание, което да позволи да се изпълняват както самите медитации, така и ясновидските изследвания, които са тяхно последствие, при едно разположение, което може да се сравни с това на математика. Когато, както при изковаване на навици, човек е добил тази сила на характера, тази вътрешна откровеност, това спокойствие и хладнокръвие, постоянно повтарящата се медитация (за някои ще бъдат достатъчни няколко седмици, за други ще бъдат необходими години) ще произведе своите плодове в целия физически и етерен организъм. Тогава вече в имагинативното познание медитиращият ще притежава същата дейност, която развива в своето физическо тяло, за да мисли и за да възприема света. Стигнал до тази точка той на първо място е в състояние да възприема като едно цяло, като една картина на времето, течението на неговия живот от детството насам. Той вижда да се простира пред него, във вътрешни подвижни форми, течението на своето собствено съществуване.
Но нищо в тази картина не може да се сравни със спомените, които човек може да има обикновено за своето съществуване; това, което се възприема по този начин е също така действително, също така субстанциално, както жизнените сили и силите на растежа, под действието на които, чрез цялото тяло на малкото дете, а след това чрез неговата мисъл се проявява конфигурацията на неговата душа.
Това, което тук се явява постепенно е етерният организъм развиващ се в течение на живота; той се явява в една картина много по-конкретна отколкото връзката на спомените, които обикновено се представят на съзнанието. Тези спомени не са нищо друго освен един вид последно вълнуващо се отражение, изхвърляно на повърхността, а техният източник се намира в етерните глъбини, където съзнанието никога не прониква, но които не моделират, създават форми през цялото наше съществуване от раждането до настоящия момент. В този живот на глъбините се потопява сега имагинативното съзнание и като начало, то предлага на човешкото същество едно истинско познание на самия себе си в течение на неговото настоящо съществуване. През следващите дни ние ще видим, как това познание може да се разпростре върху предземния живот.
към текста >>
Нищо не ни дава право да
мисли
м, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване.
Истината обаче е, че това сливане на човека с външния свят беше тогава едно елементарно състояние на неговото съзнание, установено също така спонтанно, както за нас е значението, което отдаваме на звуците и цветовете.
Нищо не ни дава право да мислим, че първобитният човек, понеже беше надарен с въображение, е имал за външния свят само едно виждане като при сънуване.
Той възприемаше външния свят също така явно, както ние правим това днес. Нашето сетивно възприятие е само една метаморфоза на този първобитен начин на възприемане навъншния свят.
към текста >>
45.
05. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ: ОСНОВНИ ЕЛЕМЕНТИ НА ФИЛОСОФИЯТА, КОСМОЛОГИЯТА И РЕЛИГИЯТА
GA_25 Философия, космология, религия
В действителност
мисъл
та е един мъртъв труп, или най-малко нещо, което в нашата душа постоянно се стреми да се превърне в мъртъв труп.
Когато в съвкупността на живия свят виждаме на какво поле се поставя мъртвия труп, чрез мисленето ние стигаме дотам да разберем това, което го е произвело, т.е. живото същество. Природата на която изоставяме тялото, може само да го разруши, но не може да го съгради. Ако искаме да стигнем до силите, които са изградили мъртвия труп, ние сме принудени да се върнем назад към живия човек. По един аналогичен път, но в една друга област, на инспиративното познание се разкрива природата на това мислене, на тази способност да образуваме представи, която притежаваме при обикновеното състояние на съзнанието.
В действителност мисълта е един мъртъв труп, или най-малко нещо, което в нашата душа постоянно се стреми да се превърне в мъртъв труп.
Преди да започнем земното съществуване, докато в духовния свят е бил душа и дух, човекът притежаваше една жива мисъл.
към текста >>
Преди да започнем земното съществуване, докато в духовния свят е бил душа и дух, човекът притежаваше една жива
мисъл
.
живото същество. Природата на която изоставяме тялото, може само да го разруши, но не може да го съгради. Ако искаме да стигнем до силите, които са изградили мъртвия труп, ние сме принудени да се върнем назад към живия човек. По един аналогичен път, но в една друга област, на инспиративното познание се разкрива природата на това мислене, на тази способност да образуваме представи, която притежаваме при обикновеното състояние на съзнанието. В действителност мисълта е един мъртъв труп, или най-малко нещо, което в нашата душа постоянно се стреми да се превърне в мъртъв труп.
Преди да започнем земното съществуване, докато в духовния свят е бил душа и дух, човекът притежаваше една жива мисъл.
към текста >>
Една
мисъл
, една способност за образуване представи надарена с живот в лоното на духовната деятелност.
Една мисъл, една способност за образуване представи надарена с живот в лоното на духовната деятелност.
Мислителната сила, с която разполагаме при обикновеното съзнание, е един остатък от тази жива субстанция, която сме били самите ние преди да слезем на Земята.
към текста >>
Мисли
телната сила, с която разполагаме при обикновеното съзнание, е един остатък от тази жива субстанция, която сме били самите ние преди да слезем на Земята.
Една мисъл, една способност за образуване представи надарена с живот в лоното на духовната деятелност.
Мислителната сила, с която разполагаме при обикновеното съзнание, е един остатък от тази жива субстанция, която сме били самите ние преди да слезем на Земята.
към текста >>
Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната
мисъл
, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна
мисъл
преливаща от живот.
Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот.
Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа.
към текста >>
Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида
мисли
се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа.
Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот.
Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа.
Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа. А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл.
към текста >>
Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената
мисъл
и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение.
Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот. Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа.
Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение.
И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа. А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл. Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване.
към текста >>
И това отражение ние наричаме мислене,
мисъл
.
Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот. Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение.
И това отражение ние наричаме мислене, мисъл.
Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа. А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл. Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване. Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка.
към текста >>
И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази
мисъл
с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа.
Една останка, каквато е останката на живото същество Инспиративното познание вижда в земната мисъл, в представите, агонизиращата или вече мъртвата форма, мъртвия труп на тази свръхсетивна мисъл преливаща от живот. Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество.
И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа.
А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл. Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване. Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка. Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята. От този образ ние познаваме, че той свидетелства за един живот на душата, който предхожда раждането.
към текста >>
А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената
мисъл
.
Тук именно, в тази разлика по природа между двата вида мисли се разкрива връзката, която свързва една част от живота на душата с нашето предрожденно съществуване в световете на духа. Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа.
А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл.
Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване. Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка. Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята. От този образ ние познаваме, че той свидетелства за един живот на душата, който предхожда раждането. Ние ще видим какво значи това в перспективата на философското познание.
към текста >>
Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва
мисъл
благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване.
Така ние оценяваме в тяхната истинска стойност обикновената мисъл и обикновените представи, от момента, когато имаме познанието на тяхната жива природа, която не може да се види никъде на Земята, от която в земния живот ние възприемаме само едно отражение. И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа. А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл.
Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване.
Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка. Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята. От този образ ние познаваме, че той свидетелства за един живот на душата, който предхожда раждането. Ние ще видим какво значи това в перспективата на философското познание.
към текста >>
Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената
мисъл
на мозъка.
И това отражение ние наричаме мислене, мисъл. Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа. А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл. Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване.
Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка.
Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята. От този образ ние познаваме, че той свидетелства за един живот на душата, който предхожда раждането. Ние ще видим какво значи това в перспективата на философското познание.
към текста >>
Тази
мисъл
не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята.
Ето защо мисленето и способността за образуване на представи са отвлечени и фактически твърде отдалечени от действителността, както мъртвият труп е различен от истинското човешко същество. И когато говорим за отвлеченост, за интелектуализъм, ние смътно чувстваме че тази мисъл с която сме свикнали не е истинската, но че тя има като източник една действителност, която е нейната истинска природа. А това има извънредно голямо значение: Едно истинско познание трябва да знае да установи не само на думи, но в действителни образи една връзка между това, което човешкото същество познава в своето тяло и това, което е в действителност вечното същество; ние току-що видяхме, как се установява тази връзка за обикновената мисъл. Само тогава се явява истинската стойност на Имагинацията и Инспирацията, когато знаем как агонизиращата или мъртва мисъл благодарение на упражненията, които трябва да доведат до Инспирацията, отново оживява в пределите на земното съществуване. Следователно, да добие инспиративното познание, за човека това всъщност означава той да съживи обезкръвената мисъл на мозъка.
Тази мисъл не ни пренася направо в областта на предрожденното съществуване, но когато душата възприема един жив образ за нея, тогава човек знае, че тя не е от този свят, че тя е светлината дошла от едно предземно съществуване, за да осветли живота на Земята.
От този образ ние познаваме, че той свидетелства за един живот на душата, който предхожда раждането. Ние ще видим какво значи това в перспективата на философското познание.
към текста >>
Както успяваме да установим истинската природа на
мисъл
та, с помощта на свръхсетивното познание ние можем също да открием и истинската природа на волята.
Както успяваме да установим истинската природа на мисълта, с помощта на свръхсетивното познание ние можем също да открием и истинската природа на волята.
Това може да се постигне не вече чрез Инспирацията, а чрез Интуицията, за която говорих вчера, за да кажа, как човек може да я развие чрез упражненията, които поставят волята в действие. Тогава човек постига да излъчи своята собствена същност, душата и духа, от физическия и етерен организъм. По този начин той дава възможност на тази същност да проникне в духовния свят. От тоя момент той знае що е животът вън от физическия и етерен организъм. Той се научава да познава състоянието, в което се намира човешката душа, когато е изоставила вече своя физически и етерен организъм.
към текста >>
Ние вече описахме природата на
мисъл
та, която Инспирацията ни позволява да определим.
От една страна тази човешка душа съществува преди раждането което ни учи вече инсперативното познание и от друга страна, че тя е безсмъртна. Това ни учи Интуицията. По този път, чрез който познаваме вечната ядка на човешката личности нейното съществуване след смъртта, ние добиваме също и познанието на истинската природа на волята.
Ние вече описахме природата на мисълта, която Инспирацията ни позволява да определим.
Това, което се крие във волята, ние го познаваме, когато се издигаме до Интуицията чрез упражненията, които поставят в действие тази воля. Тогава волята ни се явява като отражение в обикновеното съзнание на нещо, което е съвършено различно от нея, което се крие в нея. Тогава тя се явява като най-младата способност на душата, като най-новата способност. Мисленето, способността да образуваме представи, е една агонизираща сила, краят на един живот, който е престанал да съществува, най-старата способност на нашата душа. Напротив, волята е нейният най-млад елемент.
към текста >>
В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на
мисъл
та и волята.
В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята.
Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в размисъл; а остарялата мисъл, мъртвата мисъл, се ражда от един волеви подтик. То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване. Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш.
към текста >>
Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в раз
мисъл
; а остарялата
мисъл
, мъртвата
мисъл
, се ражда от един волеви подтик.
В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята.
Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в размисъл; а остарялата мисъл, мъртвата мисъл, се ражда от един волеви подтик.
То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване. Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш. Интуицията ни позволява да познаем, че в момента на смъртта тя прониква в духовния свят.
към текста >>
То ни учи същевременно, че
мисъл
та, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване.
В присъствието на едно познание на душата, основано на Инспирацията и Интуицията и съвършено конкретно, съвременната психология е извънредно отвлечена, абстрактна, защото тя само описва проявленията на мисълта и волята. Истинското познание на душата може да ни каже, че волята остарявайки се превръща в размисъл; а остарялата мисъл, мъртвата мисъл, се ражда от един волеви подтик.
То ни учи същевременно, че мисълта, която ни се разкрива през на земното съществуване, е била воля в едно предидущо съществуване и че това, което понастоящем е нашата воля, тази млада способност на нашата душа, ще бъде мислене в едно следващо съществуване.
Волята се разкрива на познанието като нещо, което води в нас един зародишен живот. Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш. Интуицията ни позволява да познаем, че в момента на смъртта тя прониква в духовния свят. От това ние схващаме, що е вечната ядка на човешкото същество, тази ядка надарена с "безсмъртие", която нито се ражда, нито умира.
към текста >>
Но какво са тези
мисли
на текущия живот?
Когато проникваме в духовния свят с това, което в нас е волева природа, ние имаме една млада душа, която чрез само себе си показва, че е дете. А ние не можем да си представим, че едно дете престава да расте и че един ден не ще стане старец; също така не можем да допуснем и интуицията действително ни учи на това, че тази млада душа ще изчезне след смъртта, защото тя се намира още в стадия на зародиш. Интуицията ни позволява да познаем, че в момента на смъртта тя прониква в духовния свят. От това ние схващаме, що е вечната ядка на човешкото същество, тази ядка надарена с "безсмъртие", която нито се ражда, нито умира. Пред тези действителности модерната философия само разбърква идеи заети от обикновеното съзнание.
Но какво са тези мисли на текущия живот?
Ние видяхме: Те са мъртви трупове в душата. За да може душата наистина да разбере, що е мислещата част на душата, ще и бъде необходимо, ако може да се освободи от всяка превзета идея, да проучи обективно в какво се състои мисленето и образуването на представите на обикновеното съзнание, достигне до този извод, че тази способност не може да се обясни чрез самата нея както мъртвият труп не може да се роди от мъртъв труп и че както него тя има своя произход другаде. Впрочем физиологията открива конкретно това. От всичко, което Интуицията установява в тази област, философията би трябвало да направи този извод: Понеже обикновеното мислене или способността да образуваме представи има характерните черти на нещо, което умира аз мога да направя извода, че тя произхожда от нещо, което я е предхождало.
към текста >>
И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че
мисъл
та и представата са като мъртви трупове.
Това, което Интуицията разкрива чрез виждането, философията може да го установи чрез логически заключения, чрез диалектиката, т.е. по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание.
И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове.
Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала.
към текста >>
Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво
мисъл
та е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие.
по пътя на доказването, чрез косвено познание. Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала.
Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие.
Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
към текста >>
Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената
мисъл
нещо живо.
Следователно, какво трябва да направи философията, когато тя отказва да надмине границите на обикновеното съзнание? Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие.
Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо.
Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
към текста >>
Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот
мисъл
, всичко онова, което могат да установят естествените връзки.
Ако не искам да се издигна до свръхсетивното познание, трябва да каже тя, ще бъде поне да анализирам съдържанието на текущото съзнание. И ако стори това при пълна свобода, тя ще открие, че мисълта и представата са като мъртви трупове. Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо.
Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки.
Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала. Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
към текста >>
Ако тази съща философия не иска да се ограничи при
мисъл
та, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
Следователно тя ще стигне до там да каже: - Понеже не могат да обяснят чрез само себе си това, което са аз трябва да направя извода, че те се коренят в една действителност, която ги е предхождала. Но за да стигне дотук, трябва душата да може да бъде наблюдавана в онова вътрешно състояние, което позволява да познаем в какво мисълта е един вид тленна останка; това състояние може много добре да бъде поставено в действие. Защото само един ограничен възглед вярва, че намира в обикновената мисъл нещо живо. Една свободна вътрешна дейност различава в нея това, което е мъртво и разбира, защо както казах в миналата лекция, е напълно възможно да вложим именно в една лишена от живот мисъл, всичко онова, което могат да установят естествените връзки. Следователно, интелектуалистичната философия не може да стигне до познанието на една вечна човешка ядка освен по един косвен път, като това, което вижда на Земята, направи извода за съществуването на една сила, която е предсъществувала.
Ако тази съща философия не иска да се ограничи при мисълта, да не остане интелектуалистична, ако включи в своето проучване вътрешната опитност на волята и на другите душевни способности, които са по-нови от мисленето, тя може да си представи, чрез каква игра на равновесие мисленето е свързано с волята.
към текста >>
На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата
мисъл
е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята.
На първо място тя установява едно логическо умозаключение: Агонизиращата мисъл е свързана с едно съществуване, което е било съществуване на душата преди нейното идване на земята.
Даже ако философията не може да схване тази идея, тя може да допусне, че колкото и недостатъчна да е тя за нея, тя все пак е една действителност. Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот.
към текста >>
Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша
мисъл
, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията.
Ако изхождайки от тук философията проучи волята или чувствения живот, тя успява да признае, че първата (волята) не е нещо, което умира, а една зародишна сила. Този възглед срещаме например у Бергсон; той е изразен от него с други думи, които един дух без предубеждения може да замени с истински думи. Според начина, по който той се е изразил, по който е формулирал своята философия, ние различаваме у него подтика за който той самия има глухо съзнание, подтик, който го кара да се потопи сам в убеждението, че човешката душа притежава една вечна ядка. Обаче Бергсон е отбягнал свръхсетивното познание; той установява съществуването на тази вечна ядка само в пределите на земния живот. Той не успява да извлече от своята философия убедителни доказателства за безсмъртието и за "нерожденността" на душата.
Все пак той е знаел да определи като "остаряла" употребявайки един друг израз наша мисъл, която схваща като едно мъртво було разпростряна върху възприятията.
От друга страна Бергсон е почувствал добре и това проличава от начина, по който се изразява това, което волята има като зародишно в себе си; той чувства по един жив начин в нея нещо вечно.
към текста >>
Обаче за да може философската
мисъл
да бъде оживотворена и възобновена.
Това пряко виждане, което е осъществяване на философията: Възприемането на вечната същност, не може да се добие освен по пътя на имагинацията, инспирацията и интуицията. Всичко, което философията може да изложи върху вечната душа, може да произхожда само от източниците на древното познание, добито в състояние на съновидение, даже когато самите философи нямат съзнание за това и вярват, че го извличат от тяхната собствена основа. Умението може да бъде установено чрез средствата, с които разполага диалектиката и логиката.
Обаче за да може философската мисъл да бъде оживотворена и възобновена.
Необходимо е духовният живот на нашата епоха да признае Имагинацията, Инспирацията и Интуицията и освен това да приложи резултатите, получени чрез тях, във философската работа. Сега ще се опитам да обясня, как нещата се представят за космологията и за религиозния живот.
към текста >>
Изводите, които прави от тази засилена дейност на
мисли
те, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености.
Тя бе изоставена и днес не се говори вече за една рационална космология, основана върху разсъждението. Хората се задоволяват с една космология на природата, от която човекът е изключен. Можем следователно да кажем, че положението в което се намира космологията, още повече отколкото днешната философия, ни разкрива колко много е необходимо да потърсим прибежище в Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Философията поне е способна да наблюдава душата и ако тя върши това без превзети идеи, тя констатира, че функционирането на мисленето довежда дотам, човек да разбере, че зад това мислене се крие нещо друго, което не се корени в земните условия и с което може да бъде свързан животът на душата. Тя може също така да отвори за погледа границите на смъртта.
Изводите, които прави от тази засилена дейност на мислите, чувствата, волевите подтици, й позволяват поне да обогати и да разнообрази своите отвлечености.
За да може космология та да се одухотвори, трябва да и бъде дадено едно съдържание, което да има своя източник в едно виждане на духа. Тук човек не може да се придържа към изводи. За да се получи едно действително съдържание, трябва то или да бъде заето от традиционните схващания, или да бъде отново намерено чрез метода, който вече изложих. С други думи: Още повече отколкото за философията съвременният духовен живот е принуден да признае като валиден метода основан на Имагинацията, Инспирацията и Интуицията упражнявани при пълно съзнание и след това да използува техните резултати за да изгради една конкретна космология. Сега да видим това, което в тази перспектива засяга религиозното чувство.
към текста >>
Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната
мисъл
да поеме два погрешни пътя.
Тази пряка непосредствена жива връзка човечеството я беше изгубило още през епохата, когато започнаха да се изграждат доказателства за съществуването на Бога пред Средновековието. Докато човекът имаше пряка опитност не ставаше въпрос за логическо доказване или за диалектика. Доказателствата за съществуването на Бога ни показват преди всичко, че е изчезнал всякакъв жив допир с Царството Божие. Действително, схоластиката беше права, когато казваше: Обикновеният ум е безсилен да предаде царството божие; той може само да уточни и да сложи в ред идеите, които са вече познати. Той може само да допринесе за предаване на самото учение една форма достъпна за хората.
Това безсилие на обикновеното съзнание да предаде действителностите на Царството Божие е заставило съвременната мисъл да поеме два погрешни пътя.
От една страна научните духове, които се чувстват призвани да говорят за религията и за божественото, чувстват много добре, че обикновеното съзнание не е в състояние да стори това и се ограничават да установят една история на религиите. Понастоящем е невъзможно да се предаде една истинска религиозна субстанция. Следователно учените се задоволяват да проучат съществуващите религии или тези на миналото от гледна точка на историята. Това ще рече, те изследват една вяра, която получаваше своето съдържание от смътното ясновидство на миналото.
към текста >>
От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна
мисъл
на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух.
Или пък изучават в днешните вероизповедания това, което е останало от миналото съдържание. Те наричат това история на религиите и се отказват по този начин окончателно да създадат един оригинален религиозен живот.
От друга страна други учени констатират, че обикновеното съзнание, тази ясна мисъл на съвременния човек, е действително неспособна да предаде каквото и да е върху Царството Божие, върху Царството на Чистия Дух.
Те се обръщат тогава към подсъзнателните области на душата, към сферата на чувствата, в която дремят известни мистични възможности, и говорят за една инстинктивна опитност, за една елементарна опитност за Бога. Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога. Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото. Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците.
към текста >>
И когато по техен пример някои твърдят, че религиозното съдържание изгубва от своята сила, когато е проведено в ясни
мисли
, с това те само показват, в какво това съдържание отговаря само на сънувания, а не на действителности.
Днес много често чуваме да се говори за този пряк контакт с Бога. Представителите на тази насока описват даже много добре поведението на духа на нашето време. Те се отказват от всякаква сила, която имат, да формулират в ясни и подредени идеи своето чувство за божественото. Простират се в дълги доказателства, за да установят, че тези спонтанна опитност истинската религиозна опитност според тях не може да бъде поставена в логически форми, че трябва да се откажем да изразим едно религиозно съдържание на езика на интелектуалците. Впрочем те се поддават на илюзии, защото това, което е изживяно в душата, в която и област да е, може винаги да бъде ясно формулирано.
И когато по техен пример някои твърдят, че религиозното съдържание изгубва от своята сила, когато е проведено в ясни мисли, с това те само показват, в какво това съдържание отговаря само на сънувания, а не на действителности.
Тази е една от характерните черти на религиозния живот на нашата епоха: Щом го изведем на светлина, се разкрива грешката, в която той е изпаднал.
към текста >>
Следователно в тази перспектива и за трети път аз трябва да формулирам една
мисъл
, която трябва да бъде изразена за всеки клон на човешката дейности.
Това положение трябва да ни накара, за да успеем да възобновим религиозния живот, да го основем върху познанието, да не отбягваме методите, които ни позволяват да добием живата опитност на Човека-дух и за духовните същества. Тези методи са абсолютно необходими, особено в този случай. Защото обикновеното съзнание не може да стори друго, освен най-много да подреди в система, или да уточни или да предаде познанията. То не може да ги открие; следователно то трябва да се ограничи да ги получи от преданието, валидно през далечната минала епоха, когато душите имаха съвършено различно устройство. Чрез самия този факт обикновеното съзнание остава ограничено в едно съдържание, което в никой случай не може да задоволи изискванията на едно съзнателно мислене, формирано при научните дисциплини.
Следователно в тази перспектива и за трети път аз трябва да формулирам една мисъл, която трябва да бъде изразена за всеки клон на човешката дейности.
към текста >>
46.
06. ПЕТА ЛЕКЦИЯ: ОПИТНОСТИ НА ДУШАТА ПРЕЗ ВРЕМЕ НА СЪНЯ
GA_25 Философия, космология, религия
Но затова не трябва да се
мисли
, че те имат за нашия живот по-малко значение в сравнение с това, което става в нас през време на будното състояние.
Имагинативното, Инспиративното и Интуитивното познания имат мисията да проучат тази неясна област, това "безсъзнание" на съвременната наука. Именно защото създава други състояния на съзнанието, в които душата се изменя и може. Следователно да употреби нови възприемателни способности, познанието за което говорим тук, има силата да наблюдава и да проучи действителни факти, които са недостъпни за текущото съзнание. За пример искам днес да ви опиша това, което се намира в едно поле на това безсъзнание (или подсъзнание), а именно опитностите през които минава душата през време на съня. Тези опитности остават непознати за обикновеното съзнание.
Но затова не трябва да се мисли, че те имат за нашия живот по-малко значение в сравнение с това, което става в нас през време на будното състояние.
Без никакво съмнение, това, което важи преди всичко за нашето земно съществуване, за нашия активен живот, за прогреса на човечеството, е дневното съзнание, будността. Обаче това, което дава форма на нашия вътрешен живот и го развива, това са подхранващите опитности на съня. Въпреки, че остават скрити за нас те са действителни и техните действия се продължават през време на будността, не само в общото разположение, което имаме през деня, но и в поведението на нашия физически и етерен организъм, които астралният и духовният организъм Азът пропиват. През време на будното състояние те също се намират под влиянието на това, което е било изживяно през време на съня. За обикновеното съзнание сънят донася едно затъмнение на сетивните възприятия, които изчезват, изчезват също така мислите, чувствата и волевите прояви с изключение на онези преходни състояния, през време на които му се явяват сънищата, човекът потъва в безсъзнанието.
към текста >>
За обикновеното съзнание сънят донася едно затъмнение на сетивните възприятия, които изчезват, изчезват също така
мисли
те, чувствата и волевите прояви с изключение на онези преходни състояния, през време на които му се явяват сънищата, човекът потъва в безсъзнанието.
Но затова не трябва да се мисли, че те имат за нашия живот по-малко значение в сравнение с това, което става в нас през време на будното състояние. Без никакво съмнение, това, което важи преди всичко за нашето земно съществуване, за нашия активен живот, за прогреса на човечеството, е дневното съзнание, будността. Обаче това, което дава форма на нашия вътрешен живот и го развива, това са подхранващите опитности на съня. Въпреки, че остават скрити за нас те са действителни и техните действия се продължават през време на будността, не само в общото разположение, което имаме през деня, но и в поведението на нашия физически и етерен организъм, които астралният и духовният организъм Азът пропиват. През време на будното състояние те също се намират под влиянието на това, което е било изживяно през време на съня.
За обикновеното съзнание сънят донася едно затъмнение на сетивните възприятия, които изчезват, изчезват също така мислите, чувствата и волевите прояви с изключение на онези преходни състояния, през време на които му се явяват сънищата, човекът потъва в безсъзнанието.
Въпреки това трябва да подчертаем, че душата продължава да живее, има действителни опитности; и ако тези опитности останат недостъпни за обикновеното съзнание, те могат да бъдат много добре осветлени от имагинативното, инспиративно и интуитивно съзнания. Следователно аз искам да ви дам едно, макар и в очерк описание на тези опитности, така както Имагинацията, Инспирацията и Интуицията могат да ги възприемат.
към текста >>
Всички
мисли
, които са били посветени на това събитие, всички образи, които човек е за
мисли
л, прожектират своите следствия върху този втори етап на съня.
Последствието от това е, че душата е потопена в едно състояние, което тя би окачествила като страх, мъка, безпокойство, ако би имала съзнание за него. В действителност душата не познава всички тези явления освен така, както през деня познава своя организъм, и страхът който изпитва може да се сравни с това, което тя чувства, когато има някакво телесно неразположение. Фактически в този момент тя минава през състояния, които трябва да окачествим като събуждащи страх. В този момент на съня тя действително изпитва влиянието на това, което е станало през деня. За съвременния човек, който живее след Тайната на Голгота, това влияние може да бъде плод на едно вътрешно усърдие, на една вътрешна ревност, с която той се е обърнал към Христа и към събитието на Голгота.
Всички мисли, които са били посветени на това събитие, всички образи, които човек е замислил, прожектират своите следствия върху този втори етап на съня.
към текста >>
Погрешно е да се
мисли
, че илюзията да бъде едно вечно същество, е достатъчна, за да го поддържа в идеята за безсмъртието.
на своето слизане, чрез зачатието и зародишния живот, в едно физическо тяло. Тя възприема също така, как при смъртта напуска тялото и как вечната същност на човека преминава в духовния свят. Всяка нощ на нея и се предлага зрелището на това, което са в действителност раждането и смъртта. А последствието от тази опитност е, че през време на будното състояние тя носи в себе си неясно това чувство, че раждане и смърт не са това, което сетивата ни позволяват да познаем. Не човекът надарен със здрав разум не може да вярва, че те не са в действителност друго, освен това, което познаваме от тях чрез сетивата.
Погрешно е да се мисли, че илюзията да бъде едно вечно същество, е достатъчна, за да го поддържа в идеята за безсмъртието.
Ако човек вижда в раждането и смъртта нещо различно от материалните факти, това е защото, под формата на едно смътно чувство, в него проникват лъчите на опитностите, които той е имал през нощта: Образът на неговото слизане от висините на духовните светове към земното съществуване и на неговото възлизане към духовния свят.
към текста >>
47.
07. ШЕСТА ЛЕКЦИЯ: ПРЕМИНАВАНЕ ОТ ДУХОВНОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ КЪМ ФИЗИЧЕСКИЯ ЖИВОТ
GA_25 Философия, космология, религия
Драмата на материализма е тази, че той
мисли
да познава наистина материята, когато говори за нейните закони.
Защото какво прави човешкото същество през време на предземното съществуване, между смъртта и едно ново раждане. Отговорът на този въпрос ни показва една задача от голям размах: В определена фаза то работи заедно с духовните същества на космоса да събере в неговите части, да изгради с мъдрост едно физическо тяло, от което изработва първо един всемирен модел, който е негов "зародиш". Само това, сравнено с онова, което то ще познае на Земята, е едно небесно съществуване. Това, което се извършва там, по-късно ще остане скрито в глъбините на физическия организъм, който ще бъде дреха на душата, и от всички елементи, които ни съставят, то е най-малко достъпно за обикновеното съзнание.
Драмата на материализма е тази, че той мисли да познава наистина материята, когато говори за нейните закони.
Обаче всяка материя е одушевена от духа, и не само от този който е на открито, а също от един, който не можем да открием, освен когато насочим нашия поглед към далечни епохи, към състояния на съзнанието съвършено различни от нашето. Материалният физически организъм е това, което материалистът познава най-малко. Трябваше да се роди материалистичното схващане, за да останат скрити за погледа на съвременната наука, която иначе е достойна за удивление, толкова сложните материални форми на организма.
към текста >>
В тази сега вътрешна човешка душа се ражда една
мисъл
, която бих могъл да изразя по следния начин, използвайки изразните средства на земния език: Аз имам нужда да притежавам това физическо тяло, което беше целта на извършената работа, космическия духовен зародиш, за създаването на който аз сътрудничих.
По-рано неговият живот се сливаше с този на други същества; сега той отново намира съзнанието, че е един субект и вижда около себе си предмети, обекти. Той чувства, че живее в себе си, има за себе си едно лично чувство, което дължи на силите на Луната, и проявлението на Космоса става за него един външен свят.
В тази сега вътрешна човешка душа се ражда една мисъл, която бих могъл да изразя по следния начин, използвайки изразните средства на земния език: Аз имам нужда да притежавам това физическо тяло, което беше целта на извършената работа, космическия духовен зародиш, за създаването на който аз сътрудничих.
Така човешкото същество узрява, за да слезе към Земята. Лишено и пълно с желание, под влиянието на лунните сили то е узряло да се стреми да живее на Земята, да слезе на Земята, желание, което е последствие от неговото предишно участие в работата за изграждане на космическия духовен зародиш на физическото тяло. Аз още вчера казах: - Силите на луната са винаги тези, които подготвят човешкото същество за земния живот. През време на съня те го тласкат да се върне отново към Земята. През време на предземния живот човекът се намира отначало вън сферата на тяхното действие, но след това той прониква в сфера и едновременно в него се ражда чувството, което го кара да се обърне отново към живота върху Земята.
към текста >>
48.
08. СЕДМА ЛЕКЦИЯ: ХРИСТОС, ЧОВЕЧЕСТВОТО И ЗАГАДКАТА НА СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Стига се най-много дотам да се споменава в мировата история съществуването на почти животински форми, които първобитното човечество е имало и във връзка с тях хората да си представят, че
мисъл
та, чувствата и волята трябва да са били различни от тези на съвременния човек.
Ако искаме да стигнем до това разбиране на Христа във връзка с раждането, трябва преди всичко да разгледаме дълбокото, съществено преобразуване през което са минали в течение на развитието човешката душа и нейния вътрешен живот. Днес най-често се допуска, че вътрешното поведение, формите на съзнанието на съвременния човек през време на будното състояние, а също и през време на съня, са били винаги такива за човечеството, поне за това, чиято история ни е позната.
Стига се най-много дотам да се споменава в мировата история съществуването на почти животински форми, които първобитното човечество е имало и във връзка с тях хората да си представят, че мисълта, чувствата и волята трябва да са били различни от тези на съвременния човек.
Но съвременните хора почти не знаят нищо за преобразуванията, които съзнанието и животът на цялата душа са претърпели от зората на развитието. Обаче тези преобразувания съставляват факти имащи извънредно голямо значение. За да намерим човешки същества, чийто съзнание и психически живот са твърде различни от нашите, не е необходимо да отидем в миналото до тези далечни епохи: Второто или третото хилядолетия преди Тайната на Голгота са една достатъчно отдалечена точка. През тази епоха човекът проявяваше вече същата остра разлика между будното състояние и съня; но това не беше единственото изменение, на което е било подложено неговото съзнание.
към текста >>
Освен тези три състояния, от които едното това на съновиденията е твърде несигурно, поне за разсъдливото познание, хората от миналите времена познаваха едно междинно състояние, което беше различно от трите: Нито сънуване, нито пълна яснота на будността, нито дълбок сън или мечтание при полусъзнание: Бихме искали да кажем, че това бяха сънища изпълнени с образи, които се явяваха през време на будността, както
мисли
те минават през нашето съзнание.
Днес човекът не познава друго освен: будност сън, и между тях – сънищата. Без съмнение за тези последните може да се каже, че те предлагат на съзнанието едно съдържание, но често пъти илюзорно, и че във всеки случай това съдържание не отговаря на една действителност, която човек да може да отъждестви направо с помощта на неговото будно съзнание; несъмнено той може да стори това, но по един косвен път.
Освен тези три състояния, от които едното това на съновиденията е твърде несигурно, поне за разсъдливото познание, хората от миналите времена познаваха едно междинно състояние, което беше различно от трите: Нито сънуване, нито пълна яснота на будността, нито дълбок сън или мечтание при полусъзнание: Бихме искали да кажем, че това бяха сънища изпълнени с образи, които се явяваха през време на будността, както мислите минават през нашето съзнание.
Тези образни форми бяха подобни на онези от нашите днешни сънища, но отговаряха на една свръхсетивна действителност, също така ясно, както нашите днешни възприятия отговарят на една физическа действителност. Когато възприемаме цветовете и формите на един предмет, ние знаем, че този предмет съществува; човекът от миналото възприемаше в себе си образи, които в неговото съзнание бяха също така подвижни, също така леки, както тези на нашите сънища, но тяхното присъствие гарантираше за него съществуването на една духовна действителност. Между така възприеманите действителности, човекът на миналото намираше между другите отзвука на своя предземен живот. Всеки ден това, което ставаше в неговата душа, беше за него абсолютно доказателство, че преди да слезе на Земята той е водил в един чисто духовен свят съществуването на едно духовно същество, душа и дух. Така той направо приемаше съществуването на вечната ядка на човека и на един свят, който не беше Земята, но на който той принадлежи също така, както принадлежеше на самата Земя.
към текста >>
В момента, когато разгръща съзнанието на Аза, човекът се намира в такова устройство, щото чрез физическото тяло и ограничен в неговото поле, в него никога не би могла да се роди
мисъл
та за съществуването на това, което в него принадлежи на духа".
Утре ние ще продължим изложението върху връзките между тайните на смъртта и Христовото същество. Те образуват съответния полюс на тайните на раждането, за които говорих вчера. Днес бих искал да приключа нашето изследване с думите, които един посветен от първите столетия на християнската ера можеше да каже на хора, пред които се изправяше вече с цялото си величие загадката на смъртта: "Погледнете, казваше той тази фаза на развитието на тялото, когато човекът добива и използва съзнанието на Аза. През тази фаза физическото тяло скрива за неговия поглед това, което съставлява човешкото същество.
В момента, когато разгръща съзнанието на Аза, човекът се намира в такова устройство, щото чрез физическото тяло и ограничен в неговото поле, в него никога не би могла да се роди мисълта за съществуването на това, което в него принадлежи на духа".
към текста >>
49.
09. ОСМА ЛЕКЦИЯ: ОБИКНОВЕНО СЪЗНАНИЕ И ВИСШЕ СЪЗНАНИЕ
GA_25 Философия, космология, религия
Това, което се представя най-първо на съзнанието е че през време на съня сетивните възприятия са заличени, а също и всичко онова, което душата изпитва, когато
мисли
, чувства и проявява воля.
В следващите лекции ще изследваме проблемите за смъртта и безсмъртието на душата във връзка с Христа и развитието на християнството. За това е необходимо да изясним още веднъж от една нова гледна точка, това което аз вече изложих. Да разгледаме двете състояния, които се сменят едно друго в течение на живота, будността и съня.
Това, което се представя най-първо на съзнанието е че през време на съня сетивните възприятия са заличени, а също и всичко онова, което душата изпитва, когато мисли, чувства и проявява воля.
Всичко, което при будното състояние съставлява нашето "себе" е заличено в съня.
към текста >>
Най-първо, за да създадем имагинативната
мисъл
, медитацията трябва да се опира върху обикновената
мисъл
.
Всичко това отново оживява степен по степен чрез Имагинацията, Инспирацията и Интуицията.
Най-първо, за да създадем имагинативната мисъл, медитацията трябва да се опира върху обикновената мисъл.
Аз вече описах как медитирайки ни е можем да използваме мислите, за да стигнем до имагинативното познание.
към текста >>
Аз вече описах как медитирайки ни е можем да използваме
мисли
те, за да стигнем до имагинативното познание.
Всичко това отново оживява степен по степен чрез Имагинацията, Инспирацията и Интуицията. Най-първо, за да създадем имагинативната мисъл, медитацията трябва да се опира върху обикновената мисъл.
Аз вече описах как медитирайки ни е можем да използваме мислите, за да стигнем до имагинативното познание.
към текста >>
Когато използваме
мисъл
та следвайки метода, който посочих, първо ние имаме опитността за едно излъчва не на душата вън от физическия организъм обаче ние сме неспособни да
мисли
м в течение на известно време.
Когато използваме мисълта следвайки метода, който посочих, първо ние имаме опитността за едно излъчва не на душата вън от физическия организъм обаче ние сме неспособни да мислим в течение на известно време.
Мисълта се изплъзва някакси.
към текста >>
Мисъл
та се изплъзва някакси.
Когато използваме мисълта следвайки метода, който посочих, първо ние имаме опитността за едно излъчва не на душата вън от физическия организъм обаче ние сме неспособни да мислим в течение на известно време.
Мисълта се изплъзва някакси.
към текста >>
Тогава забелязваме, че в душата един вид се е събудила една дейност, много по-интензивна отколкото по-рано, и ние отново започваме да
мисли
м.
Необходима е смелост, а също и известно присъствие на духа, за да възприемем това, което става в този момент.
Тогава забелязваме, че в душата един вид се е събудила една дейност, много по-интензивна отколкото по-рано, и ние отново започваме да мислим.
Постигнатият напредък позволява да запазим отначало нашето обикновено съзнание; изрично подчертавам: Когато действително практикуваме имагинацията, ние се задържаме в състоянието на обикновеното съзнание и трябва постоянно да можем да преминаваме от едно състояние в друго и обратно. Но в онова друго състояние на съзнанието, в което можем да навлезем при обикновеното съзнание ние естествено запазваме обикновения земен образ ние изгубваме някак си способността да произвеждаме мисли; въпреки това, ако медитацията продължи, вътрешната дейност се засилва и животът на мислите отново започва помощно отколкото преди. В състоянието на обикновено съзнание мислите се отнасят към сетивния свят или към спомени; те са произведени от всякакъв вид възпоминания и вълнения. Но ново добитото мислене е активно чрез само себе си и позволява да приемем в съзнанието течението на нашия собствен живот; както вече показах, тук става въпрос за един дълбок слой на този живот, а не за спомени каквито са тези, които съдържа обикновено нормалното съзнание. Пред погледа се съдържа действително една етерна дейност, тази която изгражда и прониква тялото и винаги го е прониквала: Растежът, образуването на органите, на способностите на мислене, чувстване и воление, всички тези сили са възникнали постепенно от организма, от неговия дълбок и действителен живот, непознат за съзнанието, всичко това бликва под формата на активни, субстанциални и конкретно чувствени мисли.
към текста >>
Но в онова друго състояние на съзнанието, в което можем да навлезем при обикновеното съзнание ние естествено запазваме обикновения земен образ ние изгубваме някак си способността да произвеждаме
мисли
; въпреки това, ако медитацията продължи, вътрешната дейност се засилва и животът на
мисли
те отново започва помощно отколкото преди.
Необходима е смелост, а също и известно присъствие на духа, за да възприемем това, което става в този момент. Тогава забелязваме, че в душата един вид се е събудила една дейност, много по-интензивна отколкото по-рано, и ние отново започваме да мислим. Постигнатият напредък позволява да запазим отначало нашето обикновено съзнание; изрично подчертавам: Когато действително практикуваме имагинацията, ние се задържаме в състоянието на обикновеното съзнание и трябва постоянно да можем да преминаваме от едно състояние в друго и обратно.
Но в онова друго състояние на съзнанието, в което можем да навлезем при обикновеното съзнание ние естествено запазваме обикновения земен образ ние изгубваме някак си способността да произвеждаме мисли; въпреки това, ако медитацията продължи, вътрешната дейност се засилва и животът на мислите отново започва помощно отколкото преди.
В състоянието на обикновено съзнание мислите се отнасят към сетивния свят или към спомени; те са произведени от всякакъв вид възпоминания и вълнения. Но ново добитото мислене е активно чрез само себе си и позволява да приемем в съзнанието течението на нашия собствен живот; както вече показах, тук става въпрос за един дълбок слой на този живот, а не за спомени каквито са тези, които съдържа обикновено нормалното съзнание. Пред погледа се съдържа действително една етерна дейност, тази която изгражда и прониква тялото и винаги го е прониквала: Растежът, образуването на органите, на способностите на мислене, чувстване и воление, всички тези сили са възникнали постепенно от организма, от неговия дълбок и действителен живот, непознат за съзнанието, всичко това бликва под формата на активни, субстанциални и конкретно чувствени мисли.
към текста >>
В състоянието на обикновено съзнание
мисли
те се отнасят към сетивния свят или към спомени; те са произведени от всякакъв вид възпоминания и вълнения.
Необходима е смелост, а също и известно присъствие на духа, за да възприемем това, което става в този момент. Тогава забелязваме, че в душата един вид се е събудила една дейност, много по-интензивна отколкото по-рано, и ние отново започваме да мислим. Постигнатият напредък позволява да запазим отначало нашето обикновено съзнание; изрично подчертавам: Когато действително практикуваме имагинацията, ние се задържаме в състоянието на обикновеното съзнание и трябва постоянно да можем да преминаваме от едно състояние в друго и обратно. Но в онова друго състояние на съзнанието, в което можем да навлезем при обикновеното съзнание ние естествено запазваме обикновения земен образ ние изгубваме някак си способността да произвеждаме мисли; въпреки това, ако медитацията продължи, вътрешната дейност се засилва и животът на мислите отново започва помощно отколкото преди.
В състоянието на обикновено съзнание мислите се отнасят към сетивния свят или към спомени; те са произведени от всякакъв вид възпоминания и вълнения.
Но ново добитото мислене е активно чрез само себе си и позволява да приемем в съзнанието течението на нашия собствен живот; както вече показах, тук става въпрос за един дълбок слой на този живот, а не за спомени каквито са тези, които съдържа обикновено нормалното съзнание. Пред погледа се съдържа действително една етерна дейност, тази която изгражда и прониква тялото и винаги го е прониквала: Растежът, образуването на органите, на способностите на мислене, чувстване и воление, всички тези сили са възникнали постепенно от организма, от неговия дълбок и действителен живот, непознат за съзнанието, всичко това бликва под формата на активни, субстанциални и конкретно чувствени мисли.
към текста >>
Пред погледа се съдържа действително една етерна дейност, тази която изгражда и прониква тялото и винаги го е прониквала: Растежът, образуването на органите, на способностите на мислене, чувстване и воление, всички тези сили са възникнали постепенно от организма, от неговия дълбок и действителен живот, непознат за съзнанието, всичко това бликва под формата на активни, субстанциални и конкретно чувствени
мисли
.
Тогава забелязваме, че в душата един вид се е събудила една дейност, много по-интензивна отколкото по-рано, и ние отново започваме да мислим. Постигнатият напредък позволява да запазим отначало нашето обикновено съзнание; изрично подчертавам: Когато действително практикуваме имагинацията, ние се задържаме в състоянието на обикновеното съзнание и трябва постоянно да можем да преминаваме от едно състояние в друго и обратно. Но в онова друго състояние на съзнанието, в което можем да навлезем при обикновеното съзнание ние естествено запазваме обикновения земен образ ние изгубваме някак си способността да произвеждаме мисли; въпреки това, ако медитацията продължи, вътрешната дейност се засилва и животът на мислите отново започва помощно отколкото преди. В състоянието на обикновено съзнание мислите се отнасят към сетивния свят или към спомени; те са произведени от всякакъв вид възпоминания и вълнения. Но ново добитото мислене е активно чрез само себе си и позволява да приемем в съзнанието течението на нашия собствен живот; както вече показах, тук става въпрос за един дълбок слой на този живот, а не за спомени каквито са тези, които съдържа обикновено нормалното съзнание.
Пред погледа се съдържа действително една етерна дейност, тази която изгражда и прониква тялото и винаги го е прониквала: Растежът, образуването на органите, на способностите на мислене, чувстване и воление, всички тези сили са възникнали постепенно от организма, от неговия дълбок и действителен живот, непознат за съзнанието, всичко това бликва под формата на активни, субстанциални и конкретно чувствени мисли.
към текста >>
Следователно човек преминава като че над една пропаст от обикновеното мислене към една друга сила, която "
мисли
" етерното тяло.
Следователно човек преминава като че над една пропаст от обикновеното мислене към една друга сила, която "мисли" етерното тяло.
През време, когато човек разкрива по този начин имагинативното мислене той трябва да обръща много строго внимание на всичко, което напуска съзнанието в моментите, когато само имагинативната мисъл присъства. Това, което изчезва първо, са спомените, които обитават в обикновеното съзнание. Но наред с това обикновено съзнание, другото имагинативното съзнание е на път да се развие. А в това имагинативно съзнание няма спомени. Ето как искам аз да си обясните това нещо: Когато си припомняме нещо, ние живеем както винаги в съдържанията на обикновеното съзнание, в настоящия момент.
към текста >>
През време, когато човек разкрива по този начин имагинативното мислене той трябва да обръща много строго внимание на всичко, което напуска съзнанието в моментите, когато само имагинативната
мисъл
присъства.
Следователно човек преминава като че над една пропаст от обикновеното мислене към една друга сила, която "мисли" етерното тяло.
През време, когато човек разкрива по този начин имагинативното мислене той трябва да обръща много строго внимание на всичко, което напуска съзнанието в моментите, когато само имагинативната мисъл присъства.
Това, което изчезва първо, са спомените, които обитават в обикновеното съзнание. Но наред с това обикновено съзнание, другото имагинативното съзнание е на път да се развие. А в това имагинативно съзнание няма спомени. Ето как искам аз да си обясните това нещо: Когато си припомняме нещо, ние живеем както винаги в съдържанията на обикновеното съзнание, в настоящия момент. Ние възприемаме това, което в момента е налице за вътрешния поглед, и даже когато призоваваме миналото, ние имаме пред себе си един настоящ образ на това минало.
към текста >>
И за него
мисли
те-спомени, спомените изчезват отначало.
Времето се превръщат в пространство. Събитията изживени на три десет, на осемнадесет, на десет, на седем, на пет години са всичко пред душата, едно до друго. В това имагинативните опитности се различават от тези на обикновеното съзнание. Това последното живее само в настоящето; от миналото то познава само един спомен. Имагинативното съзнание възприема различните възрасти, но то ги възприема едновременно.
И за него мислите-спомени, спомените изчезват отначало.
Това, което за обикновения живот е от такава голяма полза, паметта изчезва за имагинативното съзнание. Разбира се, тъй като човек остава нормален, той винаги запазва способността да си спомня. Обаче в полето на новото съзнание, в това течение на живота под една нова форма, той няма спомени.
към текста >>
Когато човек знае как възниква тази жива, активна
мисъл
, която разкрива течението на живота, той знае същевременно, каква е истинската природа на обикновената
мисъл
.
Този е субективния аспект на имагинативната опитност.
Когато човек знае как възниква тази жива, активна мисъл, която разкрива течението на живота, той знае същевременно, каква е истинската природа на обикновената мисъл.
От лоното на имагинативното съзнание човек може да насочи поглед върху нея и да познае, че тя няма никаква действителна основа. В действителност всяко човешко същество "имагинира" (мисли в образи ). Но то го прави несъзнателно, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила. Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене. Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация?
към текста >>
В действителност всяко човешко същество "имагинира" (
мисли
в образи ).
Този е субективния аспект на имагинативната опитност. Когато човек знае как възниква тази жива, активна мисъл, която разкрива течението на живота, той знае същевременно, каква е истинската природа на обикновената мисъл. От лоното на имагинативното съзнание човек може да насочи поглед върху нея и да познае, че тя няма никаква действителна основа.
В действителност всяко човешко същество "имагинира" (мисли в образи ).
Но то го прави несъзнателно, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила. Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене. Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация? Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм. Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото.
към текста >>
Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да
мисли
, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене.
Този е субективния аспект на имагинативната опитност. Когато човек знае как възниква тази жива, активна мисъл, която разкрива течението на живота, той знае същевременно, каква е истинската природа на обикновената мисъл. От лоното на имагинативното съзнание човек може да насочи поглед върху нея и да познае, че тя няма никаква действителна основа. В действителност всяко човешко същество "имагинира" (мисли в образи ). Но то го прави несъзнателно, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила.
Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене.
Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация? Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм. Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото. Физическото тяло ни препраща тези мисли, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения. Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност, Мислите на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила.
към текста >>
Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна
мисъл
, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм.
От лоното на имагинативното съзнание човек може да насочи поглед върху нея и да познае, че тя няма никаква действителна основа. В действителност всяко човешко същество "имагинира" (мисли в образи ). Но то го прави несъзнателно, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила. Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене. Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация?
Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм.
Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото. Физическото тяло ни препраща тези мисли, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения. Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност, Мислите на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила. Напротив, в момента, когато една активна мисъл влиза в действие чрез имагинацията, има сок, има сила. Това е същата онази сила, която от едно дете, каквото сме били, е направила един възрастен.
към текста >>
Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени
мисли
, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото.
В действителност всяко човешко същество "имагинира" (мисли в образи ). Но то го прави несъзнателно, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила. Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене. Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация? Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм.
Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото.
Физическото тяло ни препраща тези мисли, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения. Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност, Мислите на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила. Напротив, в момента, когато една активна мисъл влиза в действие чрез имагинацията, има сок, има сила. Това е същата онази сила, която от едно дете, каквото сме били, е направила един възрастен. Този е преходът от обикновената действителност към етерната действителност, преход който се извършва благодарение на усилията, които водят до имагинативното мислене.
към текста >>
Физическото тяло ни препраща тези
мисли
, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения.
Но то го прави несъзнателно, без да знае, че носи в себе си тази мислеща сила. Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене. Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация? Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм. Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото.
Физическото тяло ни препраща тези мисли, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения.
Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност, Мислите на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила. Напротив, в момента, когато една активна мисъл влиза в действие чрез имагинацията, има сок, има сила. Това е същата онази сила, която от едно дете, каквото сме били, е направила един възрастен. Този е преходът от обикновената действителност към етерната действителност, преход който се извършва благодарение на усилията, които водят до имагинативното мислене. Тогава е даден първият импулс към познаването на физическото тяло.
към текста >>
Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност,
Мисли
те на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила.
Понеже енергиите на неговата душа не са били развити, тази сила остава твърде слаба, за да може да я доведе до съзнанието, и когато иска да мисли, то употребява само своето физическо тяло, арена на обикновеното мислене. Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация? Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм. Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото. Физическото тяло ни препраща тези мисли, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения.
Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност, Мислите на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила.
Напротив, в момента, когато една активна мисъл влиза в действие чрез имагинацията, има сок, има сила. Това е същата онази сила, която от едно дете, каквото сме били, е направила един възрастен. Този е преходът от обикновената действителност към етерната действителност, преход който се извършва благодарение на усилията, които водят до имагинативното мислене. Тогава е даден първият импулс към познаването на физическото тяло. Ние констатираме, че то функционира като един отразяващ апарат и това, което то ни препраща, са мислите.
към текста >>
Напротив, в момента, когато една активна
мисъл
влиза в действие чрез имагинацията, има сок, има сила.
Какво става тогава с тази вътрешна дейност, с тази способност за несъзнателна имагинация? Когато човек остава при обикновеното състояние на съзнанието и тя остава незнайна, несъзнателна, тази активна мисъл, чиято светлина свети в имагинативното познание, преминава във физическия организъм. Тя използва този организъм и е отразена от него: Така се раждат нашите обикновени мисли, които нямат вече действителност, както не може да има действителност образът на един предмет в огледалото. Физическото тяло ни препраща тези мисли, които минават през нашето съзнание, но те са само отражения. Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност, Мислите на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила.
Напротив, в момента, когато една активна мисъл влиза в действие чрез имагинацията, има сок, има сила.
Това е същата онази сила, която от едно дете, каквото сме били, е направила един възрастен. Този е преходът от обикновената действителност към етерната действителност, преход който се извършва благодарение на усилията, които водят до имагинативното мислене. Тогава е даден първият импулс към познаването на физическото тяло. Ние констатираме, че то функционира като един отразяващ апарат и това, което то ни препраща, са мислите. Тогава ние сме вече в състояние да започнем да разглеждаме проблемата на смъртта, нещо, което не е възможно, докато нямаме за нашето физическо тяло съзнанието, което имаме за един предмет.
към текста >>
Ние констатираме, че то функционира като един отразяващ апарат и това, което то ни препраща, са
мисли
те.
Онзи, който познава и чувства само отражения, той не познава никаква субстанциална действителност, Мислите на обикновеното съзнание нямат нито сочност, нито сила. Напротив, в момента, когато една активна мисъл влиза в действие чрез имагинацията, има сок, има сила. Това е същата онази сила, която от едно дете, каквото сме били, е направила един възрастен. Този е преходът от обикновената действителност към етерната действителност, преход който се извършва благодарение на усилията, които водят до имагинативното мислене. Тогава е даден първият импулс към познаването на физическото тяло.
Ние констатираме, че то функционира като един отразяващ апарат и това, което то ни препраща, са мислите.
Тогава ние сме вече в състояние да започнем да разглеждаме проблемата на смъртта, нещо, което не е възможно, докато нямаме за нашето физическо тяло съзнанието, което имаме за един предмет. Ако човешкото същество продължава да живее и след смъртта, това не става в едно физическо тяло. И ако през време на земния живот искаме да намерим отговор на проблемата за смъртта, трябва да сме в състояние да разглеждаме физическото тяло, намирайки се вън от него, като един външен предмет, нещо в което то се превръща в момента, когато умираме. Този е стадият, който характеризира първия устрем, който ни води към разрешението на проблема на смъртта. Сега ще видим как трябва да продължим този път.
към текста >>
Трябва да можем постоянно да сравняваме това, което донася висшето съзнание, с това което крие обикновеното съзнание и както преминаваме от една
мисъл
към друга да преминаваме от Имагинацията към обикновеното съзнание и обратно.
В полето на имагинативното съзнание можем да имаме например пред себе си възникването у детето на девет или десет години на някои морални стремежи, дължащи се на определено устройство; ние възприемаме това явление имайки пред погледа физическото тяло и душата съединени. Ние виждаме това, което е станало в организма към възрастта от девет или десет години. Но за това не трябва да изгубваме обикновеното съзнание. Трябва да можем да виждаме с онова ново око онова, което е останало незабелязано; а от друга страна чрез един волев акт, трябва да можем отново да намерим спомените за тази възраст, които може да ни достави обикновеното съзнание.
Трябва да можем постоянно да сравняваме това, което донася висшето съзнание, с това което крие обикновеното съзнание и както преминаваме от една мисъл към друга да преминаваме от Имагинацията към обикновеното съзнание и обратно.
Тази характерна способност на висшето съзнание има извънредно голямо значение. Когато към антропософското изследване се прилагат външни критерии, хората мислят често пъти, че мислите-образи не са нищо друго освен привидения, халюцинации. Трябва да можем да схванем коренната разлика, която отделя първите от вторите. Възприятието на този, който има привидения му донася наистина образи, но то му отнема съзнанието. Неговото съзнание се изгубва в това, което вижда и той не притежава способност да се връща по воля в състоянието на обикновеното съзнание и обратно.
към текста >>
Когато към антропософското изследване се прилагат външни критерии, хората мислят често пъти, че
мисли
те-образи не са нищо друго освен привидения, халюцинации.
Ние виждаме това, което е станало в организма към възрастта от девет или десет години. Но за това не трябва да изгубваме обикновеното съзнание. Трябва да можем да виждаме с онова ново око онова, което е останало незабелязано; а от друга страна чрез един волев акт, трябва да можем отново да намерим спомените за тази възраст, които може да ни достави обикновеното съзнание. Трябва да можем постоянно да сравняваме това, което донася висшето съзнание, с това което крие обикновеното съзнание и както преминаваме от една мисъл към друга да преминаваме от Имагинацията към обикновеното съзнание и обратно. Тази характерна способност на висшето съзнание има извънредно голямо значение.
Когато към антропософското изследване се прилагат външни критерии, хората мислят често пъти, че мислите-образи не са нищо друго освен привидения, халюцинации.
Трябва да можем да схванем коренната разлика, която отделя първите от вторите. Възприятието на този, който има привидения му донася наистина образи, но то му отнема съзнанието. Неговото съзнание се изгубва в това, което вижда и той не притежава способност да се връща по воля в състоянието на обикновеното съзнание и обратно. Напротив, медитиращият който мисли имагинативно не изгубва своето съзнание, за да го превърне в едно "привидение". Той прибавя към обикновеното съзнание в богатствата на Имагинацията.
към текста >>
Напротив, медитиращият който
мисли
имагинативно не изгубва своето съзнание, за да го превърне в едно "привидение".
Тази характерна способност на висшето съзнание има извънредно голямо значение. Когато към антропософското изследване се прилагат външни критерии, хората мислят често пъти, че мислите-образи не са нищо друго освен привидения, халюцинации. Трябва да можем да схванем коренната разлика, която отделя първите от вторите. Възприятието на този, който има привидения му донася наистина образи, но то му отнема съзнанието. Неговото съзнание се изгубва в това, което вижда и той не притежава способност да се връща по воля в състоянието на обикновеното съзнание и обратно.
Напротив, медитиращият който мисли имагинативно не изгубва своето съзнание, за да го превърне в едно "привидение".
Той прибавя към обикновеното съзнание в богатствата на Имагинацията. Те се прибавят към това, което съзнанието вече притежава. Ето защо медитиращият имагинативно категорично отхвърля "привидението"; той знае също при какви условия се произвеждало. Когато човек стига до степента на познанието, за което говорим, той може да вижда с точност, че душата е активна, че тя използува физическия организъм и се изпълва с образите, които този последният и изпраща. Мислещият имагинативно и инспиративно знае кои са, при състоянието на нормалното съзнание отношенията на душата с тялото и може по този начин да прецени възприятията на имащия привидения.
към текста >>
Това, което в обикновения живот е субстанциално е физическото тяло, а това, което схващаме отвъд това тяло, са отраженията на
мисли
те, които нямат никаква субстанция и не са от само себе си активни.
Ако човек не вижда тази разлика в нейното пълно значение, което е огромно, той ще продължава да смесва Имагинацията, която е активна и се намира под строг контрол наред с обикновеното мислене, с визионерните прояви (привиденията), които стават без никакъв контрол и който не са може би нищо друго освен смущения, засягащи черния дроб и стомаха, смущения чувствани още в обикновения живот и в които визионерът се потопява напълно. Напротив, имагинативно мислещият възприема образи, които нямат нищо общо с неговите физически органи; той насочва по воля своя поглед върху една област на душата, която дотогава беше несъзнателна. Следователно, имагинативното съзнание не ни отдалечава от обикновеното съзнание, за да ни доведе както мнозина мислят, до някакво видение. Тренирането на упражненията, които то изисква са напротив един щит против визионерните прояви, които не могат да се контролират. Те развиват душата в посока противоположна на тази, която визионерът следва; те я освобождават от физическия организъм, правят я способна, наред с него да използва и етерния организъм, издигайки се до вътрешната опитност на действителности, на субстанции.
Това, което в обикновения живот е субстанциално е физическото тяло, а това, което схващаме отвъд това тяло, са отраженията на мислите, които нямат никаква субстанция и не са от само себе си активни.
Контрастът между свръхсетивните възприятия и живота на визионера позволява именно да изпъкне по-ясно това, което характеризира Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, способности на висшето съзнание. Тези форми на познанието позволяват да научим постепенно, как душата и духът са свързани с тялото. Опитностите, които има веднъж освободен от тялото, позволяват на човека да почувства и да живее предварително това, което ще настъпи, когато не ще има вече физическо тяло. За да можем през време на земното съществуване да разрешим загадката на смъртта, трябва да стигнем дотам, да живеем както когато не разполагаме вече с това тяло. Моля ви да разберете тук, за какво аз правя усилия с цялата предпазливост на мислителната дейност да покаже как може да се търси в тази посока разрешението на проблемата със смъртта.
към текста >>
Моля ви да разберете тук, за какво аз правя усилия с цялата предпазливост на
мисли
телната дейност да покаже как може да се търси в тази посока разрешението на проблемата със смъртта.
Това, което в обикновения живот е субстанциално е физическото тяло, а това, което схващаме отвъд това тяло, са отраженията на мислите, които нямат никаква субстанция и не са от само себе си активни. Контрастът между свръхсетивните възприятия и живота на визионера позволява именно да изпъкне по-ясно това, което характеризира Имагинацията, Инспирацията и Интуицията, способности на висшето съзнание. Тези форми на познанието позволяват да научим постепенно, как душата и духът са свързани с тялото. Опитностите, които има веднъж освободен от тялото, позволяват на човека да почувства и да живее предварително това, което ще настъпи, когато не ще има вече физическо тяло. За да можем през време на земното съществуване да разрешим загадката на смъртта, трябва да стигнем дотам, да живеем както когато не разполагаме вече с това тяло.
Моля ви да разберете тук, за какво аз правя усилия с цялата предпазливост на мислителната дейност да покаже как може да се търси в тази посока разрешението на проблемата със смъртта.
Това е една проблема, която днес твърде често хората разглеждат като дилетанти. Ние имаме желанието да покажем, как антропософското изследване се посвещава на своето проучване с цялата предпазливост, която може да се изисква от мисълта. Ето защо аз не се поколебах да дам в настоящата лекция тази "подобна" форма; тя трябва да достави една здрава основа за изследването на проблемата на смъртта, което ще продължим сега.
към текста >>
Ние имаме желанието да покажем, как антропософското изследване се посвещава на своето проучване с цялата предпазливост, която може да се изисква от
мисъл
та.
Тези форми на познанието позволяват да научим постепенно, как душата и духът са свързани с тялото. Опитностите, които има веднъж освободен от тялото, позволяват на човека да почувства и да живее предварително това, което ще настъпи, когато не ще има вече физическо тяло. За да можем през време на земното съществуване да разрешим загадката на смъртта, трябва да стигнем дотам, да живеем както когато не разполагаме вече с това тяло. Моля ви да разберете тук, за какво аз правя усилия с цялата предпазливост на мислителната дейност да покаже как може да се търси в тази посока разрешението на проблемата със смъртта. Това е една проблема, която днес твърде често хората разглеждат като дилетанти.
Ние имаме желанието да покажем, как антропософското изследване се посвещава на своето проучване с цялата предпазливост, която може да се изисква от мисълта.
Ето защо аз не се поколебах да дам в настоящата лекция тази "подобна" форма; тя трябва да достави една здрава основа за изследването на проблемата на смъртта, което ще продължим сега.
към текста >>
Трябва добре да разберем това, което става и да не
мисли
м което би било голяма грешка че душата и духът са тук преди земното съществуване, че тялото им доставя на Земята един вид жилище, в което те влизат такива, каквито са, за да живеят там.
Когато познаваме отношенията на духовното същество с физическото тяло в тяхната съвкупност, ние сме в състояние да видим, как една част от това духовно същество, което е съществувало преди земния живот се преобразява напълно минавайки през зачатието и раждането. Касае се за тази част на съществото, която ще достави по-късно мисленето. Тя съществува преди земния живот; това е една духовна субстанция, която изчезва в момента, когато ние стигаме на Земята. Съвсем малкото дете още притежава остатъци от нея, които също изчезват постепенно но как? Това, което изчезва тук се преобразява, за да даде живот и форма на нашата глава.
Трябва добре да разберем това, което става и да не мислим което би било голяма грешка че душата и духът са тук преди земното съществуване, че тялото им доставя на Земята един вид жилище, в което те влизат такива, каквито са, за да живеят там.
Това е неточно за тази част на душата за която говоря. Тя се заличава, изчезва и се превръща в едно физическо, материално вещество, което е организмът на нашата глава. Животът и формата на тялото са преобразени един духовен елемент, който е предхождал земното съществуване. Погледната вашата глава не искам да кажа само тази, която изгубва човек когато е обезглавен, но цялата органическа глава с нервните нишки, които проникват в нея, с оросяващите я кръвоносни съдове всичко това е произведение на едно преобразуване на част от предземния човек, част която е изчезнала, за да се яви отново под материална форма. Ако този организъм на главата може да служи за огледало и да отразява мислите, това е защото той е действителното преобразуване на това, което живееше по-рано, защото той е физическият образ на нашето предземно съществуване, защото е получил форма и живот от мислите, които ни идват когато възприемаме нещата около нас.
към текста >>
Ако този организъм на главата може да служи за огледало и да отразява
мисли
те, това е защото той е действителното преобразуване на това, което живееше по-рано, защото той е физическият образ на нашето предземно съществуване, защото е получил форма и живот от
мисли
те, които ни идват когато възприемаме нещата около нас.
Трябва добре да разберем това, което става и да не мислим което би било голяма грешка че душата и духът са тук преди земното съществуване, че тялото им доставя на Земята един вид жилище, в което те влизат такива, каквито са, за да живеят там. Това е неточно за тази част на душата за която говоря. Тя се заличава, изчезва и се превръща в едно физическо, материално вещество, което е организмът на нашата глава. Животът и формата на тялото са преобразени един духовен елемент, който е предхождал земното съществуване. Погледната вашата глава не искам да кажа само тази, която изгубва човек когато е обезглавен, но цялата органическа глава с нервните нишки, които проникват в нея, с оросяващите я кръвоносни съдове всичко това е произведение на едно преобразуване на част от предземния човек, част която е изчезнала, за да се яви отново под материална форма.
Ако този организъм на главата може да служи за огледало и да отразява мислите, това е защото той е действителното преобразуване на това, което живееше по-рано, защото той е физическият образ на нашето предземно съществуване, защото е получил форма и живот от мислите, които ни идват когато възприемаме нещата около нас.
Наред с него и различно включена в живота на душата се поставя тази част на съществото, която преминавайки през зачатието и раждането, не се превръща във физически тяло, а се свързва с много по-слаби връзки с метаболизма (обмяната на веществата) и с крайниците. Това е онази част на душата, която чувстваме в обикновеното съзнание под формата на волята. Сравнете тази последната с мисленето, с представите. В мислещата дейност на будното състояние ние сме винаги напълно съзнателни. Да бъде човек "буден", това значи да живее в представи.
към текста >>
Това съзнание познава една
мисъл
: аз вдигам ръката си.
В мислещата дейност на будното състояние ние сме винаги напълно съзнателни. Да бъде човек "буден", това значи да живее в представи. Но не е така с волята. Вземете един много прост волев акт: Вие вдигате ръката си. Какво знаете във вашето съзнание за този жест?
Това съзнание познава една мисъл: аз вдигам ръката си.
След това става нещо в глъбините на организма. Без съмнение вие изпитвате всякакъв вид смътни впечатления, може би следи от ефективни движения. Но това, което се явява ясно, това което е напълно съзнателно е резултатът: Ръката е вдигната. Вие можете да я видите вдигната. Това, което е станало действително, което ефективно е било искано между двете констатации, остава също така малко доловимо за обикновеното съзнание, както това, което става през време на съня.
към текста >>
В нашия
мисли
телен живот ние сме будни.
След това става нещо в глъбините на организма. Без съмнение вие изпитвате всякакъв вид смътни впечатления, може би следи от ефективни движения. Но това, което се явява ясно, това което е напълно съзнателно е резултатът: Ръката е вдигната. Вие можете да я видите вдигната. Това, което е станало действително, което ефективно е било искано между двете констатации, остава също така малко доловимо за обикновеното съзнание, както това, което става през време на съня.
В нашия мислителен живот ние сме будни.
В нашата воля, даже будни ние спим. Следователно ние сме изоставени на волята на този частичен сън също и през време на будното състояние. Една част от нашата душа постоянно спи, даже когато ние сме будни: Това е тази част, в която се корени нашата воля. Тя е именно тази част от самите нас, която не се преобразява за да стане органическа, когато минаваме през зачатието и раждането. Една част от нашето духовно същество се явява отново под формата на органическата глава.
към текста >>
Трябва да кажем, че човешкото същество е много по-сложно, отколкото се
мисли
.
Една част от нашето духовно същество се явява отново под формата на органическата глава. Обаче метаболизмът и крайниците не носят прекия отпечатък на другата част. Те са произведения на физическия свят и тази друга част на душата е свързана с тях много по-слабо, така че те не отразяват това, което живее в нея. Ето защо човек няма съзнание за силите, които одушевяват неговата воля, нито за това, което става в метаболизма, в органическата обмяна на веществата. Когато я наблюдаваме как тя се свързва с организма, за свръхсетивното познание тази част на душата е напълно подобна на Аза и на астралното тяло, на цялата душа, когато през време на съня те са излъчени от физическия организъм.
Трябва да кажем, че човешкото същество е много по-сложно, отколкото се мисли.
към текста >>
Това, което е вечно в нас, това което се разкрива на основата на мисленето, на чувствата, на волята, ние видяхме, че то изчезва някакси за да се превърне в органически живот на главата и се отразява в
мисъл
та при волята ние се намираме в присъствието на всичко онова, което води в останалия организъм един зародишен живот, за да се роди едва при смъртта.
Това, което е вечно в нас, това което се разкрива на основата на мисленето, на чувствата, на волята, ние видяхме, че то изчезва някакси за да се превърне в органически живот на главата и се отразява в мисълта при волята ние се намираме в присъствието на всичко онова, което води в останалия организъм един зародишен живот, за да се роди едва при смъртта.
Сега ни обхваща страх, който не е от рода на сантименталните грижи, а произхожда от познанието. Ние се питаме: - Какво занасяме ние от нашия физически отвъд смъртта? Защото самото тяло се разлага в този момент. Понеже на него ние дължим азовото съзнание, не следва ли да си зададем логически въпроса: Как да запазим това азово съзнание отвъд смъртта? На тази загадка донася отговор само Тайната на Голгота.
към текста >>
50.
10. ДЕВЕТА ЛЕКЦИЯ: СЪБИТИЕТО НА СМЪРТТА И НЕГОВАТА ВРЪЗКА С ХРИСТА
GA_25 Философия, космология, религия
Дейността на трите полета на неговата душа етерното, астралното и същността на Аза се потопява в неговия физически организъм от събуждането до вечерта и го обработва по такъв начин, че чистата дейност, която произвежда, предизвиква представите,
мисли
те, които той самият препраща в съзнанието.
Всичко това е заличено през време на будното състояние. В неговото съзнание не остава нищо от тази дейност на етерното тяло, истинския източник на нашия живот нито от движението на планетните тела, чийто възбуждащи импулси пронизват нашето дихание и нашата кръв чрез дейността на нашето астрално тяло; също така нищо не остава от това, което проявяват в нашите очи съзвездията на неподвижните звезди, по образа на които е създадено вечното същество на човека, неговия Аз. В него не присъства нищо, което би го накарало да каже: Аз съм изцяло пропит от божествен живот. Всяка сутрин когато се събужда, човешкото същество облича своя физически организъм, както обличаме една дреха, и в него се разгръща дейността на етерното тяло, тази на астралния организъм и тази на Аза. То пропива своя организъм със силите, които е събрало през време на съня, минавайки през звездните светове.
Дейността на трите полета на неговата душа етерното, астралното и същността на Аза се потопява в неговия физически организъм от събуждането до вечерта и го обработва по такъв начин, че чистата дейност, която произвежда, предизвиква представите, мислите, които той самият препраща в съзнанието.
Той не знае нищо за живота, който се разгръща в него за движенията на планетите и за света на съзвездията, защото когато е будно, всяка вътрешна дейност е отразена във физическия организъм. Влиянията на външния свят проникват чрез сетивата в него: Тези на светлината през очите, тази на света на звуците през ушите, действията на топлината и на студа през сетивото за топлина и т.н. Чрез дейността развита от душата всичко това е отразено под форма на мисли и душата познава този свят на мислите отразени в полето на съзнанието. Такива са условията, в които се намира душата през време на будното състояние. Този буден живот прави да изникне въпросът: Чрез какво действие на душата върху физическия организъм мислите се явяват така "отразени"?
към текста >>
Чрез дейността развита от душата всичко това е отразено под форма на
мисли
и душата познава този свят на
мисли
те отразени в полето на съзнанието.
Всяка сутрин когато се събужда, човешкото същество облича своя физически организъм, както обличаме една дреха, и в него се разгръща дейността на етерното тяло, тази на астралния организъм и тази на Аза. То пропива своя организъм със силите, които е събрало през време на съня, минавайки през звездните светове. Дейността на трите полета на неговата душа етерното, астралното и същността на Аза се потопява в неговия физически организъм от събуждането до вечерта и го обработва по такъв начин, че чистата дейност, която произвежда, предизвиква представите, мислите, които той самият препраща в съзнанието. Той не знае нищо за живота, който се разгръща в него за движенията на планетите и за света на съзвездията, защото когато е будно, всяка вътрешна дейност е отразена във физическия организъм. Влиянията на външния свят проникват чрез сетивата в него: Тези на светлината през очите, тази на света на звуците през ушите, действията на топлината и на студа през сетивото за топлина и т.н.
Чрез дейността развита от душата всичко това е отразено под форма на мисли и душата познава този свят на мислите отразени в полето на съзнанието.
Такива са условията, в които се намира душата през време на будното състояние. Този буден живот прави да изникне въпросът: Чрез какво действие на душата върху физическия организъм мислите се явяват така "отразени"? Преди да отговорим на този въпрос, ще отбележим точно, че физическият организъм е препятствието, което изолира душата от едно познание на космическите действителности, чийто звук трепти в нея, без тя да знае това.
към текста >>
Този буден живот прави да изникне въпросът: Чрез какво действие на душата върху физическия организъм
мисли
те се явяват така "отразени"?
Дейността на трите полета на неговата душа етерното, астралното и същността на Аза се потопява в неговия физически организъм от събуждането до вечерта и го обработва по такъв начин, че чистата дейност, която произвежда, предизвиква представите, мислите, които той самият препраща в съзнанието. Той не знае нищо за живота, който се разгръща в него за движенията на планетите и за света на съзвездията, защото когато е будно, всяка вътрешна дейност е отразена във физическия организъм. Влиянията на външния свят проникват чрез сетивата в него: Тези на светлината през очите, тази на света на звуците през ушите, действията на топлината и на студа през сетивото за топлина и т.н. Чрез дейността развита от душата всичко това е отразено под форма на мисли и душата познава този свят на мислите отразени в полето на съзнанието. Такива са условията, в които се намира душата през време на будното състояние.
Този буден живот прави да изникне въпросът: Чрез какво действие на душата върху физическия организъм мислите се явяват така "отразени"?
Преди да отговорим на този въпрос, ще отбележим точно, че физическият организъм е препятствието, което изолира душата от едно познание на космическите действителности, чийто звук трепти в нея, без тя да знае това.
към текста >>
Материалистичното тълкуване на човека ни учи наистина, че жизнените процеси, органическите процеси се разгръщат в главата също така както в черния дроб или в стомаха и че произвеждат там в мозъка
мисли
те и живота на душата.
Ако съвременната наука би имала познание за това състояние на нещата за нея би било невъзможно да се отдаде на материализма.
Материалистичното тълкуване на човека ни учи наистина, че жизнените процеси, органическите процеси се разгръщат в главата също така както в черния дроб или в стомаха и че произвеждат там в мозъка мислите и живота на душата.
Обаче това е безсмислено. Защото ако мислим, ако имаме съзнание за една вътрешна дейност, това не е резултат на една витализация, на едно органическо изграждане, а то е поради това, че нашата нервна система е постоянно застрашена да бъде разрушена, защото в нея ние носим смъртта. Да имаме вътре в нас един съзнателен живот, това не значи да развиваме в нас един органически живот, а напротив това значи да умъртвяваме този органически живот. За да стигнем до обикновеното съзнание, трябва тези органически процеси да навлязат в умъртвяване и да сторят място на душата. Ако бихме имали един правилен възглед за всичко това, ние бихме казали: Животът на душата не е произведение на органическия живот, защото този органически живот трябва да умре, трябва да напусне главата, за да може душата да развие своята дейност.
към текста >>
Защото ако
мисли
м, ако имаме съзнание за една вътрешна дейност, това не е резултат на една витализация, на едно органическо изграждане, а то е поради това, че нашата нервна система е постоянно застрашена да бъде разрушена, защото в нея ние носим смъртта.
Ако съвременната наука би имала познание за това състояние на нещата за нея би било невъзможно да се отдаде на материализма. Материалистичното тълкуване на човека ни учи наистина, че жизнените процеси, органическите процеси се разгръщат в главата също така както в черния дроб или в стомаха и че произвеждат там в мозъка мислите и живота на душата. Обаче това е безсмислено.
Защото ако мислим, ако имаме съзнание за една вътрешна дейност, това не е резултат на една витализация, на едно органическо изграждане, а то е поради това, че нашата нервна система е постоянно застрашена да бъде разрушена, защото в нея ние носим смъртта.
Да имаме вътре в нас един съзнателен живот, това не значи да развиваме в нас един органически живот, а напротив това значи да умъртвяваме този органически живот. За да стигнем до обикновеното съзнание, трябва тези органически процеси да навлязат в умъртвяване и да сторят място на душата. Ако бихме имали един правилен възглед за всичко това, ние бихме казали: Животът на душата не е произведение на органическия живот, защото този органически живот трябва да умре, трябва да напусне главата, за да може душата да развие своята дейност. Тези са действителните отношения между дейността на душата и тази на тялото. В момента, когато се ражда, човешкото същество носи в себе си стремежа към смъртта.
към текста >>
Резултатът от това е, че от това свързване на астралния организъм с жизнените ритми не може да се роди никаква
мисъл
.
Другата част на астралното тяло прониква и пропива живота на органическите ритми; тя пронизва дишането, кръвообращението, но се свързва много слабо с тях, уврежда ги много по-малко.
Резултатът от това е, че от това свързване на астралния организъм с жизнените ритми не може да се роди никаква мисъл.
Там където душата се изразява, това се дължи на факта, че нейната дейност е отразена от организма на главата, който постоянно се стреми към смъртта, явление от което се получава съзнателното мислене. Подвижното свързване на астралното тяло и на органическите ритми не завършва с това отразяване във физическия организъм, източник на ясното съзнание. То създава само едно по-малко ясно оживление, одушевление, което е животът на нашите чувства, животът на сърцето. Този живот на сърцето се ражда, когато през време на будността астралния организъм прониква със своите пулсации дишането и кръвта, но без да ги разрушава, без да навлезе по-дълбоко в тях; той само събужда в тях живота на нашите чувства. Следователно в ритмичната система живее нещо от това, което човекът е познал през време на предметното съществуване, но няма ясно съзнание за него.
към текста >>
Към живота на
мисли
те винаги идва да се примесва една морална оценка, която по себе си е аморална, но не неморална.
Следователно в ритмичната система живее нещо от това, което човекът е познал през време на предметното съществуване, но няма ясно съзнание за него. Този факт има едно твърде определено последствие. Защото в глъбините на подсъзнанието постоянно се развива нещо в резултат на тази връзка на астралния организъм с органическите ритми, нещо от което ясното съзнание долавя само един отзвук. Това ще проучим сега по-отблизо. Действията, които човек извършва в своето физическо тяло, не са за него прости природни явления; един подтик идващ от несъзнателните глъбини го кара да им приписва известна стойност, да ги съди като морални или неморални, като полезни или не, като мъдри или нелепи.
Към живота на мислите винаги идва да се примесва една морална оценка, която по себе си е аморална, но не неморална.
Коя е следователно силата, която прожектира по този начин своята светлина към висините и ни кара да кажем: - Това действие е добро, онова е лошо; този начин на действие е мъдър, другият не е такъв? Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до мисълта. Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея мисълта има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието. Ние съдим за нашите действия не само чрез мисълта. В ритмичната система в нас живее една астрална духовност, под една форма аналогична на онази от предземния живот, ясна в самата себе си, неясна само за обикновеното съзнание.
към текста >>
Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до
мисъл
та.
Защото в глъбините на подсъзнанието постоянно се развива нещо в резултат на тази връзка на астралния организъм с органическите ритми, нещо от което ясното съзнание долавя само един отзвук. Това ще проучим сега по-отблизо. Действията, които човек извършва в своето физическо тяло, не са за него прости природни явления; един подтик идващ от несъзнателните глъбини го кара да им приписва известна стойност, да ги съди като морални или неморални, като полезни или не, като мъдри или нелепи. Към живота на мислите винаги идва да се примесва една морална оценка, която по себе си е аморална, но не неморална. Коя е следователно силата, която прожектира по този начин своята светлина към висините и ни кара да кажем: - Това действие е добро, онова е лошо; този начин на действие е мъдър, другият не е такъв?
Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до мисълта.
Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея мисълта има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието. Ние съдим за нашите действия не само чрез мисълта. В ритмичната система в нас живее една астрална духовност, под една форма аналогична на онази от предземния живот, ясна в самата себе си, неясна само за обикновеното съзнание. Тя е, която одобрява или не одобрява това, което вършим. В нея се намира съдията на нашата душа и този съдия също така действителен, както е действителна в нашата глава мислещата душа.
към текста >>
Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея
мисъл
та има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието.
Това ще проучим сега по-отблизо. Действията, които човек извършва в своето физическо тяло, не са за него прости природни явления; един подтик идващ от несъзнателните глъбини го кара да им приписва известна стойност, да ги съди като морални или неморални, като полезни или не, като мъдри или нелепи. Към живота на мислите винаги идва да се примесва една морална оценка, която по себе си е аморална, но не неморална. Коя е следователно силата, която прожектира по този начин своята светлина към висините и ни кара да кажем: - Това действие е добро, онова е лошо; този начин на действие е мъдър, другият не е такъв? Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до мисълта.
Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея мисълта има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието.
Ние съдим за нашите действия не само чрез мисълта. В ритмичната система в нас живее една астрална духовност, под една форма аналогична на онази от предземния живот, ясна в самата себе си, неясна само за обикновеното съзнание. Тя е, която одобрява или не одобрява това, което вършим. В нея се намира съдията на нашата душа и този съдия също така действителен, както е действителна в нашата глава мислещата душа.
към текста >>
Ние съдим за нашите действия не само чрез
мисъл
та.
Действията, които човек извършва в своето физическо тяло, не са за него прости природни явления; един подтик идващ от несъзнателните глъбини го кара да им приписва известна стойност, да ги съди като морални или неморални, като полезни или не, като мъдри или нелепи. Към живота на мислите винаги идва да се примесва една морална оценка, която по себе си е аморална, но не неморална. Коя е следователно силата, която прожектира по този начин своята светлина към висините и ни кара да кажем: - Това действие е добро, онова е лошо; този начин на действие е мъдър, другият не е такъв? Това е една дейност на душата, която е останала още от предземното съществуване, която прониква органическите ритми, дишането и кръвообращението, но не може да стигне с пълната си вълна до мисълта. Тя само е оцветява, нюансира я, така щото в нея мисълта има отзвуци от една много ценна вътрешна дейност в перспективата на деянието.
Ние съдим за нашите действия не само чрез мисълта.
В ритмичната система в нас живее една астрална духовност, под една форма аналогична на онази от предземния живот, ясна в самата себе си, неясна само за обикновеното съзнание. Тя е, която одобрява или не одобрява това, което вършим. В нея се намира съдията на нашата душа и този съдия също така действителен, както е действителна в нашата глава мислещата душа.
към текста >>
В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на
мисъл
та и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се изразяват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата.
В следващите лекции ще разгледаме, като резултат от изложението върху света на мисълта и този на чувствата в човека, как минава през смъртта това, което в обикновеното съзнание е проява на волята как между смъртта и едно ново раждане тези сили се превръща в зародиш на сили, които ще се изразяват в следващото съществуване как, от живот на живот, се развива кармата.
Ние ще видим отново, че в това, което се отнася за волята, човешкото същество трябва да развие важната връзка, която го съединява с Христа и с Тайната на Голгота, с цялото Христово развитие. Днес ние видяхме, какво място се пада на Христа в истинското космологическо познание; утре ние ще видим, какво място трябва да му стори едно възобновено религиозно познание.
към текста >>
51.
11. ДЕСЕТА ЛЕКЦИЯ: ВОЛЯТА НЕЙНОТО ДЕЙСТВИЕ ОТВЪД СМЪРТТА
GA_25 Философия, космология, религия
Съдържанието на обикновеното съзнание се изразява чрез
мисли
, чувства, волеви импулси.
Съдържанието на обикновеното съзнание се изразява чрез мисли, чувства, волеви импулси.
Действителността, която се крие зад това съдържание, трябва да я търсим в това, което в течение на предидущите лекции нарекох астрален организъм и Аз.
към текста >>
Когато човекът
мисли
през време на будността, ние не виждаме да се разгръща тази мислеща дейност, е възприемаме само нейния отпечатък във физическите и етерни процеси на мозъка и на нервната система.
Нашата воля е свързана чрез една още по-слаба връзка с нашия физически и eтерен организъм. Мислещата част на душата е цялата влята в организма и някак си е изчезнала в него. Нашата глава ни предлага физическия и етерен образ на нашата мислеща душа.
Когато човекът мисли през време на будността, ние не виждаме да се разгръща тази мислеща дейност, е възприемаме само нейния отпечатък във физическите и етерни процеси на мозъка и на нервната система.
Ето защо физиологията и анатомията доставят чрез физическото познание на тези органи средството за познаване на душата: Устройството на мозъка и неговото функциониране ни разкриват ясно отпечатъка на това, което става, когато мислим. Чувстващата душа, ефективността, не се включва по същия начин в организма. Тя ту прониква напълно в дишането и кръвообращението, до степен да стане невидима за имагинативното и инспиративното възприятие, ту се освобождава от тях и се превръща в една анатономна дейност и създава форми. Така чувстващата душа ред по ред изчезва в кръвообръщателната система, след това излиза от нея, за да изчезне отново и т.н.
към текста >>
Ето защо физиологията и анатомията доставят чрез физическото познание на тези органи средството за познаване на душата: Устройството на мозъка и неговото функциониране ни разкриват ясно отпечатъка на това, което става, когато
мисли
м.
Нашата воля е свързана чрез една още по-слаба връзка с нашия физически и eтерен организъм. Мислещата част на душата е цялата влята в организма и някак си е изчезнала в него. Нашата глава ни предлага физическия и етерен образ на нашата мислеща душа. Когато човекът мисли през време на будността, ние не виждаме да се разгръща тази мислеща дейност, е възприемаме само нейния отпечатък във физическите и етерни процеси на мозъка и на нервната система.
Ето защо физиологията и анатомията доставят чрез физическото познание на тези органи средството за познаване на душата: Устройството на мозъка и неговото функциониране ни разкриват ясно отпечатъка на това, което става, когато мислим.
Чувстващата душа, ефективността, не се включва по същия начин в организма. Тя ту прониква напълно в дишането и кръвообращението, до степен да стане невидима за имагинативното и инспиративното възприятие, ту се освобождава от тях и се превръща в една анатономна дейност и създава форми. Така чувстващата душа ред по ред изчезва в кръвообръщателната система, след това излиза от нея, за да изчезне отново и т.н.
към текста >>
Но това не е едно постоянно сливане, както за
мисъл
та, нито пък променливо сливане, какъвто е случаят с чувствата.
Тя води един независим живот. Така тя държи в полето на душата и духа, където би останала, ако не се намесваше нещо, което да и попречи да бъде в такова състояние. Ще кажем следователно, че волящата душа, волята, остава психическа и духовна, даже през време на земното съществуване. И когато чрез Интуицията добиваме възможността да виждаме действителността, която се крие зад тази воля, ние можем да проучим онази част на човешкото същество, която остава духовна. Въпреки това, волята също се свързва с физическия организъм, слива се с него.
Но това не е едно постоянно сливане, както за мисълта, нито пък променливо сливане, какъвто е случаят с чувствата.
Когато чрез главата нашето мислене зачева една идея, която представлява един мотив за действие, нещата стават различно от това, когато само размишляваме. Когато размишляваме за нещата на този свят, без да бъдем обзети от някакво намерение, това засяга само главата; и тази дейност е такава, която разрушава главата или най-малко я увлича към разлагане, към смъртта, както изложих това вчера. Но ако замисляме едно намерение: Искам да направя това или онова дейността на мислещата душа се разпростира от главата към обмяната на вещества и в крайниците.
към текста >>
Тогава Интуицията възприема един подтик, една астрална дейност, която се простира в някаква област на обмяната на веществата или в крайниците; тази
мисъл
-намерение упражнява едно разрушаващо действие не само върху главата, но също и в органите на обмяната на веществата и в крайниците.
Тогава Интуицията възприема един подтик, една астрална дейност, която се простира в някаква област на обмяната на веществата или в крайниците; тази мисъл-намерение упражнява едно разрушаващо действие не само върху главата, но също и в органите на обмяната на веществата и в крайниците.
Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила. Да вземем един образ: Идва ми идеята да вдигна ръката си. Тази идея се втурва от главата в ръката, предизвиква там една дисимилация, едно разрушение, което можем да окачествим като горене. В организма на ръката нещо е разрушено. Тогава веществото на астралния организъм което съответства на волята, приижда и поправя това, което е било разрушено.
към текста >>
Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което
мисъл
та е разрушила.
Тогава Интуицията възприема един подтик, една астрална дейност, която се простира в някаква област на обмяната на веществата или в крайниците; тази мисъл-намерение упражнява едно разрушаващо действие не само върху главата, но също и в органите на обмяната на веществата и в крайниците.
Вследствие на тази разрушителна дейност, действителната сила, която е на основата на волята, се простира на свой ред в обмяната на веществата или в крайниците, и поправя, компенсира това, което мисълта е разрушила.
Да вземем един образ: Идва ми идеята да вдигна ръката си. Тази идея се втурва от главата в ръката, предизвиква там една дисимилация, едно разрушение, което можем да окачествим като горене. В организма на ръката нещо е разрушено. Тогава веществото на астралния организъм което съответства на волята, приижда и поправя това, което е било разрушено. През време, когато става поправка, ръката се вдига.
към текста >>
Без това познание не можем да изследваме волята, не можем да схванем и що е Азът, защото от този Аз в
мисъл
та намираме само един изтънен образ: В чувствата той се явява само като подтик, а само във волята той действително присъства на Земята.
В тази част на астралния организъм, която съставлява основата на нашите волеви подтици, същността на Аза също присъствува, така щото поставянето в действие на волята е също и винаги и едно поставяне в действие на Аза. Когато волята се разгръща в човека, вижда се как след това прииждат астралният организъм и Азът и се вливат във физическия и етерен организъм. Това става и когато волевият подтик не завършва с един истински жест, а само допълва движението, или пък не отива по-далече от едно живо чувствано желание. Същото явление се произвежда, само че в този случай волящата душа се втича в по-тънки части на организма. Както виждате, можем много добре да изследваме, как волята функционира, но за това трябва да познаваме духовното същество на човека.
Без това познание не можем да изследваме волята, не можем да схванем и що е Азът, защото от този Аз в мисълта намираме само един изтънен образ: В чувствата той се явява само като подтик, а само във волята той действително присъства на Земята.
Наред с това разгръщане на волята върху определена мотивация, волението почива и на една друга действителност: Тя почива на едно постоянно желание на съществото да се съедини с физическия организъм. Волящата душа желае несъзнателно да се облече с организма на обмяната на веществата и на крайниците. Когато изучаваме отблизо това явление, ние потопяваме погледа в глъбините на душата, които са твърде отдалечени от обикновеното съзнание. Аз вече изложих, че явленията на разрушение и възстановяване, които се извършват по този начин, са съвършено несъзнателни. Извън тях съществуват и други процеси, други много действителни дейности, които обаче през време на земното съществуване не стигат никога до съзнанието.
към текста >>
Когато
мисли
м, ние разрушаваме; когато проявяваме воля, ние съграждаме, а когато живеем чрез чувството, ние произвеждаме една игра на равновесие между съграждането и разрушението.
Преди да отговорим на този въпрос, ще дам определение още за някои условия на земния живот, взимайки като изходна точка вече изложените съображения. Човешкият организъм е теренът, върху който непрестанно работят разрушителни и съграждащи сили.
Когато мислим, ние разрушаваме; когато проявяваме воля, ние съграждаме, а когато живеем чрез чувството, ние произвеждаме една игра на равновесие между съграждането и разрушението.
Мисъл, чувство и воля представляват следователно в тяхната общност една постоянна размяна между разрушение и възраждане. Тези обмени са извънредно сложни и те се установяват различно, според възрастите на живота. За възпитателя, за този, който преподава, е много важно да знае това, което едно духовно познание му съобщава относно тази сменяща се игра, това равновесие, което се установява между асимилацията и дисимилацията, преминаването на градивните процеси към разложителни процеси, и обратно, тази непрестанна смяна на течения, които упражняват техните действия върху организма. Ние не можем да преподаваме и да възпитаваме и да възпитаваме както трябва, освен ако познаваме действията на тези противоположни сили върху организма на детето и как можем да действаме върху тях чрез възпитанието. Да вземем един пример: Да накараме едно дете да научи наизуст точно това, което му подхожда, и да го накараме да научи прекалено много, да претоварим неговата памет, са две твърде различни неща.
към текста >>
Мисъл
, чувство и воля представляват следователно в тяхната общност една постоянна размяна между разрушение и възраждане.
Преди да отговорим на този въпрос, ще дам определение още за някои условия на земния живот, взимайки като изходна точка вече изложените съображения. Човешкият организъм е теренът, върху който непрестанно работят разрушителни и съграждащи сили. Когато мислим, ние разрушаваме; когато проявяваме воля, ние съграждаме, а когато живеем чрез чувството, ние произвеждаме една игра на равновесие между съграждането и разрушението.
Мисъл, чувство и воля представляват следователно в тяхната общност една постоянна размяна между разрушение и възраждане.
Тези обмени са извънредно сложни и те се установяват различно, според възрастите на живота. За възпитателя, за този, който преподава, е много важно да знае това, което едно духовно познание му съобщава относно тази сменяща се игра, това равновесие, което се установява между асимилацията и дисимилацията, преминаването на градивните процеси към разложителни процеси, и обратно, тази непрестанна смяна на течения, които упражняват техните действия върху организма. Ние не можем да преподаваме и да възпитаваме и да възпитаваме както трябва, освен ако познаваме действията на тези противоположни сили върху организма на детето и как можем да действаме върху тях чрез възпитанието. Да вземем един пример: Да накараме едно дете да научи наизуст точно това, което му подхожда, и да го накараме да научи прекалено много, да претоварим неговата памет, са две твърде различни неща. Днес тези неща се разглеждат по такъв начин, защото човек лесно може да бъде съблазнен да вярва, че последствията от това понася само душата на детето.
към текста >>
Когато даваме на едно дете да учи прекалено много наизуст, то натрупва в своята памет и без ред
мисли
-спомени, които от главата предизвикват определени смущения прониквайки в обмяната на веществата и в живота на крайниците под формата на намерения.
Но това не е точно.
Когато даваме на едно дете да учи прекалено много наизуст, то натрупва в своята памет и без ред мисли-спомени, които от главата предизвикват определени смущения прониквайки в обмяната на веществата и в живота на крайниците под формата на намерения.
Тогава ние ще можем да констатираме, че паметта на детето е била затормозена и че тази педагогическа грешка ще се прояви в 30-та, 40-та или 50-та година в смущения на храносмилането и на обмяната на веществата. Това е само един пример близък до това, което разглеждаме. Нещата са извънредно сложни и едно духовно познание на човека позволява действително на педагога да разбере, да прецени значението на всичко, което той кара детето да върши, било физически, било вътрешно. Една истинска педагогика може да бъде основана само върху онова познание на човешкото същество, което включва физическото тяло, душата и духа и което вижда ясно тези взаимни влияния, които те упражняват едни върху други. Тази педагогика развиваме ние в нашето антропософско движение и я осъществяваме във Валдорфското училище.
към текста >>
52.
00. Съдържание
GA_26 Мистерията на Михаил
ІХ. Мировите
мисли
в действието на Михаела и в действието на Аримана
ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
към текста >>
1. Сетивната и
мисли
телна организация на човека в нейното отношение към света
1. Сетивната и мислителна организация на човека в нейното отношение към света
към текста >>
53.
01. 1. Антропософски ръководни принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Не трябва да се
мисли
, че това, което се поставя като цел, може да бъде постигнато от днес за утре.
Не трябва да се мисли, че това, което се поставя като цел, може да бъде постигнато от днес за утре.
За това ще бъде необходимо време и ще трябва да се прояви търпение. Ако се вярва, че за няколко седмици ще може да се осъществи това, което бе вложено като намерения на Коледното Тържество, това може да донесе само вреда.
към текста >>
54.
02. 2. Антропософски ръководни принципи дадени като подбуда от Гьотеанума. 3. Принципи 1-37
GA_26 Мистерията на Михаил
Чрез съзирането на този образен характер се хвърля също светлина върху същността на
мисли
те, в която "Азът " се явява пред обикновеното съзнание.
14. Втората форма на "Аза", която бе посочена в изложението на третия ръководен принцип* /*Става въпрос за третия ръководен принцип от предидущата група, или тук 13-ия ръководен принцип/, се явява като "образ" на този Аз.
Чрез съзирането на този образен характер се хвърля също светлина върху същността на мислите, в която "Азът " се явява пред обикновеното съзнание.
Хората търсят чрез всевъзможни съзерцания "истинския Аз" в обикновеното съзнание. Обаче едно сериозно взиране в изживяванията на това съзнание показва, че "истинският Аз" не може да бъде намерен в него; напротив, там може да се яви само мисловният отблясък, който е по-малко от един образ. Истинността на този факт ни завладява едвам тогава, когато преминем към "Аза" като образ, който живее в етерното тяло. И само чрез това ние сме подбудени към търсенето на Аза като истинска същност на човека.
към текста >>
Защото онова Себе, което изгражда човека в неговата истинност, ще се открие на познанието едва тогава, когато той премине по-нататък от
мисъл
та на Аза към неговия образ, от образа към творящите сили на този образ и от там към духовните носители на тези сили.
16. Третата форма на "Аза" ни позволява да проникнем с погледа в самостоятелната същност на човека всред един духовен свят. Тя събужда в нас чувството, че със своята земно-сетивна природа човекът е само едно откровение на това, което той е в действителност. С това е дадено изходната точка на истинското себе познание.
Защото онова Себе, което изгражда човека в неговата истинност, ще се открие на познанието едва тогава, когато той премине по-нататък от мисълта на Аза към неговия образ, от образа към творящите сили на този образ и от там към духовните носители на тези сили.
към текста >>
Тогава неговото съзнание има пред себе си в една обхватна картина под формата на образи това, което е могъл да внесе през време на земния живот под формата на лишени от образ
мисли
в паметта, или което е останало незабелязано за земното съзнание, но все пак е направило едно подсъзнателно впечатление на душата.
мозъка през време на земния живот.
Тогава неговото съзнание има пред себе си в една обхватна картина под формата на образи това, което е могъл да внесе през време на земния живот под формата на лишени от образ мисли в паметта, или което е останало незабелязано за земното съзнание, но все пак е направило едно подсъзнателно впечатление на душата.
След няколко дни тези образи избледняват до пълно изчезване. Когато са се изгубили напълно, човек знае, че е положил и своето етерно тяло, в което може да познае носи теля на тези образи.
към текста >>
55.
03. 4. Върху образната природа на човека
GA_26 Мистерията на Михаил
Чрез този на чин на мислене човек свиква да
мисли
природни закони; а чрез тези природни закони той си обяснява природните явления, които възприема чрез сетивата.
Много важно е, да се разбере чрез Антропософията, как представите, които човек добива гледайки външна та природа, се оказват безсилни в разглеждането на човека. Против това изискване съгрешава начинът на мислене който завладява човешката душа чрез духовното развитие на последните столетия.
Чрез този на чин на мислене човек свиква да мисли природни закони; а чрез тези природни закони той си обяснява природните явления, които възприема чрез сетивата.
След това насочва поглед към човешкия организъм и го разглежда също така, като че неговото устройство би могло да бъде разбрано, ако върху него се приложат природните закони.
към текста >>
56.
04. 5. Принципи 38-61
GA_26 Мистерията на Михаил
Естествено чрез начина на изложението трябва да бъде ясно, че с такива описания не се твърди нещо свързано, а трябва само да се каже нещо, което ориентира
мисли
те към духовно-научното разглеждане на въпроса на съдбата.
46. Би трябвало да се покаже чрез случаи на съдбата, които се явяват в съществуването на човек така, че техните условия не могат да бъдат намерени за момента в настоящия земен живот, как по отношение на такива случаи на съдбата безпристрастното обикновено разсъждение ни насочва към минали съществувания.
Естествено чрез начина на изложението трябва да бъде ясно, че с такива описания не се твърди нещо свързано, а трябва само да се каже нещо, което ориентира мислите към духовно-научното разглеждане на въпроса на съдбата.
към текста >>
59. Едно безпристрастно разглеждане на мисленето показва, че
мисли
те на обикновеното съзнание нямат някакво собствено съществуване, че те са само огледални образи /отражения/ на нещо.
59. Едно безпристрастно разглеждане на мисленето показва, че мислите на обикновеното съзнание нямат някакво собствено съществуване, че те са само огледални образи /отражения/ на нещо.
Така се явяват те. Но човекът чувствува себе си, че живее в мислите. Мислите не живеят; но той живее в мислите. Този живот има своя произход в духовните Същества, които /в смисъла на моята "Тайна Наука"/можем да считаме като Същества на третата йерархия, като принадлежи на едно духовно царство.
към текста >>
Но човекът чувствува себе си, че живее в
мисли
те.
59. Едно безпристрастно разглеждане на мисленето показва, че мислите на обикновеното съзнание нямат някакво собствено съществуване, че те са само огледални образи /отражения/ на нещо. Така се явяват те.
Но човекът чувствува себе си, че живее в мислите.
Мислите не живеят; но той живее в мислите. Този живот има своя произход в духовните Същества, които /в смисъла на моята "Тайна Наука"/можем да считаме като Същества на третата йерархия, като принадлежи на едно духовно царство.
към текста >>
Мисли
те не живеят; но той живее в
мисли
те.
59. Едно безпристрастно разглеждане на мисленето показва, че мислите на обикновеното съзнание нямат някакво собствено съществуване, че те са само огледални образи /отражения/ на нещо. Така се явяват те. Но човекът чувствува себе си, че живее в мислите.
Мислите не живеят; но той живее в мислите.
Този живот има своя произход в духовните Същества, които /в смисъла на моята "Тайна Наука"/можем да считаме като Същества на третата йерархия, като принадлежи на едно духовно царство.
към текста >>
57.
05. 6. Нещо за разбирането на духа и за изживяването на съдбата
GA_26 Мистерията на Михаил
В съобщенията и съзерцанията, които на това място са отправени към членовете, този път трябва да на правим да се влее нещо, което ще бъде способно да даде на
мисли
те върху ръководните принципи едно по-нататъшно направление.
В съобщенията и съзерцанията, които на това място са отправени към членовете, този път трябва да на правим да се влее нещо, което ще бъде способно да даде на мислите върху ръководните принципи едно по-нататъшно направление.
към текста >>
Той си образува
мисли
върху тези сетивни впечатления.
Когато човек насочи вниманието си върху света, в който се ражда и който напуска със смъртта, той има първо около себе си изобилието на своите сетивни впечатления.
Той си образува мисли върху тези сетивни впечатления.
към текста >>
Като осъзнава това: "аз си съставям
мисли
върху това, което моите сетива ми разкриват като свят", той може вече да започне със себенаблюдението.
Като осъзнава това: "аз си съставям мисли върху това, което моите сетива ми разкриват като свят", той може вече да започне със себенаблюдението.
Той може да си каже: в моите мисли живея "Аз". Светът ми дава повод да изживея себе си в мисли. Аз намирам себе си в моите мисли, когато наблюдавам света.
към текста >>
Той може да си каже: в моите
мисли
живея "Аз".
Като осъзнава това: "аз си съставям мисли върху това, което моите сетива ми разкриват като свят", той може вече да започне със себенаблюдението.
Той може да си каже: в моите мисли живея "Аз".
Светът ми дава повод да изживея себе си в мисли. Аз намирам себе си в моите мисли, когато наблюдавам света.
към текста >>
Светът ми дава повод да изживея себе си в
мисли
.
Като осъзнава това: "аз си съставям мисли върху това, което моите сетива ми разкриват като свят", той може вече да започне със себенаблюдението. Той може да си каже: в моите мисли живея "Аз".
Светът ми дава повод да изживея себе си в мисли.
Аз намирам себе си в моите мисли, когато наблюдавам света.
към текста >>
Аз намирам себе си в моите
мисли
, когато наблюдавам света.
Като осъзнава това: "аз си съставям мисли върху това, което моите сетива ми разкриват като свят", той може вече да започне със себенаблюдението. Той може да си каже: в моите мисли живея "Аз". Светът ми дава повод да изживея себе си в мисли.
Аз намирам себе си в моите мисли, когато наблюдавам света.
към текста >>
58.
06. 7. Принципи 62-68
GA_26 Мистерията на Михаил
Този живот се крие в човешката
мисли
телна дейност.
66. Съществата на третата йерархия се изявяват в живота, който в човешкото мислене стига до разгръщане като духовна основа на това мислене.
Този живот се крие в човешката мислителна дейност.
Ако той би продължавал да действува в тази мислителна дейност като собствено битие, човекът не би могъл да стигне до свобода. Там където престава космическата мислителна дейност, започва човешката мислителна дейност.
към текста >>
Ако той би продължавал да действува в тази
мисли
телна дейност като собствено битие, човекът не би могъл да стигне до свобода.
66. Съществата на третата йерархия се изявяват в живота, който в човешкото мислене стига до разгръщане като духовна основа на това мислене. Този живот се крие в човешката мислителна дейност.
Ако той би продължавал да действува в тази мислителна дейност като собствено битие, човекът не би могъл да стигне до свобода.
Там където престава космическата мислителна дейност, започва човешката мислителна дейност.
към текста >>
Там където престава космическата
мисли
телна дейност, започва човешката
мисли
телна дейност.
66. Съществата на третата йерархия се изявяват в живота, който в човешкото мислене стига до разгръщане като духовна основа на това мислене. Този живот се крие в човешката мислителна дейност. Ако той би продължавал да действува в тази мислителна дейност като собствено битие, човекът не би могъл да стигне до свобода.
Там където престава космическата мислителна дейност, започва човешката мислителна дейност.
към текста >>
59.
07. 8. Духовни области на света и човешкото себепознание
GA_26 Мистерията на Михаил
Под формата на
мисли
-образи ние извикваме в съзнанието сянката на това, в което в минало време сме живели като една непосредствена жива опитност.
При едно такова действително себе-познание ние намираме първо това, което живее в спомена.
Под формата на мисли-образи ние извикваме в съзнанието сянката на това, в което в минало време сме живели като една непосредствена жива опитност.
Който вижда една сянка, ще почувствува един вътрешен подтик да насочи своята мисъл към предмета, който хвърля сянката. Който носи в себе си един спомен, той не може да насочи по такъв непосредствен начин погледа на душата към изживяването, което е останало като спомен. Но когато действително размисли върху своето собствено съществуване, върху своето собствено битие, той ще трябва да си каже: аз самият, в моето душевно същество, съм това, което изживяванията са направили от мене, тези изживявания, които хвърлят своята сянка в спомена. В съзнанието се явяват сенките на спомена, в битието на душата свети това, което хвърля своята сянка в спомена. Мъртвата сянка съществува в спомена; живото битие живее в душата, в която действува споменът.
към текста >>
Който вижда една сянка, ще почувствува един вътрешен подтик да насочи своята
мисъл
към предмета, който хвърля сянката.
При едно такова действително себе-познание ние намираме първо това, което живее в спомена. Под формата на мисли-образи ние извикваме в съзнанието сянката на това, в което в минало време сме живели като една непосредствена жива опитност.
Който вижда една сянка, ще почувствува един вътрешен подтик да насочи своята мисъл към предмета, който хвърля сянката.
Който носи в себе си един спомен, той не може да насочи по такъв непосредствен начин погледа на душата към изживяването, което е останало като спомен. Но когато действително размисли върху своето собствено съществуване, върху своето собствено битие, той ще трябва да си каже: аз самият, в моето душевно същество, съм това, което изживяванията са направили от мене, тези изживявания, които хвърлят своята сянка в спомена. В съзнанието се явяват сенките на спомена, в битието на душата свети това, което хвърля своята сянка в спомена. Мъртвата сянка съществува в спомена; живото битие живее в душата, в която действува споменът.
към текста >>
Тя показва, как в
мисли
те, които са образи сенки , действува физическото тяло; обратно тя ни показва, как в светещото живее етерното тяло.
За обикновеното съзнание това виждане не стига до истинското обхващане на това, към което е насочен погледът. Ние гледаме към нещо; но погледът не среща никаква действителност. Изхождайки от Имагинативното познание Антропософията ни обръща вниманието върху тази действителност. От това, което осенява, тя ни насочва към светещото. Тя върши това, като говори за етерното тяло на човека.
Тя показва, как в мислите, които са образи сенки , действува физическото тяло; обратно тя ни показва, как в светещото живее етерното тяло.
към текста >>
То е по-силно от оценящото естество на
мисли
те-спомени.
живее нещо, което осенява /което хвърля сянка/.
То е по-силно от оценящото естество на мислите-спомени.
Когато човек прави неговите изживявания да хвърлят вътрешно сянка в спомена, той самият действува в целия този процес със своето собствено скрито Себе. Той присъствува, когато светещото хвърля сянката. В говора също има едно хвърля не на сянка. Думите са сенки. Но кое е това, което свети?
към текста >>
Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото
мисли
те спомени.
Когато човек прави неговите изживявания да хвърлят вътрешно сянка в спомена, той самият действува в целия този процес със своето собствено скрито Себе. Той присъствува, когато светещото хвърля сянката. В говора също има едно хвърля не на сянка. Думите са сенки. Но кое е това, което свети?
Нещо мощно свети, защото думите са по-мощни сенки отколкото мислите спомени.
Това, което в човешкото Себе може да създава спомени в течение на земния живот, не може да създаде словата. Човек трябва да се научи да говори в отношението си с други хора. В този процес трябва да участвува една намираща се в него по-дълбока същност отколкото това, което създава сенките на спомена. Основавайки се на Инспиративното познание Антропософията говори тук за астралното тяло, както по отношение на спомена тя говори за етерното тяло. Към физическото и етерното тела се прибавя астралното тяло като трети член на човешкото същество.
към текста >>
Пристъпвайки към своите
мисли
-спомени, човек среща една първа свръхсетивна същност, своето етерно тяло.
Пристъпвайки към своите мисли-спомени, човек среща една първа свръхсетивна същност, своето етерно тяло.
Антропософията говори за един свят, който образува заобикалящата среда на етерното тяло. Обгръщайки себе си като говорещо същество, човек среща своето астрално тяло. Същността на астралното тяло не може да бъде обхваната вече в това, което действува вътрешно само като спомен. Инспиративното позна ние ни го показва като нещо, което в говоренето произвежда един физически процес на духовното. Говоренето е един физически процес.
към текста >>
60.
09. 10. Как трябва да се използват ръководните принципи
GA_26 Мистерията на Михаил
Но трябва идеалният вариант да се по
мисли
само, каква сложна техническа организация би трябвало да се създаде, за да може да се изпълни това Президиумът на Гьотеанума полага всички възможни усилия в това направление и ще продължава да работи в този с
мисъл
.
Без съмнение, желателно би било всяка седмица сказките, които се изнасят в Дорнах, да могат да бъдат разпратени веднага по всички направления до отделните кръжоци.
Но трябва идеалният вариант да се по мисли само, каква сложна техническа организация би трябвало да се създаде, за да може да се изпълни това Президиумът на Гьотеанума полага всички възможни усилия в това направление и ще продължава да работи в този смисъл.
Но трябва да се съобразяваме със съществуващите възможности. Намеренията, които бяха изказани по случай Коледното Празненство, ще бъдат осъществени. Но необходимо е време.
към текста >>
При такова изказване не се взема под внимание, че това проглеждане в духовните светове се изисква тогава, когато върху обработката на антропософското съдържание се
мисли
така, както е посочено тук.
Не се касае антропософското съдържание да бъде слушано само външно или да бъде четено по такъв начин, а то да бъде прието в душата. В по-нататъшното мислене и чувствуване на приетото се крие нещо съществено. Но подбуда за това трябва да бъдат именно ръководните принципи свързани с вече напечатаните цикли. Ако не се обърне достатъчно внимание на тази гледна точка, постоянно ще има един недостатък в това, как същността на Антропософията може да се изяви чрез Антропософското Общество. Някой е само привидно прав, когато казва: какво ме ползува да слушам толкова много неща за духовните светове, когато сам не мога да прогледна в такива светове?
При такова изказване не се взема под внимание, че това проглеждане в духовните светове се изисква тогава, когато върху обработката на антропософското съдържание се мисли така, както е посочено тук.
Сказките в Гьотеанума са държани така, че тяхното съдържание не може да действува живо и свободно по-нататък в душите на слушателите. Така е също и със съдържанието на циклите. В тях няма никакъв мъртъв материал, който само трябва да се съобщава; в тях има един материал, който разгледан от различни страни подбужда виждането в духовните светове. Не трябва да се мисли: съдържанието на сказките аз слушам; но познанието на духовния свят аз мога да добия само чрез медитация. Така никога не може да се напредва в истинския смисъл.
към текста >>
Не трябва да се
мисли
: съдържанието на сказките аз слушам; но познанието на духовния свят аз мога да добия само чрез медитация.
Някой е само привидно прав, когато казва: какво ме ползува да слушам толкова много неща за духовните светове, когато сам не мога да прогледна в такива светове? При такова изказване не се взема под внимание, че това проглеждане в духовните светове се изисква тогава, когато върху обработката на антропософското съдържание се мисли така, както е посочено тук. Сказките в Гьотеанума са държани така, че тяхното съдържание не може да действува живо и свободно по-нататък в душите на слушателите. Така е също и със съдържанието на циклите. В тях няма никакъв мъртъв материал, който само трябва да се съобщава; в тях има един материал, който разгледан от различни страни подбужда виждането в духовните светове.
Не трябва да се мисли: съдържанието на сказките аз слушам; но познанието на духовния свят аз мога да добия само чрез медитация.
Така никога не може да се напредва в истинския смисъл. И двете трябва да съдействуват в душата. По-нататъшното мислене и чувствуване на антропософското съдържание е също едно упражнение на душата. Човек се вживява в духовния свят виждайки, когато той постъпва с това съдържание така, като бе казано тук.
към текста >>
61.
10. 11. Принципи 76-78
GA_26 Мистерията на Михаил
Духовно естество в достъпна за сетивата образност трябва да бъде съдържание на
мисли
те върху първата Йерархия.
76. Ако искаме да събудим една представа за първата Йерархия /Серафими, Херувими и Престоли/, трябва да се стремим да създадем образи, в които духовното /видимо само по духовен начин/ да се изяви действено във формите, които се явяват в сетивния свят.
Духовно естество в достъпна за сетивата образност трябва да бъде съдържание на мислите върху първата Йерархия.
към текста >>
Духовното естество не е достъпно за сетивата, а съдържанието на
мисли
те върху втората Йерархия трябва да бъде чиста духовна образност.
77. Ако искаме да събудим една представа за втората Йерархия /Господства, Сили и власти или гръцките наименования Кириотетес, Динамис и Ексузиаи/, ще трябва да се стремим да създадем такива образи, в които духовното естество не се изявява в достъпния за сетивата форми, а по чисто духовен начин.
Духовното естество не е достъпно за сетивата, а съдържанието на мислите върху втората Йерархия трябва да бъде чиста духовна образност.
към текста >>
Съдържанието на
мисли
те върху третата Йерархия трябва да бъде духовно естество в психическата образност /душевна образност/.
78. Ако искаме да събудим една представа за третата Йерархия /Архаи или Начала, Архангели и Ангели/, ще трябва да се стремим да създадем образи, в които духовното естество не се изявява нито в достъпни за сетивата форми, нито пък по чисто духовен начин, а то се изявява така, както мисленето, чувствуване то и волята се проявяват в човешката душа.
Съдържанието на мислите върху третата Йерархия трябва да бъде духовно естество в психическата образност /душевна образност/.
към текста >>
62.
11. МИСИЯТА НА АРХАНГЕЛ МИХАЕЛ. І. Настъпване на епохата на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
До към деветото столетие човекът се намираше в такова отношение към своите
мисли
, което беше различно от това, настъпило по-късно.
До към деветото столетие човекът се намираше в такова отношение към своите мисли, което беше различно от това, настъпило по-късно.
Той нямаше чувството, че сам произвежда мислите, които живеят в негова та душа. Той ги считаше за вдъхновения идващи от един духовен свят. Даже и когато имаше мисли върху това, което възприемаше със своите сетива, за него мислите бяха откровения на Божественото, което му говореше от сетивните неща.
към текста >>
Той нямаше чувството, че сам произвежда
мисли
те, които живеят в негова та душа.
До към деветото столетие човекът се намираше в такова отношение към своите мисли, което беше различно от това, настъпило по-късно.
Той нямаше чувството, че сам произвежда мислите, които живеят в негова та душа.
Той ги считаше за вдъхновения идващи от един духовен свят. Даже и когато имаше мисли върху това, което възприемаше със своите сетива, за него мислите бяха откровения на Божественото, което му говореше от сетивните неща.
към текста >>
Даже и когато имаше
мисли
върху това, което възприемаше със своите сетива, за него
мисли
те бяха откровения на Божественото, което му говореше от сетивните неща.
До към деветото столетие човекът се намираше в такова отношение към своите мисли, което беше различно от това, настъпило по-късно. Той нямаше чувството, че сам произвежда мислите, които живеят в негова та душа. Той ги считаше за вдъхновения идващи от един духовен свят.
Даже и когато имаше мисли върху това, което възприемаше със своите сетива, за него мислите бяха откровения на Божественото, което му говореше от сетивните неща.
към текста >>
Защото когато на душата се съобщава нещо духов но, човек никога няма чувството, че духовното се намира там и че той сам си образува
мисъл
та, за да разбере възприятието.
Който има духовно виждане, той разбира това чувство.
Защото когато на душата се съобщава нещо духов но, човек никога няма чувството, че духовното се намира там и че той сам си образува мисълта, за да разбере възприятието.
Напротив, той вижда мисълта, която се съдържа във възприятието и която му е дадена заедно с това възприятие, също така обективно както самото възприятие.
към текста >>
Напротив, той вижда
мисъл
та, която се съдържа във възприятието и която му е дадена заедно с това възприятие, също така обективно както самото възприятие.
Който има духовно виждане, той разбира това чувство. Защото когато на душата се съобщава нещо духов но, човек никога няма чувството, че духовното се намира там и че той сам си образува мисълта, за да разбере възприятието.
Напротив, той вижда мисълта, която се съдържа във възприятието и която му е дадена заедно с това възприятие, също така обективно както самото възприятие.
към текста >>
Човекът получи чувството: аз образувам
мисли
те.
С настъпването на деветото столетие самопонятно е, че тези данни трябва да се приемат така, че те съставляват нещо средно по отношение на времето; преходът става постепенно с настъпването на деветото столетие в човешките души проблясва лично индивидуалната интелигентност /ум/.
Човекът получи чувството: аз образувам мислите.
И това образуване на мислите беше нещо преобладаващо в душевния живот, така щото мислещите хора виждаха същността на човешката душа в нейното умствено поведение. По-рано хората имаха за душата една имагинативна /образна/ представа. Те виждаха нейната същност не в образуването на мислите, а в нейното участие в духовното съдържа ние на света. Мислейки хората мислеха свръхсетивните духовни Същества; и тези същества действуват в човека; те също мислят вътре в него. Това, което живее по този начин от свръхсетивния духовен свят в човека, него чувствува той като душа.
към текста >>
И това образуване на
мисли
те беше нещо преобладаващо в душевния живот, така щото мислещите хора виждаха същността на човешката душа в нейното умствено поведение.
С настъпването на деветото столетие самопонятно е, че тези данни трябва да се приемат така, че те съставляват нещо средно по отношение на времето; преходът става постепенно с настъпването на деветото столетие в човешките души проблясва лично индивидуалната интелигентност /ум/. Човекът получи чувството: аз образувам мислите.
И това образуване на мислите беше нещо преобладаващо в душевния живот, така щото мислещите хора виждаха същността на човешката душа в нейното умствено поведение.
По-рано хората имаха за душата една имагинативна /образна/ представа. Те виждаха нейната същност не в образуването на мислите, а в нейното участие в духовното съдържа ние на света. Мислейки хората мислеха свръхсетивните духовни Същества; и тези същества действуват в човека; те също мислят вътре в него. Това, което живее по този начин от свръхсетивния духовен свят в човека, него чувствува той като душа.
към текста >>
Те виждаха нейната същност не в образуването на
мисли
те, а в нейното участие в духовното съдържа ние на света.
С настъпването на деветото столетие самопонятно е, че тези данни трябва да се приемат така, че те съставляват нещо средно по отношение на времето; преходът става постепенно с настъпването на деветото столетие в човешките души проблясва лично индивидуалната интелигентност /ум/. Човекът получи чувството: аз образувам мислите. И това образуване на мислите беше нещо преобладаващо в душевния живот, така щото мислещите хора виждаха същността на човешката душа в нейното умствено поведение. По-рано хората имаха за душата една имагинативна /образна/ представа.
Те виждаха нейната същност не в образуването на мислите, а в нейното участие в духовното съдържа ние на света.
Мислейки хората мислеха свръхсетивните духовни Същества; и тези същества действуват в човека; те също мислят вътре в него. Това, което живее по този начин от свръхсетивния духовен свят в човека, него чувствува той като душа.
към текста >>
В древните учения са наричали с името Михаел онова Същество, от което са се разливали
мисли
те на нещата.
Щом проникне със своя поглед в духовния свят, човек идва в допир с духовни Същества.
В древните учения са наричали с името Михаел онова Същество, от което са се разливали мислите на нещата.
Това име може да бъде запазено. Тогава можем да кажем: в миналото хората са приемали мислите от Михаела. Михаел управляваше космическата Интелигентност. Започвайки от деветото столетие хората не чувствуваха вече, че Михаел им вдъхновява мислите. Те бяха отпаднали от неговата власт; от духовния свят мислите попадат в индивидуалните човешки души.
към текста >>
Тогава можем да кажем: в миналото хората са приемали
мисли
те от Михаела.
Щом проникне със своя поглед в духовния свят, човек идва в допир с духовни Същества. В древните учения са наричали с името Михаел онова Същество, от което са се разливали мислите на нещата. Това име може да бъде запазено.
Тогава можем да кажем: в миналото хората са приемали мислите от Михаела.
Михаел управляваше космическата Интелигентност. Започвайки от деветото столетие хората не чувствуваха вече, че Михаел им вдъхновява мислите. Те бяха отпаднали от неговата власт; от духовния свят мислите попадат в индивидуалните човешки души.
към текста >>
Започвайки от деветото столетие хората не чувствуваха вече, че Михаел им вдъхновява
мисли
те.
Щом проникне със своя поглед в духовния свят, човек идва в допир с духовни Същества. В древните учения са наричали с името Михаел онова Същество, от което са се разливали мислите на нещата. Това име може да бъде запазено. Тогава можем да кажем: в миналото хората са приемали мислите от Михаела. Михаел управляваше космическата Интелигентност.
Започвайки от деветото столетие хората не чувствуваха вече, че Михаел им вдъхновява мислите.
Те бяха отпаднали от неговата власт; от духовния свят мислите попадат в индивидуалните човешки души.
към текста >>
Те бяха отпаднали от неговата власт; от духовния свят
мисли
те попадат в индивидуалните човешки души.
В древните учения са наричали с името Михаел онова Същество, от което са се разливали мислите на нещата. Това име може да бъде запазено. Тогава можем да кажем: в миналото хората са приемали мислите от Михаела. Михаел управляваше космическата Интелигентност. Започвайки от деветото столетие хората не чувствуваха вече, че Михаел им вдъхновява мислите.
Те бяха отпаднали от неговата власт; от духовния свят мислите попадат в индивидуалните човешки души.
към текста >>
От сега нататък
мисли
телния живот се развива всред човечеството.
От сега нататък мислителния живот се развива всред човечеството.
Отначало хората бяха несигурни в това, което имаха в мислите. Тази несигурност живееше в ученията на схоластиците. Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти. Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта. Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата.
към текста >>
Отначало хората бяха несигурни в това, което имаха в
мисли
те.
От сега нататък мислителния живот се развива всред човечеството.
Отначало хората бяха несигурни в това, което имаха в мислите.
Тази несигурност живееше в ученията на схоластиците. Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти. Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта. Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително.
към текста >>
Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на
мисъл
та и вещта.
От сега нататък мислителния живот се развива всред човечеството. Отначало хората бяха несигурни в това, което имаха в мислите. Тази несигурност живееше в ученията на схоластиците. Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти.
Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта.
Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека.
към текста >>
Ето защо те виждаха в
мисъл
та не що действително, което живее в нещата.
От сега нататък мислителния живот се развива всред човечеството. Отначало хората бяха несигурни в това, което имаха в мислите. Тази несигурност живееше в ученията на схоластиците. Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти. Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта.
Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата.
Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека. Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>
Те считаха
мисли
те на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително.
Отначало хората бяха несигурни в това, което имаха в мислите. Тази несигурност живееше в ученията на схоластиците. Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти. Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта. Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата.
Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително.
Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека. Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>
Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите
мисли
.
Тази несигурност живееше в ученията на схоластиците. Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти. Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта. Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително.
Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли.
Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека. Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>
Те чувствуваха
мисли
те само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата.
Схоластиците се разделиха на реалисти и номиналисти. Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта. Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли.
Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата.
Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека. Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>
Те вярваха:
мисли
те са само имена за нещата, образувани от човека.
Реалистите, чийто ръководител беше Тома Аквински и близките за него ученици чувствуваха още старата принадлежност на мисълта и вещта. Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата.
Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека.
Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>
Тогава не се говореше за "
мисли
", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже
мисли
те са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
Ето защо те виждаха в мисълта не що действително, което живее в нещата. Те считаха мислите на хората като нещо, което се влива от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите чувствуваха силно положението, че душата образува своите мисли. Те чувствуваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха: мислите са само имена за нещата, образувани от човека.
Тогава не се говореше за "мисли", а за "универсални"; но това не засяга самия принцип на възгледа, понеже мислите са винаги нещо универсално /всемирно/ по отношение на отделните неща.
към текста >>
Можем да кажем: реалистите можеха да останат верни на Михаела; даже и когато
мисли
те бяха попаднали от неговата област в тази на човеците, като
мисли
тели те искаха да служат на Михаела, който беше княз на интелигентността на космоса.
Можем да кажем: реалистите можеха да останат верни на Михаела; даже и когато мисли те бяха попаднали от неговата област в тази на човеците, като мислители те искаха да служат на Михаела, който беше княз на интелигентността на космоса.
-Номиналистите се откъснаха от Михаела в несъзнателната част на тяхната душа. Те считаха като собственик на мислите не Михаела, а човека.
към текста >>
Те считаха като собственик на
мисли
те не Михаела, а човека.
Можем да кажем: реалистите можеха да останат верни на Михаела; даже и когато мисли те бяха попаднали от неговата област в тази на човеците, като мислители те искаха да служат на Михаела, който беше княз на интелигентността на космоса. -Номиналистите се откъснаха от Михаела в несъзнателната част на тяхната душа.
Те считаха като собственик на мислите не Михаела, а човека.
към текста >>
По-рано той правеше
мисли
те да се вливат от външния духовен свят в душите на хората; от последната третина на 19-то столетие насам той иска да живее в човешките души, в които се образуват
мисли
те.
Номинализмът спечели разпространение е влияние. Това можа да върви така до последната третина на 19-то столетие. През тази епоха онези хора, които имаха възприятия за духовните събития във вселената, по чувствуваха, че Михаел беше последвал потока на интелектуалния живот. Той се стреми към една нова метаморфоза на неговата космическа задача.
По-рано той правеше мислите да се вливат от външния духовен свят в душите на хората; от последната третина на 19-то столетие насам той иска да живее в човешките души, в които се образуват мислите.
По-рано сродните с Михаел хора виждаха Михаела да разгръща своята дейност в духовните области; сега те познават, че трябва да оставят Михаела да живее в техните сърца; сега те му посвещават своя духовен живот основаващ се на мислите; сега в техния свободен, индивидуален мисловен живот те се оставят да бъдат поучени от Михаела върху това, кои са правилните пътища на душата.
към текста >>
По-рано сродните с Михаел хора виждаха Михаела да разгръща своята дейност в духовните области; сега те познават, че трябва да оставят Михаела да живее в техните сърца; сега те му посвещават своя духовен живот основаващ се на
мисли
те; сега в техния свободен, индивидуален мисловен живот те се оставят да бъдат поучени от Михаела върху това, кои са правилните пътища на душата.
Номинализмът спечели разпространение е влияние. Това можа да върви така до последната третина на 19-то столетие. През тази епоха онези хора, които имаха възприятия за духовните събития във вселената, по чувствуваха, че Михаел беше последвал потока на интелектуалния живот. Той се стреми към една нова метаморфоза на неговата космическа задача. По-рано той правеше мислите да се вливат от външния духовен свят в душите на хората; от последната третина на 19-то столетие насам той иска да живее в човешките души, в които се образуват мислите.
По-рано сродните с Михаел хора виждаха Михаела да разгръща своята дейност в духовните области; сега те познават, че трябва да оставят Михаела да живее в техните сърца; сега те му посвещават своя духовен живот основаващ се на мислите; сега в техния свободен, индивидуален мисловен живот те се оставят да бъдат поучени от Михаела върху това, кои са правилните пътища на душата.
към текста >>
Хората, които в своя минал живот са стояли във вдъхновената същност на
мисли
те, т.е.
Хората, които в своя минал живот са стояли във вдъхновената същност на мислите, т.е.
са били служители на Михаела, се прераждат отново на Земята в края на 19-то столетие и чувствуват стремеж да общуват по такъв свободен начин с Михаела. Те считаха своя древен вдъхновител на мислите сега вече като ръководител, който ни сочи пътя към висшата същност на мислите.
към текста >>
Те считаха своя древен вдъхновител на
мисли
те сега вече като ръководител, който ни сочи пътя към висшата същност на
мисли
те.
Хората, които в своя минал живот са стояли във вдъхновената същност на мислите, т.е. са били служители на Михаела, се прераждат отново на Земята в края на 19-то столетие и чувствуват стремеж да общуват по такъв свободен начин с Михаела.
Те считаха своя древен вдъхновител на мислите сега вече като ръководител, който ни сочи пътя към висшата същност на мислите.
към текста >>
По-рано човекът можеше само да чувствува, как от неговото същество се образуват
мисли
те; започвайки от горепосочения период той може да се издигне над своето същество; той може да насочи своето чувство и разбиране в духовния свят; там срещу него застава Михаела и му показва като родственик от миналото с всяка мисловна дейност.
Който умее да обръща внимание на подобни неща, можеше да знае, какъв поврат настъпи в края на 19-то столетие /по-точно казано, през последната третина на това столетие/ по отношение на мисловния живот на хората.
По-рано човекът можеше само да чувствува, как от неговото същество се образуват мислите; започвайки от горепосочения период той може да се издигне над своето същество; той може да насочи своето чувство и разбиране в духовния свят; там срещу него застава Михаела и му показва като родственик от миналото с всяка мисловна дейност.
Той освобождава мислите от областта на главата и им прокарва път към сърцето; той събужда одушевление в сърцето, така щото човек може да живее в душевна отдаденост към всичко, което може да бъде изпитано в светлината на мислите. Епохата на Михаела е настъпила. Сърцата започват да имат мисли; одушевлението се разлива вече не само от мистичната мъгливост, а от основаната върху мислите яснота на душата. Да разбере човек това, това значи той да приеме Михаела в своето сърце. Мисли, които днес се стремят да обхванат духовното, трябва да извират от сърце, които туптят за Михаела огненият Княз на мислите във вселената.
към текста >>
Той освобождава
мисли
те от областта на главата и им прокарва път към сърцето; той събужда одушевление в сърцето, така щото човек може да живее в душевна отдаденост към всичко, което може да бъде изпитано в светлината на
мисли
те.
Който умее да обръща внимание на подобни неща, можеше да знае, какъв поврат настъпи в края на 19-то столетие /по-точно казано, през последната третина на това столетие/ по отношение на мисловния живот на хората. По-рано човекът можеше само да чувствува, как от неговото същество се образуват мислите; започвайки от горепосочения период той може да се издигне над своето същество; той може да насочи своето чувство и разбиране в духовния свят; там срещу него застава Михаела и му показва като родственик от миналото с всяка мисловна дейност.
Той освобождава мислите от областта на главата и им прокарва път към сърцето; той събужда одушевление в сърцето, така щото човек може да живее в душевна отдаденост към всичко, което може да бъде изпитано в светлината на мислите.
Епохата на Михаела е настъпила. Сърцата започват да имат мисли; одушевлението се разлива вече не само от мистичната мъгливост, а от основаната върху мислите яснота на душата. Да разбере човек това, това значи той да приеме Михаела в своето сърце. Мисли, които днес се стремят да обхванат духовното, трябва да извират от сърце, които туптят за Михаела огненият Княз на мислите във вселената.
към текста >>
Сърцата започват да имат
мисли
; одушевлението се разлива вече не само от мистичната мъгливост, а от основаната върху
мисли
те яснота на душата.
Който умее да обръща внимание на подобни неща, можеше да знае, какъв поврат настъпи в края на 19-то столетие /по-точно казано, през последната третина на това столетие/ по отношение на мисловния живот на хората. По-рано човекът можеше само да чувствува, как от неговото същество се образуват мислите; започвайки от горепосочения период той може да се издигне над своето същество; той може да насочи своето чувство и разбиране в духовния свят; там срещу него застава Михаела и му показва като родственик от миналото с всяка мисловна дейност. Той освобождава мислите от областта на главата и им прокарва път към сърцето; той събужда одушевление в сърцето, така щото човек може да живее в душевна отдаденост към всичко, което може да бъде изпитано в светлината на мислите. Епохата на Михаела е настъпила.
Сърцата започват да имат мисли; одушевлението се разлива вече не само от мистичната мъгливост, а от основаната върху мислите яснота на душата.
Да разбере човек това, това значи той да приеме Михаела в своето сърце. Мисли, които днес се стремят да обхванат духовното, трябва да извират от сърце, които туптят за Михаела огненият Княз на мислите във вселената.
към текста >>
Мисли
, които днес се стремят да обхванат духовното, трябва да извират от сърце, които туптят за Михаела огненият Княз на
мисли
те във вселената.
По-рано човекът можеше само да чувствува, как от неговото същество се образуват мислите; започвайки от горепосочения период той може да се издигне над своето същество; той може да насочи своето чувство и разбиране в духовния свят; там срещу него застава Михаела и му показва като родственик от миналото с всяка мисловна дейност. Той освобождава мислите от областта на главата и им прокарва път към сърцето; той събужда одушевление в сърцето, така щото човек може да живее в душевна отдаденост към всичко, което може да бъде изпитано в светлината на мислите. Епохата на Михаела е настъпила. Сърцата започват да имат мисли; одушевлението се разлива вече не само от мистичната мъгливост, а от основаната върху мислите яснота на душата. Да разбере човек това, това значи той да приеме Михаела в своето сърце.
Мисли, които днес се стремят да обхванат духовното, трябва да извират от сърце, които туптят за Михаела огненият Княз на мислите във вселената.
към текста >>
63.
13. ІІ. Духовното състояние на човека преди настъпването епохата на Михаел.
GA_26 Мистерията на Михаил
Тази епоха на Михаел дойде в развитието на човечеството след преобладаващото господство на интелектуалното образуване на
мисли
те, от една страна, и на човешкия възглед насочен върху външния сетивен свят физическия свят, от друга страна.
Днес ще разгледаме някои неща, които имат връзка с казаното в "настъпването на епохата на Михаел".
Тази епоха на Михаел дойде в развитието на човечеството след преобладаващото господство на интелектуалното образуване на мислите, от една страна, и на човешкия възглед насочен върху външния сетивен свят физическия свят, от друга страна.
към текста >>
В своята истинска същност образуването на
мисли
те не е едно развитие към материалистичното схваща не на света.
В своята истинска същност образуването на мислите не е едно развитие към материалистичното схваща не на света.
Онова, което в по-стари времена идваше до човека като нещо вдъхновено му, светът на идеите, стана собственост на човешката душа във времето, което предхождаше епохата на Михаел. Човешката душа не получава вече идеите "от горе" от духовното съдържание на Космоса; тя ги черпи активно от собствената духовна същност на човека. Едва благодарение на това човекът узря, за да може да размишлява върху своето собствено същество. По-рано той не можеше да проникне до тази дълбочина на своето същество. Той виждаше така да се каже капката, която се беше отделила за земния живот от морето на космическия Дух, за да се съедини отново с него след смъртта.
към текста >>
Образуването на
мисли
те, което става в човека, е един напредък в човешкото себепознание.
Образуването на мислите, което става в човека, е един напредък в човешкото себепознание.
Гледани в свръхсетивния свят, нещата се представят така: духовните същества, които можем да назовем с името на Михаел, управляваха в космоса идеите. Човекът изживяваше тези идеи, като участвуваше със своята душа в живота от света на Михаел. Това изживяване стана сега негово собствено. С това настъпи едно временно отделяне на човека от света на Михаел. Заедно с вдъхновените мисли в миналото човек приемаше същевременно и духовните съдържания на света.
към текста >>
Заедно с вдъхновените
мисли
в миналото човек приемаше същевременно и духовните съдържания на света.
Образуването на мислите, което става в човека, е един напредък в човешкото себепознание. Гледани в свръхсетивния свят, нещата се представят така: духовните същества, които можем да назовем с името на Михаел, управляваха в космоса идеите. Човекът изживяваше тези идеи, като участвуваше със своята душа в живота от света на Михаел. Това изживяване стана сега негово собствено. С това настъпи едно временно отделяне на човека от света на Михаел.
Заедно с вдъхновените мисли в миналото човек приемаше същевременно и духовните съдържания на света.
Когато това вдъхновение престава и човекът започва да образува своите мисли чрез своята собствена дейност, той бе насочен към възприятия та на сетивата, за да има едно съдържание за тези мисли. Така човек трябваше първо да изпълни своята до бита собствена духовност с материално съдържание. Той изпада в материалистичния възглед в една епоха, която доведе неговото собствено духовно същество до една по-висока степен в сравнение с тази съществуваща по-рано.
към текста >>
Когато това вдъхновение престава и човекът започва да образува своите
мисли
чрез своята собствена дейност, той бе насочен към възприятия та на сетивата, за да има едно съдържание за тези
мисли
.
Гледани в свръхсетивния свят, нещата се представят така: духовните същества, които можем да назовем с името на Михаел, управляваха в космоса идеите. Човекът изживяваше тези идеи, като участвуваше със своята душа в живота от света на Михаел. Това изживяване стана сега негово собствено. С това настъпи едно временно отделяне на човека от света на Михаел. Заедно с вдъхновените мисли в миналото човек приемаше същевременно и духовните съдържания на света.
Когато това вдъхновение престава и човекът започва да образува своите мисли чрез своята собствена дейност, той бе насочен към възприятия та на сетивата, за да има едно съдържание за тези мисли.
Така човек трябваше първо да изпълни своята до бита собствена духовност с материално съдържание. Той изпада в материалистичния възглед в една епоха, която доведе неговото собствено духовно същество до една по-висока степен в сравнение с тази съществуваща по-рано.
към текста >>
За известно време образуването на
мисли
те се изгубва в материята на Космоса; то трябва отново да се намери в космическия дух.
За известно време образуването на мислите се изгубва в материята на Космоса; то трябва отново да се намери в космическия дух.
В студения, отвлечен свят на мислите може да се влее изпълнена с живот духовна действителност. Това представлява настъпването на епохата на Михаел.
към текста >>
В студения, отвлечен свят на
мисли
те може да се влее изпълнена с живот духовна действителност.
За известно време образуването на мислите се изгубва в материята на Космоса; то трябва отново да се намери в космическия дух.
В студения, отвлечен свят на мислите може да се влее изпълнена с живот духовна действителност.
Това представлява настъпването на епохата на Михаел.
към текста >>
64.
15. ІІІ. Пътят на човека преди настъпването на епохата на Михаел и пътят на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
За
мисли
телите е важно преди всичко да покажат, как човек образува своите идеи, които трябва да имат правилно отношение към природните същества или да съдържат истински природни закони.
Днес хората мислят: вън се намира природата с нейните процеси и същества; във вътрешността на човека се намират идеите. Тези идеи представляват понятия за природните същества или също за така наречените природни закони.
За мислителите е важно преди всичко да покажат, как човек образува своите идеи, които трябва да имат правилно отношение към природните същества или да съдържат истински природни закони.
към текста >>
Днес е епохата на развитие на Съзнателна та душа важи неограничено това, което бе казано в предидущите ръководни изречения: "
Мисли
те имат своето истинско седалище в етерното тяло на човека.
Това чувство е минало през няколко степени. А тези степени зависеха от това, с каква част на неговото същество изживяваше човек това, което днес нарича своите идеи.
Днес е епохата на развитие на Съзнателна та душа важи неограничено това, което бе казано в предидущите ръководни изречения: "Мислите имат своето истинско седалище в етерното тяло на човека.
Но там те са живи сили-същества. Те се отпечатват във физическото тяло. И като такива "отпечатани мисли" те имат сянкообразната форма, която ги познава обикновеното съзнание. "
към текста >>
И като такива "отпечатани
мисли
" те имат сянкообразната форма, която ги познава обикновеното съзнание. "
Това чувство е минало през няколко степени. А тези степени зависеха от това, с каква част на неговото същество изживяваше човек това, което днес нарича своите идеи. Днес е епохата на развитие на Съзнателна та душа важи неограничено това, което бе казано в предидущите ръководни изречения: "Мислите имат своето истинско седалище в етерното тяло на човека. Но там те са живи сили-същества. Те се отпечатват във физическото тяло.
И като такива "отпечатани мисли" те имат сянкообразната форма, която ги познава обикновеното съзнание. "
към текста >>
Ние можем да отидем назад във времената, когато
мисли
те бяха изживявани непосредствено в "Аза".
Ние можем да отидем назад във времената, когато мислите бяха изживявани непосредствено в "Аза".
Но тогава те не бяха сянкообразни както днес; те не бяха и само живи; те бяха одушевени и одухотворени. Но това не значи: човек мислеше не мисли; той живееше възприятие на конкретните духовни същества.
към текста >>
Но това не значи: човек мислеше не
мисли
; той живееше възприятие на конкретните духовни същества.
Ние можем да отидем назад във времената, когато мислите бяха изживявани непосредствено в "Аза". Но тогава те не бяха сянкообразни както днес; те не бяха и само живи; те бяха одушевени и одухотворени.
Но това не значи: човек мислеше не мисли; той живееше възприятие на конкретните духовни същества.
към текста >>
Една следваща степен е онази, при която
мисли
те не се изживяват вече от "Азът", а от астралното тяло.
Една следваща степен е онази, при която мислите не се изживяват вече от "Азът", а от астралното тяло.
Тук вече непосредствената духовност се изгубва за душевния поглед. Мислите се явяват като нещо живо одушевено.
към текста >>
Мисли
те се явяват като нещо живо одушевено.
Една следваща степен е онази, при която мислите не се изживяват вече от "Азът", а от астралното тяло. Тук вече непосредствената духовност се изгубва за душевния поглед.
Мислите се явяват като нещо живо одушевено.
към текста >>
Една трета епоха на развитието на съзнанието донася
мисли
те, но като живи, до съзнанието в етерното тяло.
Една трета епоха на развитието на съзнанието донася мислите, но като живи, до съзнанието в етерното тяло.
Когато Гръцката цивилизация се намираше в своето величие, тя живееше в това съзнание. Когато гъркът мислеше, той не си образуваше една мисъл, чрез която гледаше света като със свое собствено съзнание. Но той чувствуваше в себе си възбуден живот, който пулсираше също и вън в нещата и процесите.
към текста >>
Когато гъркът мислеше, той не си образуваше една
мисъл
, чрез която гледаше света като със свое собствено съзнание.
Една трета епоха на развитието на съзнанието донася мислите, но като живи, до съзнанието в етерното тяло. Когато Гръцката цивилизация се намираше в своето величие, тя живееше в това съзнание.
Когато гъркът мислеше, той не си образуваше една мисъл, чрез която гледаше света като със свое собствено съзнание.
Но той чувствуваше в себе си възбуден живот, който пулсираше също и вън в нещата и процесите.
към текста >>
Едва когато
мисли
те приеха формата на отпечатък във физическото тяло и съзнанието се простираше само върху този отпечатък, настъпи възможността за свобода.
Едва когато мислите приеха формата на отпечатък във физическото тяло и съзнанието се простираше само върху този отпечатък, настъпи възможността за свобода.
Това е състоянието, което е дадено с 15-то след християнско столетие.
към текста >>
Когато
мисли
те обхванаха физическото тяло, от тяхното непосредствено съдържание бяха заличени дух, душа и живот; остана им само отвлечената сянка, която е свързана с физическото тяло.
Когато мислите обхванаха физическото тяло, от тяхното непосредствено съдържание бяха заличени дух, душа и живот; остана им само отвлечената сянка, която е свързана с физическото тяло.
Такива мисли могат да направят за обект на тяхното познание само нещо физическо материално. Защото самите те съществуват действително във връзка с физическото тяло на човека.
към текста >>
Такива
мисли
могат да направят за обект на тяхното познание само нещо физическо материално.
Когато мислите обхванаха физическото тяло, от тяхното непосредствено съдържание бяха заличени дух, душа и живот; остана им само отвлечената сянка, която е свързана с физическото тяло.
Такива мисли могат да направят за обект на тяхното познание само нещо физическо материално.
Защото самите те съществуват действително във връзка с физическото тяло на човека.
към текста >>
Мисията на Михаела е да донесе в етерните тела на хората силите, чрез които
мисли
те-сенки да добият отново живот.
Мисията на Михаела е да донесе в етерните тела на хората силите, чрез които мислите-сенки да добият отново живот.
Тогава към оживените мисли ще се наклонят души и духове на свръхсетивните светове; освободеният човек ще може да живее с тях, както в миналото е живял с тях, когато не е бил друго, а образ и подобие на тяхното действие.
към текста >>
Тогава към оживените
мисли
ще се наклонят души и духове на свръхсетивните светове; освободеният човек ще може да живее с тях, както в миналото е живял с тях, когато не е бил друго, а образ и подобие на тяхното действие.
Мисията на Михаела е да донесе в етерните тела на хората силите, чрез които мислите-сенки да добият отново живот.
Тогава към оживените мисли ще се наклонят души и духове на свръхсетивните светове; освободеният човек ще може да живее с тях, както в миналото е живял с тях, когато не е бил друго, а образ и подобие на тяхното действие.
към текста >>
65.
16. Афоризми на една сказка, държана на 24 август в Лондон пред членове на антропософското общество
GA_26 Мистерията на Михаил
Съновидните изживявания се отразяваха само като спомени в будното съзнание; и това будно съзнание доставяше не само сетивните впечатления, които могат да бъдат обгърнати с рязко очертани
мисли
, а свързано с тези впечатления доставяше в духовното, което действува в сетивния свят.
В древните времена на Египет това изследване намира едно съновидно съзнание, което стои много по-близо до будното съзнание, отколкото това става днес у човека.
Съновидните изживявания се отразяваха само като спомени в будното съзнание; и това будно съзнание доставяше не само сетивните впечатления, които могат да бъдат обгърнати с рязко очертани мисли, а свързано с тези впечатления доставяше в духовното, което действува в сетивния свят.
Благодарение на това със своето съзнание човекът стоеше инстинктивно вътре в света, който той беше напуснал при своето въплъщение на Земята и в който отново ще влезе, когато ще мине през вратата на смъртта.
към текста >>
66.
17. Принципи 88-105
GA_26 Мистерията на Михаил
91. В настоящата мирова епоха волята прониква в обикновеното съзнание чрез
мисъл
та Обаче това обикновено съзнание може да се свързва само с това, което е възприемаемо чрез сетивата.
91. В настоящата мирова епоха волята прониква в обикновеното съзнание чрез мисълта Обаче това обикновено съзнание може да се свързва само с това, което е възприемаемо чрез сетивата.
И от собствената воля то обхваща само това, което от нея прониква в света на сетивното възприятие. В това съзнание човек знае за своите волеви импулси само наблюдавайки себе си мислено, както и за външния свят той знае само от наблюдение.
към текста >>
В живота на
мисли
те преобладава само мисленето, в живота чувствата чувствуването, в живота на волята волението по отношение на другите психически съдържания.
97. Едно по-грубо описание може да каже: в душата на човека живеят мисленето, чувствуването и волята. Едно по-фино описание трябва да каже: мисленето винаги съдържа една вътрешна основа от чувствуването и воля, чувствуването една такава от мислене и воля една основа от мислене и чувствуване.
В живота на мислите преобладава само мисленето, в живота чувствата чувствуването, в живота на волята волението по отношение на другите психически съдържания.
към текста >>
100.
Мисли
те имат своето същинско седалище в етерното тяло на човека.
100. Мислите имат своето същинско седалище в етерното тяло на човека.
Но там те са живи съществени си ли. Те отпечатват във физическото тяло. И като такива "отпечатаните мисли" те имат сенчестата форма, в която ги познава обикновеното съзнание.
към текста >>
И като такива "отпечатаните
мисли
" те имат сенчестата форма, в която ги познава обикновеното съзнание.
100. Мислите имат своето същинско седалище в етерното тяло на човека. Но там те са живи съществени си ли. Те отпечатват във физическото тяло.
И като такива "отпечатаните мисли" те имат сенчестата форма, в която ги познава обикновеното съзнание.
към текста >>
101. Това, което живее като чувствуване в
мисли
те, то идва от астралното тяло; а това, което живее в тях като воля, идва от "Аза".
101. Това, което живее като чувствуване в мислите, то идва от астралното тяло; а това, което живее в тях като воля, идва от "Аза".
През време на сън етерното тяло на човека сияе изцяло в неговия мисловен свят; само че човек не взема участие в това, защото тогава той е извлякъл чувствуването на мислите с астралното тяло, а воленето на същите с "Аза", които през време на сън напускат физическото и етерното тяло.
към текста >>
През време на сън етерното тяло на човека сияе изцяло в неговия мисловен свят; само че човек не взема участие в това, защото тогава той е извлякъл чувствуването на
мисли
те с астралното тяло, а воленето на същите с "Аза", които през време на сън напускат физическото и етерното тяло.
101. Това, което живее като чувствуване в мислите, то идва от астралното тяло; а това, което живее в тях като воля, идва от "Аза".
През време на сън етерното тяло на човека сияе изцяло в неговия мисловен свят; само че човек не взема участие в това, защото тогава той е извлякъл чувствуването на мислите с астралното тяло, а воленето на същите с "Аза", които през време на сън напускат физическото и етерното тяло.
към текста >>
102. В момента, когато през време на съня астралното тяло и Азът прекъсват тяхната връзка с
мисли
те на етерното тяло, те установяват една такава връзка с "Кармата", те виждат събитията станали в миналите земни прераждания.
102. В момента, когато през време на съня астралното тяло и Азът прекъсват тяхната връзка с мислите на етерното тяло, те установяват една такава връзка с "Кармата", те виждат събитията станали в миналите земни прераждания.
Това виждане не е достъпно за обикновеното съзнание; в тях прониква едно свръхсетивно съзнание.
към текста >>
103. В развитието на човечеството съзнанието слиза надолу по стълбата на развитие на
мисли
те.
103. В развитието на човечеството съзнанието слиза надолу по стълбата на развитие на мислите.
Съществува една първа фаза на съзнанието: при тази фаза човекът изживява мислите в своя "Аз" като одухотворени, одушевени, оживени същества. В една втора фаза човек изживява мислите в астралното тяло; там те представляват вече само одушевени и оживени копия на духовните същества. В една трета фаза човекът изживява мислите в етерното тяло; те представляват само една вътрешна живост, една вътрешна подвижност като един отзвук от душевното естество. В четвъртата фаза, която е съвременната, човекът изживява мислите във физическото тяло; те представляват мъртви сенки на духовното.
към текста >>
Съществува една първа фаза на съзнанието: при тази фаза човекът изживява
мисли
те в своя "Аз" като одухотворени, одушевени, оживени същества.
103. В развитието на човечеството съзнанието слиза надолу по стълбата на развитие на мислите.
Съществува една първа фаза на съзнанието: при тази фаза човекът изживява мислите в своя "Аз" като одухотворени, одушевени, оживени същества.
В една втора фаза човек изживява мислите в астралното тяло; там те представляват вече само одушевени и оживени копия на духовните същества. В една трета фаза човекът изживява мислите в етерното тяло; те представляват само една вътрешна живост, една вътрешна подвижност като един отзвук от душевното естество. В четвъртата фаза, която е съвременната, човекът изживява мислите във физическото тяло; те представляват мъртви сенки на духовното.
към текста >>
В една втора фаза човек изживява
мисли
те в астралното тяло; там те представляват вече само одушевени и оживени копия на духовните същества.
103. В развитието на човечеството съзнанието слиза надолу по стълбата на развитие на мислите. Съществува една първа фаза на съзнанието: при тази фаза човекът изживява мислите в своя "Аз" като одухотворени, одушевени, оживени същества.
В една втора фаза човек изживява мислите в астралното тяло; там те представляват вече само одушевени и оживени копия на духовните същества.
В една трета фаза човекът изживява мислите в етерното тяло; те представляват само една вътрешна живост, една вътрешна подвижност като един отзвук от душевното естество. В четвъртата фаза, която е съвременната, човекът изживява мислите във физическото тяло; те представляват мъртви сенки на духовното.
към текста >>
В една трета фаза човекът изживява
мисли
те в етерното тяло; те представляват само една вътрешна живост, една вътрешна подвижност като един отзвук от душевното естество.
103. В развитието на човечеството съзнанието слиза надолу по стълбата на развитие на мислите. Съществува една първа фаза на съзнанието: при тази фаза човекът изживява мислите в своя "Аз" като одухотворени, одушевени, оживени същества. В една втора фаза човек изживява мислите в астралното тяло; там те представляват вече само одушевени и оживени копия на духовните същества.
В една трета фаза човекът изживява мислите в етерното тяло; те представляват само една вътрешна живост, една вътрешна подвижност като един отзвук от душевното естество.
В четвъртата фаза, която е съвременната, човекът изживява мислите във физическото тяло; те представляват мъртви сенки на духовното.
към текста >>
В четвъртата фаза, която е съвременната, човекът изживява
мисли
те във физическото тяло; те представляват мъртви сенки на духовното.
103. В развитието на човечеството съзнанието слиза надолу по стълбата на развитие на мислите. Съществува една първа фаза на съзнанието: при тази фаза човекът изживява мислите в своя "Аз" като одухотворени, одушевени, оживени същества. В една втора фаза човек изживява мислите в астралното тяло; там те представляват вече само одушевени и оживени копия на духовните същества. В една трета фаза човекът изживява мислите в етерното тяло; те представляват само една вътрешна живост, една вътрешна подвижност като един отзвук от душевното естество.
В четвъртата фаза, която е съвременната, човекът изживява мислите във физическото тяло; те представляват мъртви сенки на духовното.
към текста >>
67.
18. ІV. Задачата на Михаел в сферата на Ариман
GA_26 Мистерията на Михаил
Днес в полето на човешкото съзнание се явяват
мисли
те, но мъртвите, отвлечени
мисли
.
Днес в полето на човешкото съзнание се явяват мислите, но мъртвите, отвлечени мисли.
Тези мисли са свързани с човешкото физическо тяло; човекът трябва да ги признае като произведени от самия него.
към текста >>
Тези
мисли
са свързани с човешкото физическо тяло; човекът трябва да ги признае като произведени от самия него.
Днес в полето на човешкото съзнание се явяват мислите, но мъртвите, отвлечени мисли.
Тези мисли са свързани с човешкото физическо тяло; човекът трябва да ги признае като произведени от самия него.
към текста >>
В древността, когато насочваше своя душевен поглед в посоката, в която днес ще се изявяват неговите собствени
мисли
, човекът виждаше божествено-духовни Същества.
В древността, когато насочваше своя душевен поглед в посоката, в която днес ще се изявяват неговите собствени мисли, човекът виждаше божествено-духовни Същества.
В тези Същества намираше той свързано цялото свое битие, даже и неговото физическо тяло. Той трябваше да признае себе си като създание на тези Същества. Но трябваше да признае като такова създание не само своето битие, а и своята деятелност. Човекът не притежаваше собствена воля. Това, което той вършеше, беше явление на божествената Воля.
към текста >>
Преминавайки във физическото тяло,
мисли
те изгубват своята жизненост.
Обаче последния етап се различава много по-силно от всички предхождащи го, отколкото тези последните помежду си.
Преминавайки във физическото тяло, мислите изгубват своята жизненост.
Те умират; духовно мъртви образи представате. По-рано, като принадлежаха на човека, те винаги бяха същевременно и органи на божествено-духовните Същества, към които принадлежи човекът. Те проявяваха своята воля, а човека като живи Същества. И благодарение на това чрез тях човекът се чувствуваше живо свързан с духовния свят.
към текста >>
С мъртвите
мисли
той се чувствува откъснат от духовния свят.
С мъртвите мисли той се чувствува откъснат от духовния свят.
Той се чувствува изцяло пренесен във физическия свят.
към текста >>
Но тези Същества се бяха откъснали от Слънцето и бяха оставили на него само тяхното мъртво естество, така щото, от сега нататък човекът може да приеме в своето тяло чрез Слънцето също силата на мъртви
мисли
.
Погледнато космически, в това човешко развитие се намира Тайната на Слънцето. И това, което до тази земна повратна точка на неговото развитие човекът можеше да възприема в Слънцето, бяха свързани божествено-духовните Същества, от които той произхождаше.
Но тези Същества се бяха откъснали от Слънцето и бяха оставили на него само тяхното мъртво естество, така щото, от сега нататък човекът може да приеме в своето тяло чрез Слънцето също силата на мъртви мисли.
към текста >>
68.
20. V. Опитностите и изживяванията на Михаел през време на изпълнението на неговата космическа мисия
GA_26 Мистерията на Михаил
Ние, можем да проследим от гледна точка на човечеството напредъка на това човечество от онзи етап на съзнанието, при което човекът се чувствува като член на божествено-духовния ред, до съвременния етап на съзнанието, чрез което той се чувствува като една индивидуалност откъсната от божествено-духовното, със самостоятелно използване на
мисли
те.
Ние, можем да проследим от гледна точка на човечеството напредъка на това човечество от онзи етап на съзнанието, при което човекът се чувствува като член на божествено-духовния ред, до съвременния етап на съзнанието, чрез което той се чувствува като една индивидуалност откъсната от божествено-духовното, със самостоятелно използване на мислите.
Това бе направено в последната статия.
към текста >>
69.
22. VІ. Бъдещето на човечеството и дейността на Михаел
GA_26 Мистерията на Михаил
Ако днес ние бихме говорили така, че нашите
мисли
да могат да бъдат и
мисли
на Христа, ние бихме противопоставили на ариманическите същества нещо, което би ни предпазило да паднем под тяхната власт.
Ариманическите същества се обръщат против тази насока на развитието, те искат да попречат на нейното осъществяване. Те не искат щото първоначалните божествено-духовни Същества да озарят вселената в нейното по-нататъшно развитие; те искат всмукната от тях космическа интелектуалност да проникне с нейните лъчи цялата нова вселена и човекът да живее по-нататък в този интелектуализиран и ариманически космос. При един такъв живот човекът би изгубил Христа. За щото Христос навлезе в света с една интелектуалност, която е изцяло такава, каквато е живяла в миналото в Божествено-духовното, когато в неговата Същност това Божествено-духовно още създаваше Космоса.
Ако днес ние бихме говорили така, че нашите мисли да могат да бъдат и мисли на Христа, ние бихме противопоставили на ариманическите същества нещо, което би ни предпазило да паднем под тяхната власт.
към текста >>
70.
24. VІІ. Изживяването на Михаел-Христос от човека
GA_26 Мистерията на Михаил
Пренасяйки се в духовната област, било чрез
мисъл
та, било чрез волята, човек винаги ще трябва да дойде до Михаела.
В този свят-произведение за истински чувствуващия човек може да просияе Михаиловото Същество и настоящия свят на неговите дела. Михаел не се показва като явление във физическия свят. С цялата своя дейност той се държи в една свръхсетивна област, която непосредствено граничи с физическия свят на настоящата фаза на развитието. Благодарение на това никога не може да настъпи възможността, чрез впечатленията, които получават от Михаеловото Същество, хората да превърнат възгледа на природата в нещо фантастично или пък да искат да изградят практическия морален живот в един устроен от Бога, но неоживен от Бога свят, така, като че биха съществували в него подтици, чийто морално-духовен носител да не бъде самият човек.
Пренасяйки се в духовната област, било чрез мисълта, било чрез волята, човек винаги ще трябва да дойде до Михаела.
към текста >>
Но той ще се държи за откровението на Михаела; ще остави това откровение да свети в
мисли
те като една светлина, която получава от природата; той ще го носи като топлина в сърцето, ако трябва да живее в божествения свят-произведение.
Той ще приеме познанието и живота така, както те трябва да бъдат приети от 15то столетие насам.
Но той ще се държи за откровението на Михаела; ще остави това откровение да свети в мислите като една светлина, която получава от природата; той ще го носи като топлина в сърцето, ако трябва да живее в божествения свят-произведение.
Тогава човек ще държи пред своя поглед не само наблюдението и изживяването на настоящия свят, но и това, на което Михаел е посредник, а именно едно минало състояние на света, едно състояние на света, което именно Михаел пренася в настоящето чрез своето същество и чрез своите дела.
към текста >>
71.
25. Принципи 115-117
GA_26 Мистерията на Михаил
115. Човекът върви в своя път през Космоса така, ретроспективният поглед в света на миналото може да бъде опорочен чрез луциферически импулси, а
мисъл
та насочена към бъдещето измамена чрез ариманическите съблазни.
115. Човекът върви в своя път през Космоса така, ретроспективният поглед в света на миналото може да бъде опорочен чрез луциферически импулси, а мисълта насочена към бъдещето измамена чрез ариманическите съблазни.
към текста >>
72.
26. VІІІ. Мисията на Михаела в епохата на свободата на човека
GA_26 Мистерията на Михаил
При такова съжителство в Христа цялата душа може да бъде озарена като от Слънце от изпълващата я с блаженство
мисъл
: прадревната великолепна божествена светлина е отново тук; тя свети, въпреки че нейното светене не е от природно естество.
Така ще бъде и с духовната светлина. Човекът ще може да се почувствува изцяло в своята човешка същност, когато опознае себе си като свободна индивидуалност. Обаче с това все пак е свързано едно затъмнение. Божествено-Духовното от прадревни времена не свети вече. В светлината, която Христос донася на човешкия Аз, отново е налице първичната светлина.
При такова съжителство в Христа цялата душа може да бъде озарена като от Слънце от изпълващата я с блаженство мисъл: прадревната великолепна божествена светлина е отново тук; тя свети, въпреки че нейното светене не е от природно естество.
И в настоящото време човекът ще се съедини с духовните космически си ли на Светлината от миналото, в което минало той не беше още една свободна индивидуалност. И на тази светлина той ще може да намери пътищата, които правилно водят неговото човешко същество, когато в душата си се съедини с пълно разбиране с мисията на Михаел.
към текста >>
73.
28. ІХ. Мировите мисли в действието на Михаела и в действието на Аримана
GA_26 Мистерията на Михаил
ІХ. МИРОВИТЕ
МИСЛИ
И ДЕЙСТВИЕТО
ІХ. МИРОВИТЕ МИСЛИ И ДЕЙСТВИЕТО
към текста >>
И човеците, които са обхванати от този импулс, развиват една логика, която изгражда да говори за самата себе си по безмилостен и безлюбен начин действителност в нея говори Ариман при тази логика не се показва нищо, което да свързва човека по един правилен, вътрешен, сърдечно-душевен начин с това, което той
мисли
, говори, върши.
Но Ариман си усвои Интелектуалността в една епоха, когато той не можеше да я овътрешни в себе си. Тя остана една сила в неговото същество, която няма нищо общо със сърце и душа. Интелектуалността се разлива от Ариман като ледено-студен, бездушен космически импулс.
И човеците, които са обхванати от този импулс, развиват една логика, която изгражда да говори за самата себе си по безмилостен и безлюбен начин действителност в нея говори Ариман при тази логика не се показва нищо, което да свързва човека по един правилен, вътрешен, сърдечно-душевен начин с това, което той мисли, говори, върши.
към текста >>
Когато човек се чувствува като свободно същество в близост до Михаела, той е на път да носи силата на Интелектуалността в "целия свой човек"; той
мисли
наистина с главата си, обаче сърцето чувствува тъмното и светлото на мисленето; волята излъчва същността на човека, когато в нея се вливат
мисли
те като цели.
Когато човек се чувствува като свободно същество в близост до Михаела, той е на път да носи силата на Интелектуалността в "целия свой човек"; той мисли наистина с главата си, обаче сърцето чувствува тъмното и светлото на мисленето; волята излъчва същността на човека, когато в нея се вливат мислите като цели.
Човекът става все повече човек, като става израз на света; той намира себе си, като не търси себе си, а се съединява в любов със света проявявайки своята воля.
към текста >>
74.
29. Принципи 121-123
GA_26 Мистерията на Михаил
121. Ние не сме прозрели още нещо, което действува в света, например мировите
мисли
, не сме проникнали в неговото значение за света, като при този действуващ принцип се спираме само на себе си; напротив трябва с познание да насочим погледа към същества, от които изхожда действуващият принцип, действуващата сила; например за мировите
мисли
, дали техен носител е Михаел или Ариман във и през света.
121. Ние не сме прозрели още нещо, което действува в света, например мировите мисли, не сме проникнали в неговото значение за света, като при този действуващ принцип се спираме само на себе си; напротив трябва с познание да насочим погледа към същества, от които изхожда действуващият принцип, действуващата сила; например за мировите мисли, дали техен носител е Михаел или Ариман във и през света.
към текста >>
Мировите
мисли
носят човеците в бъдещето, когато те ги приемат от Михаела; те го отклоняват от спасителното за него бъдеще, когато Ариман може да им ги даде.
122. Това, което изхожда от едно същество, поради неговото отношение към света, може да действува благотворно и творчески, то може да се окаже покваряващо и разрушително, когато изхожда от едно друго същество.
Мировите мисли носят човеците в бъдещето, когато те ги приемат от Михаела; те го отклоняват от спасителното за него бъдеще, когато Ариман може да им ги даде.
към текста >>
75.
30. 1. Първо съзерцание: пред вратите на съзнателната душа. Как Михаел подготвя свръхсетивно своята мисия чрез побеждаването на Луцифер
GA_26 Мистерията на Михаил
Това, което в предидущите столетия се е говорило и
мисли
ло върху историческите събития, е било много кратно записано именно преди настъпването на епохата на Съзнателната душа.
Това, което в предидущите столетия се е говорило и мислило върху историческите събития, е било много кратно записано именно преди настъпването на епохата на Съзнателната душа.
Така от тези времена има ме запазени "сказания" и други подобни, които ни дават един верен образ на това, как по-рано хората са си представяли "историята ".
към текста >>
Вместо под формата на
мисли
, физическият свят се описва в имагинации; в замяна на това духовният свят е така преплетен в разказа, като че хората имат работа не с една друга форма на съществуванието, а с протичането на физическите факти.
Човешката душа гледа на фактите на физическия свят така, както могат да се гледат духовните факти, за които времето и пространството имат значение различно от това за физическите.
Вместо под формата на мисли, физическият свят се описва в имагинации; в замяна на това духовният свят е така преплетен в разказа, като че хората имат работа не с една друга форма на съществуванието, а с протичането на физическите факти.
към текста >>
Едно схващане на историята, което се придържа само към физическото,
мисли
, че хората са възприели древните имагинации на Изток, на Гърция и т.н.
Едно схващане на историята, което се придържа само към физическото, мисли, че хората са възприели древните имагинации на Изток, на Гърция и т.н.
и са ги преплели поетически с историческите материали, които са занимавали тогава хората. Наистина в съчиненията на Изидор от Сивилия от 7-ия век на нашата ера хората са имали един формален сборник на древни "легендарни мотиви".
към текста >>
Тези способности тласкаха вече повече към
мисли
телното схващане на възприеманото чрез сетивата.
Това, което тласка душата да приема имагинации в съдържанието на своето изживяване, отговаря по-малко на способностите, които тя имаше в древни времена чрез едно съноподобно ясновидство а все повече на онези способности, които съществуваха в 8-то до 14-то столетие.
Тези способности тласкаха вече повече към мислителното схващане на възприеманото чрез сетивата.
В онази преходна епоха и двете способности съществуват една до друга. Душата е поставена между древното ориентиране, което е насочено към духовния свят и вижда физическия свят само като в мъгла, в новото ориентиране, което е насочено към физическите процеси и събития и в което духовното виждане избледнява.
към текста >>
Така той го кара да
мисли
в имагинации, без да може да го постави душевно напълно в света, в който имагинациите имат пълна стойност.
Луцифер би искал в съновидното имагинативно виждане на света от страна на човека да не допусне да се влее чисто мисловният живот, който е насочен към схващането на физическото съществуване. Наистина той може да възпрепятствува по един неправилен начин човека да насочи своите зрителни способности към физическия свят. Но той не може да запази по един правилен начин изживяването на древните имагинации.
Така той го кара да мисли в имагинации, без да може да го постави душевно напълно в света, в който имагинациите имат пълна стойност.
към текста >>
76.
32. 2. Второ съзерцание: Как силите на Михаел действуват в първото развитие на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Именно в развоя на духовния стремеж от Августина до Декарта можем да видим, как космическия характер на
мисли
телните сили се изгубва и как след това той отново се явява в човешката душа.
За да разберем душевното настроение, което се изразява в Декарт, нека сравним този философ с Августин, който за външното формулиране изтъква същата опора за изживяване на духовния свят както и Декарт. Само че при Августин това става от пълната имагинативна сила на Разсъдъчната или Чувствуваща душа /Живял е от 354 до 430 година/. С право намираме едно сродство между Августин и Декарт. Само че интелектът на Августин още е един остатък на космическия Интелект, докато у Декарт той е вече проникващият в човешката душа интелект.
Именно в развоя на духовния стремеж от Августина до Декарта можем да видим, как космическия характер на мислителните сили се изгубва и как след това той отново се явява в човешката душа.
Но същевременно ние виждаме, как Михаел и човешката душа могат да се намерят при големи трудности така, че Михаел може да насочи в човека това, което някога е управлявал в Космоса.
към текста >>
В това състояние на духа трябва да се вгледаме, когато искаме да разберем такива движения на
мисли
те, които от една страна са свързани с имената на Уйклиф, Хус и други, а от друга страна с това, което носи името "розенкройцерство".
От една страна те срещнаха препятствието, което съществуваше поради още слабо развитата Съзнателна душа. Те заглушиха дейността на тази Съзнателна душа, парализираха я. Но от друга страна те не срещнаха вече едно почиващо още на имагинацията съзнание. Човешката душа не можеше вече да ги съедини със себе си с пълно разбиране. Те бяха приети или по един повърхностен начин или суеверие.
В това състояние на духа трябва да се вгледаме, когато искаме да разберем такива движения на мислите, които от една страна са свързани с имената на Уйклиф, Хус и други, а от друга страна с това, което носи името "розенкройцерство".
към текста >>
77.
34. 3. Продължение на второто съзерцание: Пречки и съдействие за силите на Михаел при изгрева на епохата на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Съществуващата по-рано форма беше такава, че човек имаше душевното възприятие на духовните Същества/Интелигенции/ до Бога нагоре; новият начин, новата форма беше тази, човек да си образува по интелектуален начин
мисли
върху "първопричините" на вселената.
Съществуващата по-рано форма беше такава, че човек имаше душевното възприятие на духовните Същества/Интелигенции/ до Бога нагоре; новият начин, новата форма беше тази, човек да си образува по интелектуален начин мисли върху "първопричините" на вселената.
За първи начин хората имаха на разположение силите на Михаел, намиращи се в духовната област, която граничи не посредствено със земната област. Тези сили въоръжиха душата със способности за да може да възприема Интелигенциите на вселената като Същества, които се намират зад мисловните сили насочени към сетивния свят. За втория начин трябваше тепърва да се образува едно съединяване на душата със силите на Михаел.
към текста >>
"Учението невежество", за което той говори, е едно разбиране поставено над възприемането насочено върху сетивния свят, което води
мисъл
та над Интелектуалността обикновеното знание е една област, където в незнание, в невежество но в замяна на това в едно живяно виждане може да бъде обхванато духовното.
Ако с това Николай от Куза е изцяло наклонен към поврата на развитието предизвикано от събуждането на Съзнателната душа, от друга страна ние го виждаме да изявява възгледи, които показват в себе си по един блестящ начин силите на Михаел. Той поставя в своето време добрите стари идеи, които водеха чувството на човешката душа към развитието на способности за възприемане на интелигентните Същества в Космоса Когато Михаел още управляваше мировата Интелигентност.
"Учението невежество", за което той говори, е едно разбиране поставено над възприемането насочено върху сетивния свят, което води мисълта над Интелектуалността обикновеното знание е една област, където в незнание, в невежество но в замяна на това в едно живяно виждане може да бъде обхванато духовното.
към текста >>
78.
36. 4. Трето съзерцание: Страданието на Михаел над развитието на човечеството преди да навлезе в епохата на своята земна дейност
GA_26 Мистерията на Михаил
Той вярваше, че стои на тази "сигурна" почва, защото не търсеше в "природата" нищо като
мисли
, от които се страхуваше да не изпадне веднага в произвола на фантазията.
В душата на човека живееше още само това, което идва от настоящата област, в която Михаел не навлиза. Човекът се радваше и се радва, че стои на "сигурна" почва.
Той вярваше, че стои на тази "сигурна" почва, защото не търсеше в "природата" нищо като мисли, от които се страхуваше да не изпадне веднага в произвола на фантазията.
Но Михаел не се радваше; отвъд и над човека той трябваше да води в своята собствена област борбата против Луцифер и Ариман. Това създаде голяма трагична трудност, защото Луцифер има толкова по-лесно достъп до човека, колкото повече Михаел, който съхранява и миналото, трябва да се въздържа от човека. И така между Михаела, от една страна, и Луцифера и Аримана, от друга страна, се разгърна една остра борба за човека в онази духовна област, която непосредствено граничи със Земята, докато в земната област самият човек действуваше със своята душа враждебно срещу това, което носеше спасение за неговото развитие.
към текста >>
79.
40. 6. Небесна история. Митологическа история. Земна история. Тайната на Голгота
GA_26 Мистерията на Михаил
-Така "същинската земна история" съществува едва от развитието на Разсъдъчната или Чувствуваща душа Човекът още "
мисли
" в с
мисъл
а на това, което е било.
Както вече посочих, в своето съзнание хората трудно изоставят старите светогледи, в които те си представят Боговете и човеците действуващи заедно.
-Така "същинската земна история" съществува едва от развитието на Разсъдъчната или Чувствуваща душа Човекът още "мисли" в смисъла на това, което е било.
Едвам там, където се развиват първите зародиши на Съзнателната душа, те започват да насочват своя поглед върху "същинската история". И в това, което отделено от Божествено-Духовното като човешко духовно, става история, хората могат да изживеят свободната интелигентност в свободна воля.
към текста >>
Неговият живот между смъртта и едно ново раждане протича в областта на неизчисляемото, но така, че там като във "вътрешността" на духовно-душевното битие изчисляемото се разгръща под формата на
мисли
.
Човекът прекарва своя живот между раждането и смъртта така, че в това, което е изчисляемо, е създадена телесната основа за развитието на вътрешното, неизчисляемо духовно-душевно свободно естество.
Неговият живот между смъртта и едно ново раждане протича в областта на неизчисляемото, но така, че там като във "вътрешността" на духовно-душевното битие изчисляемото се разгръща под формата на мисли.
Изхождайки от това изчисляемо, той става чрез това строител на своя бъдещ земен живот.
към текста >>
Със своето собствено Същество той стои в неизчислимото; обаче той произвежда уравновесяването между неизчислимото и изчислимото, което носи в себе си като мирова
мисъл
, която е получил от своите богове.
Тогава влиза в действие Михаел.
Със своето собствено Същество той стои в неизчислимото; обаче той произвежда уравновесяването между неизчислимото и изчислимото, което носи в себе си като мирова мисъл, която е получил от своите богове.
към текста >>
Тези последните са понастоящем чисто духовни Същества, които носят в себе си съвършена свободна Интелигентност /Разум/ и съвършена свободна Воля, но в тази Интелигентност и в тази Воля създават схващането за необходимостта от нечислимото, несвободното като мирова
Мисъл
, от лоното на което човекът трябва да се развие като свободно същество.
По друг начин стоят в света ариманическите същества. Те са пълната противоположност на божествено-духовните Същества, с които човекът е свързан от самото начало.
Тези последните са понастоящем чисто духовни Същества, които носят в себе си съвършена свободна Интелигентност /Разум/ и съвършена свободна Воля, но в тази Интелигентност и в тази Воля създават схващането за необходимостта от нечислимото, несвободното като мирова Мисъл, от лоното на което човекът трябва да се развие като свободно същество.
И в Космоса те са свързани с Любов с всичко изчислимо, с мировата Мисъл. Тази Любов се различава от тях през Вселената.
към текста >>
И в Космоса те са свързани с Любов с всичко изчислимо, с мировата
Мисъл
.
По друг начин стоят в света ариманическите същества. Те са пълната противоположност на божествено-духовните Същества, с които човекът е свързан от самото начало. Тези последните са понастоящем чисто духовни Същества, които носят в себе си съвършена свободна Интелигентност /Разум/ и съвършена свободна Воля, но в тази Интелигентност и в тази Воля създават схващането за необходимостта от нечислимото, несвободното като мирова Мисъл, от лоното на което човекът трябва да се развие като свободно същество.
И в Космоса те са свързани с Любов с всичко изчислимо, с мировата Мисъл.
Тази Любов се различава от тях през Вселената.
към текста >>
80.
42. 7. Какво се открива, когато насочим поглед назад в миналото върху повтарящите се земни съществувания?
GA_26 Мистерията на Михаил
Чувствуващото и носещото
мисли
те астрално тяло и неговата етерно-физическа основа, всяко движение на живота в етерното тяло, даже и това, което във физическото тяло действува физико-химически, има извънземен произход.
От силите на Земята човекът има само това, което му дарява себесъзнанието. Също и физическата основа на това себесъзнание произхожда от това, което Земята произвежда. Всичко друго в човека има извънземен, космически произход.
Чувствуващото и носещото мислите астрално тяло и неговата етерно-физическа основа, всяко движение на живота в етерното тяло, даже и това, което във физическото тяло действува физико-химически, има извънземен произход.
Колкото и странно да изглежда това: физико-химическите сили, които действуват вътре в човека не произхождат от земята.
към текста >>
81.
44. 8. Първа част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в миналите съществувания между смъртта и едно ново раждане
GA_26 Мистерията на Михаил
Тези последните бяха създали вече в
мисли
от многообразието на човеците едно единство.
Те приемат човеците от ръцете на Ексузиаи /Властите/.
Тези последните бяха създали вече в мисли от многообразието на човеците едно единство.
Обаче при Ексузиаи това единство беше още една идеална форма, една форма от мирови мисли. От нея Архаите създадоха етерната форма, но така, че тази етерна форма съдържаше вече силите за раждането на физическата форма.
към текста >>
Обаче при Ексузиаи това единство беше още една идеална форма, една форма от мирови
мисли
.
Те приемат човеците от ръцете на Ексузиаи /Властите/. Тези последните бяха създали вече в мисли от многообразието на човеците едно единство.
Обаче при Ексузиаи това единство беше още една идеална форма, една форма от мирови мисли.
От нея Архаите създадоха етерната форма, но така, че тази етерна форма съдържаше вече силите за раждането на физическата форма.
към текста >>
При това те веднъж насочват
мисли
те, които ръководят волята на всеки един от тях, повече към извънземния Космос.
Още в този период може да се говори за един нататък на разликата между земния живот и живота между смъртта и едно ново раждане. Йерархията на Архаите твори именно в ритмически епохи върху развитие то на човешката форма.
При това те веднъж насочват мислите, които ръководят волята на всеки един от тях, повече към извънземния Космос.
Другият път те гледат към Земята. И от задружното действие на това, което е подбуждано от извънземния Космос и от Земята, се образува човешката форма, която по този начин е израз на това, че човекът е едновременно същество на Земята и на извънземния Космос.
към текста >>
82.
46. 9. Втора част на съзерцанието: Какво се открива, когато погледнем назад в минали съществувания между смъртта и едно ново раждане?
GA_26 Мистерията на Михаил
Чрез това мисленето на човека се разви така, че в живота между смъртта и едно ново раждане той постепенно бе надарен с онази способност, която в прадревни времена образуваше в него
мисли
.
Чрез това мисленето на човека се разви така, че в живота между смъртта и едно ново раждане той постепенно бе надарен с онази способност, която в прадревни времена образуваше в него мисли.
Тогава тази способност можеше да вижда духовното, въпреки че беше такава, каквато днес е чистото сетивно схващане, сетивно разбиране. Защото тогава физическото носеше на своята повърхност духовното. Обаче сега запазена та от прадревните времена мислителна способност може да действува само като сетивно възприятие. По степенно способността, която позволяваше на човека да се издигне с мисълта към духовното, намалява. И това се прояви напълно едва тогава, когато в епохата на Съзнателната душа духовният свят бе напълно обвит в тъмнина за човека.
към текста >>
Обаче сега запазена та от прадревните времена
мисли
телна способност може да действува само като сетивно възприятие.
Чрез това мисленето на човека се разви така, че в живота между смъртта и едно ново раждане той постепенно бе надарен с онази способност, която в прадревни времена образуваше в него мисли. Тогава тази способност можеше да вижда духовното, въпреки че беше такава, каквато днес е чистото сетивно схващане, сетивно разбиране. Защото тогава физическото носеше на своята повърхност духовното.
Обаче сега запазена та от прадревните времена мислителна способност може да действува само като сетивно възприятие.
По степенно способността, която позволяваше на човека да се издигне с мисълта към духовното, намалява. И това се прояви напълно едва тогава, когато в епохата на Съзнателната душа духовният свят бе напълно обвит в тъмнина за човека. Случи се тогава така, че в 19-то столетие най-добрите природоизследователи, които не можеха да бъдат материалисти, казаха: на нас не ни остава нищо друго, освен само да изследваме света, който може да бъде изследван според мярка, число и тегло и чрез сети вата; но нямаме никакво право да отричаме един духовен свят, който се крие зад този сетивния. Следователно те указваха на това, че може да съществува един непознат на човека ясен свят, към който той гледа само като в тъмнина.
към текста >>
По степенно способността, която позволяваше на човека да се издигне с
мисъл
та към духовното, намалява.
Чрез това мисленето на човека се разви така, че в живота между смъртта и едно ново раждане той постепенно бе надарен с онази способност, която в прадревни времена образуваше в него мисли. Тогава тази способност можеше да вижда духовното, въпреки че беше такава, каквато днес е чистото сетивно схващане, сетивно разбиране. Защото тогава физическото носеше на своята повърхност духовното. Обаче сега запазена та от прадревните времена мислителна способност може да действува само като сетивно възприятие.
По степенно способността, която позволяваше на човека да се издигне с мисълта към духовното, намалява.
И това се прояви напълно едва тогава, когато в епохата на Съзнателната душа духовният свят бе напълно обвит в тъмнина за човека. Случи се тогава така, че в 19-то столетие най-добрите природоизследователи, които не можеха да бъдат материалисти, казаха: на нас не ни остава нищо друго, освен само да изследваме света, който може да бъде изследван според мярка, число и тегло и чрез сети вата; но нямаме никакво право да отричаме един духовен свят, който се крие зад този сетивния. Следователно те указваха на това, че може да съществува един непознат на човека ясен свят, към който той гледа само като в тъмнина.
към текста >>
83.
48. 10. Какво е в действителност земята в макрокосмоса?
GA_26 Мистерията на Михаил
От умрелия живот той има своите
мисли
телни сили.
Сред този покълващ живот прекарва човекът своето земно съществуване. Той взема участие както в този покълващ живот, така и в умрелия живот.
От умрелия живот той има своите мислителни сили.
Докато в миналото тези мислителни сили идваха от още живия Макрокосмос, те не бяха основа на себесъзнателния човек. Те живееха като растежни сили в човека, който още нямаше никакво себесъзнание. Мислителните си ли не могат да имат в себе си никакъв собствен живот, ако трябва да образуват основата за свободното човешко себесъзнание. Те трябва да бъдат за себе си с умрелия Макрокосмос мъртвите сенки на нещо живо от космическа древност.
към текста >>
Докато в миналото тези
мисли
телни сили идваха от още живия Макрокосмос, те не бяха основа на себесъзнателния човек.
Сред този покълващ живот прекарва човекът своето земно съществуване. Той взема участие както в този покълващ живот, така и в умрелия живот. От умрелия живот той има своите мислителни сили.
Докато в миналото тези мислителни сили идваха от още живия Макрокосмос, те не бяха основа на себесъзнателния човек.
Те живееха като растежни сили в човека, който още нямаше никакво себесъзнание. Мислителните си ли не могат да имат в себе си никакъв собствен живот, ако трябва да образуват основата за свободното човешко себесъзнание. Те трябва да бъдат за себе си с умрелия Макрокосмос мъртвите сенки на нещо живо от космическа древност.
към текста >>
Мисли
телните си ли не могат да имат в себе си никакъв собствен живот, ако трябва да образуват основата за свободното човешко себесъзнание.
Сред този покълващ живот прекарва човекът своето земно съществуване. Той взема участие както в този покълващ живот, така и в умрелия живот. От умрелия живот той има своите мислителни сили. Докато в миналото тези мислителни сили идваха от още живия Макрокосмос, те не бяха основа на себесъзнателния човек. Те живееха като растежни сили в човека, който още нямаше никакво себесъзнание.
Мислителните си ли не могат да имат в себе си никакъв собствен живот, ако трябва да образуват основата за свободното човешко себесъзнание.
Те трябва да бъдат за себе си с умрелия Макрокосмос мъртвите сенки на нещо живо от космическа древност.
към текста >>
В човешкото същество те изпращат своите лъчи в
мисли
те-сенки.
От друга страна човекът взема участие в покълващите сили на Земята. От тези покълващи сили произхождат силите на неговата воля. Те са живот, но затова пък човекът не взема участие в тяхната същност със своето себесъзнание.
В човешкото същество те изпращат своите лъчи в мислите-сенки.
Те са пронизани от струите на тези сенки и в пронизването на развиващата се свободна мисъл в покълващата земна същност живее пълното, свободно човешко себесъзнание в епохата на Съзнателната душа в човека
към текста >>
Те са пронизани от струите на тези сенки и в пронизването на развиващата се свободна
мисъл
в покълващата земна същност живее пълното, свободно човешко себесъзнание в епохата на Съзнателната душа в човека
От друга страна човекът взема участие в покълващите сили на Земята. От тези покълващи сили произхождат силите на неговата воля. Те са живот, но затова пък човекът не взема участие в тяхната същност със своето себесъзнание. В човешкото същество те изпращат своите лъчи в мислите-сенки.
Те са пронизани от струите на тези сенки и в пронизването на развиващата се свободна мисъл в покълващата земна същност живее пълното, свободно човешко себесъзнание в епохата на Съзнателната душа в човека
към текста >>
Опитайте се само да оживите
мисъл
та на тези факти и ще почувствувате, какво значение могат да имат те в човешката душа.
Опитайте се само да оживите мисълта на тези факти и ще почувствувате, какво значение могат да имат те в човешката душа.
към текста >>
84.
49. Принципи 153-155
GA_26 Мистерията на Михаил
155. В космическото настояще, с неговите освобождаващи
мисли
телни сили човекът участвува в умрелия Макрокосмос, а със силите на своята воля, които в тяхната същност са скрити за него, той участвува в ново оживяващия Макрокосмос, който живее като зародиш в земното същество.
155. В космическото настояще, с неговите освобождаващи мислителни сили човекът участвува в умрелия Макрокосмос, а със силите на своята воля, които в тяхната същност са скрити за него, той участвува в ново оживяващия Макрокосмос, който живее като зародиш в земното същество.
към текста >>
85.
50. 11. Сън и будност в светлината на разглежданото в предидущите съзерцания
GA_26 Мистерията на Михаил
При будното състояние човекът живее в
мисли
те-сенки, които са хвърлени от един умрял свят, и във волевите импулси, във вътрешната същност на които той може да проникне също така малко, както и в процеси те на дълбокия сън без сънуване.
При будното състояние човекът живее в мислите-сенки, които са хвърлени от един умрял свят, и във волевите импулси, във вътрешната същност на които той може да проникне също така малко, както и в процеси те на дълбокия сън без сънуване.
към текста >>
Чрез вливането на тези подсъзнателни волеви импулси в
мисли
те-сенки се ражда свободно нарушаващото себесъзнание.
Чрез вливането на тези подсъзнателни волеви импулси в мислите-сенки се ражда свободно нарушаващото себесъзнание.
В това себесъзнание живее "Азът".
към текста >>
Но именно благодарение на това той е в състояние да се чувствува през време на будното състояние напълно в
мисли
те-сенки.
Когато човек изживява заобикалящия свят в това състояние, неговото вътрешно чувствуване е проникнато от извънземни, от космически импулси, които проникват в настоящето от прадревното космическо минало. Той няма съзнание за това. Едно същество може да има съзнание само за това, в което то участвува със собствени умиращи сили, а не с растежните сили, които оживяват самото същество. Така човекът живее себе си, когато изгубва от духовния поглед това, което стои на основата на неговото вътрешно същество.
Но именно благодарение на това той е в състояние да се чувствува през време на будното състояние напълно в мислите-сенки.
Никакво оживяване не пречи на вътрешното съществуване да вземе участие в умрялото. Обаче живата същност на Земята се затваря за този "живот в мъртвото", за да може да бъде зародиш за новата Вселена. В будно състояние човекът не възприема, не вижда Земята такава, каквато тя е; на него му избягва нейният начеващ космически живот.
към текста >>
В това проблясване още живее
мисъл
та.
При това състояние човекът живее в своето астрално тяло и в своя Аз в зародишния живот на Земята. Когато човекът се намира в дълбокия сън без сънища, а него вата заобикаляща среда действува най-силния "стремеж към живота, воля за живота". А сънищата са проникнати от този живот, но не така силно, поради което човекът ги изживява в един вид полу-съзнателност. В това полусъзнателно гледане на сънищата ние виждаме силите, чрез които се изтъкава човешкото същество от Космоса. В проблясването на съновидението става видимо, как астралното естество се влива в етерното тяло оживявайки човека.
В това проблясване още живее мисълта.
Едвам след събуждането тя е обхваната от онези сили, чрез които тя умира, превръща се в сянка.
към текста >>
Тази връзка между представата на съновидението и будната
мисъл
е много важна.
Тази връзка между представата на съновидението и будната мисъл е много важна.
Човекът мисли в същите сили, чрез които той расте и живее. Само че, за да стане човекът мислител, тези сили трябва да умрат.
към текста >>
Човекът
мисли
в същите сили, чрез които той расте и живее.
Тази връзка между представата на съновидението и будната мисъл е много важна.
Човекът мисли в същите сили, чрез които той расте и живее.
Само че, за да стане човекът мислител, тези сили трябва да умрат.
към текста >>
Само че, за да стане човекът
мисли
тел, тези сили трябва да умрат.
Тази връзка между представата на съновидението и будната мисъл е много важна. Човекът мисли в същите сили, чрез които той расте и живее.
Само че, за да стане човекът мислител, тези сили трябва да умрат.
към текста >>
В своите
мисли
той има мъртвия образ на това, което го изгражда от пълната с живот действителност.
Тук се намира точката, където може да се получи едно истинско разбиране, защо човек обхваща действителността чрез мисленето.
В своите мисли той има мъртвия образ на това, което го изгражда от пълната с живот действителност.
към текста >>
86.
51. Принципи 156-158
GA_26 Мистерията на Михаил
Той се издига от морето на тази действителност, за да може в
мисли
те-сенки да превърне своя собствен Аз в действително собствено изживяване.
156. За да изживее себе си в пълно, свободно себесъзнание в будното състояние, човекът трябва да се откаже от изживяването на истинската форма на действителността в неговото собствено съществувание и в съществуването на природата.
Той се издига от морето на тази действителност, за да може в мислите-сенки да превърне своя собствен Аз в действително собствено изживяване.
към текста >>
В земния живот това изпълнено със сила мирово битие е доведено в човека до умъртвяване в
мисли
те-сенки, понеже само така то може да послужи за основа на себесъзнателния човек.
158. При сънуването в полусъзнанието блещука пълното със сила мирово битие, от което е изтъкано човешкото същество и от което при слизането от духовния свят той изгражда своето тяло.
В земния живот това изпълнено със сила мирово битие е доведено в човека до умъртвяване в мислите-сенки, понеже само така то може да послужи за основа на себесъзнателния човек.
към текста >>
87.
56. 14. Къде е човекът като мислещо и спомнящо си същество?
GA_26 Мистерията на Михаил
Вярно е, че в земния живот човекът
мисли
само това, което му доставят сетивата; обаче нищо от всичко това, което той
мисли
, не му дава силата за мислене.
В мисленето се явява Себесъзнанието. В смисъла на предидущите изложения това е една придобивка, коя то човекът има от силите на земното естество. Но тези земни сили са такива, че те остават скрити за възприятието на сетивата.
Вярно е, че в земния живот човекът мисли само това, което му доставят сетивата; обаче нищо от всичко това, което той мисли, не му дава силата за мислене.
към текста >>
88.
59. 1. Сетивната и мислителна организация на човека в нейното отношение към света
GA_26 Мистерията на Михаил
СЕТИВНАТА И
МИСЛИ
ТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ
СЕТИВНАТА И МИСЛИТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ
към текста >>
Мисли
те не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие.
И сега човекът знае, че чрез тази организация на мисленето той е свързан със заобикалящия го космически звезден свят така, както по-рано знаеше, че е свързан със заобикалящия земен свят.
Мислите не са вече сенчести образи; те са пропити от действителност както сетивните образи в сетивното възприятие.
към текста >>
Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на
мисли
телната организация, също така както земния.
Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния.
Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света. Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация. Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене.
към текста >>
Той разбира, че и с тази
мисли
телна организация не принадлежи на себе си, а на света.
Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния.
Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света.
Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация. Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене.
към текста >>
Той вижда, как мировите
мисли
царуват в него чрез неговата собствена
мисли
телна организация.
Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния. Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света.
Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация.
Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене.
към текста >>
Той отново съзира, как
мисли
, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с
мисли
телната организация и мировото мислене.
Когато познаващият човек се издига до Инспирацията, той забелязва, че може да съблече този свят, който се спира на мислителната организация, също така както земния. Той разбира, че и с тази мислителна организация не принадлежи на себе си, а на света. Той вижда, как мировите мисли царуват в него чрез неговата собствена мислителна организация.
Той отново съзира, как мисли, като не приема в себе си копия на света, а как се разраства навън с мислителната организация и мировото мислене.
към текста >>
Както по отношение на организацията на сетивата така и по отношение на
мисли
телната система човекът е свят.
Както по отношение на организацията на сетивата така и по отношение на мислителната система човекът е свят.
Светът се вгражда в него. Поради това в неговото сетивно възприемане и в неговото мислене той не е самият той, а е в тях съдържание на света.
към текста >>
В
мисли
телния организъм човекът простира вътре духовно-душевното естество на своето същество, което не принадлежи нито на земния, нито на звездния свят, което е изцяло от духовно естество и съществува в човека от един земен живот в друг земен живот.
В мислителния организъм човекът простира вътре духовно-душевното естество на своето същество, което не принадлежи нито на земния, нито на звездния свят, което е изцяло от духовно естество и съществува в човека от един земен живот в друг земен живот.
Това духовно-душевно естество е достъпно само на Инспирацията.
към текста >>
89.
60. Принципи 171-173
GA_26 Мистерията на Михаил
/Във връзка с предидущото съзерцание: сетивната и
мисли
телната организация на човека в отношението и към света/
/Във връзка с предидущото съзерцание: сетивната и мислителната организация на човека в отношението и към света/
към текста >>
Човекът тъче и живее в мировите
мисли
, когато в изживяващо познание той е съблякъл организма на сетивата.
172. Същото е положението и с организма на мисленето. Чрез него човекът се враства в звездното съществуване. Той познава самия себе си като звезден свят.
Човекът тъче и живее в мировите мисли, когато в изживяващо познание той е съблякъл организма на сетивата.
към текста >>
90.
61. 2. Памет и Съвест
GA_26 Мистерията на Михаил
Представите, изживяването на
мисли
, в които човекът осъзнава това, което става полусъзнателно във възприятието, фантазията, споменът, са свързани с
мисли
телната организация.
Оттеглянето по отношение на Космоса е същевременно едно приемане на духовно-душевния човек чрез нервно-сетивния организъм. Това, което става в този организъм като физически и жизнени процеси, с него се съединява духовно-душевното същество на човека в будно състояние и действува с него като едно цяло. В този начин на действие се съдържа сетивното възприятие, образуването на образите на спомена, живо тът на фантазията. Тези дейности са свързани с физическото тяло.
Представите, изживяването на мисли, в които човекът осъзнава това, което става полусъзнателно във възприятието, фантазията, споменът, са свързани с мислителната организация.
към текста >>
В тази същинска
мисли
телна организация се намира също областта, чрез която човекът изживява своето себесъзнание.
В тази същинска мислителна организация се намира също областта, чрез която човекът изживява своето себесъзнание.
Мислителният организъм е един звезден организъм. Ако той би се проявявал само като такъв, тогава човекът не би носил в себе си себесъзнание, а едно съзнание на боговете. Обаче мислителният организъм е един звезден организъм, отделен от Космоса и пренесен в земните процеси. Изживявайки звездния свят в земната област, човекът става едно себесъзнателно същество.
към текста >>
Мисли
телният организъм е един звезден организъм.
В тази същинска мислителна организация се намира също областта, чрез която човекът изживява своето себесъзнание.
Мислителният организъм е един звезден организъм.
Ако той би се проявявал само като такъв, тогава човекът не би носил в себе си себесъзнание, а едно съзнание на боговете. Обаче мислителният организъм е един звезден организъм, отделен от Космоса и пренесен в земните процеси. Изживявайки звездния свят в земната област, човекът става едно себесъзнателно същество.
към текста >>
Обаче
мисли
телният организъм е един звезден организъм, отделен от Космоса и пренесен в земните процеси.
В тази същинска мислителна организация се намира също областта, чрез която човекът изживява своето себесъзнание. Мислителният организъм е един звезден организъм. Ако той би се проявявал само като такъв, тогава човекът не би носил в себе си себесъзнание, а едно съзнание на боговете.
Обаче мислителният организъм е един звезден организъм, отделен от Космоса и пренесен в земните процеси.
Изживявайки звездния свят в земната област, човекът става едно себесъзнателно същество.
към текста >>
Обаче непосредствено под
мисли
телния организъм, там където става сетивното възприятие, където се развива фантазията и се образуват спомените, в човешкия живот живее заедно божествено-духовният свят.
Обаче непосредствено под мислителния организъм, там където става сетивното възприятие, където се развива фантазията и се образуват спомените, в човешкия живот живее заедно божествено-духовният свят.
Можем да кажем, че при будното състояние в развитието на паметта живее божествено-духовното. Защото двете други дейности, сетивното възприятие и фантазията, са само изменения на образуването на образите на спомените. В сетивното възприятие образуването на съдържанието на спомените се намира в своя процес на раждане; в съдържанието на фантазията просиява това, което се запазва от това съдържание в съществуването на душата.
към текста >>
Защото човекът е буден само в живота, който е наклонен към
мисли
телната област.
Тези процеси пренася човек в техните последствия от спящото в будното състояние. Това последствие остава в спящо състояние.
Защото човекът е буден само в живота, който е наклонен към мислителната област.
Това, което става всъщност в неговата волева сфера, то и през време на будността е обвита с такава тъпота, както през време на съня целият душевен живот. Обаче в този спящ живот на волята Божествено-духовното продължава да тъче в будното състояние. Морално човекът е толкова добър или лош, колкото той може да бъде според това, доколко е могъл да се приближи в спящото си състояние до божествено-духовните същества. И той се приближава повече или остава по-далече според това, доколко неговите минали земни съществувания са били морални. От глъбините на будното душевно същество прозвучава нагоре това, което през време на съня е могло да бъде всадено в това душевно същество в общение с божествено-ду ховния свят.
към текста >>
Това, което е вече по-далече от дишането на белите дробове и се подкрепя от
мисли
телния организъм, това е образуването на представите, мисленето; и това, което вече граничи с ритъма на кръвообращението, което е вече вътрешно дишане, което се свързва с организма на обмяната на веществата и на крайниците, това се изявява в дейността на фантазията.
Между двете се намира ритмичният организъм. Този ритмичен организъм е изграден в неговата дейност полярно в две направления. Като ритъм на дишането той се намира във вътрешна връзка със сетивното възприятие и с мисленето. В дишането на белите дробове процесът е най-груб; той се изтънчва и става изтънчено дишане в сетивното възприятие и в мисленето. Това, което стои още близо до дишането, но е едно дишане чрез органите на сетивата, а не чрез белите дробове, това е сетивното възприемане.
Това, което е вече по-далече от дишането на белите дробове и се подкрепя от мислителния организъм, това е образуването на представите, мисленето; и това, което вече граничи с ритъма на кръвообращението, което е вече вътрешно дишане, което се свързва с организма на обмяната на веществата и на крайниците, това се изявява в дейността на фантазията.
към текста >>
В дейността на фантазията
мисли
телният организъм се стреми да се приближи до организма на волята.
В дейността на фантазията мислителният организъм се стреми да се приближи до организма на волята.
Това е едно потопяване на човека в неговата бодърствуваща спяща сфера на волята. Ето защо у човека, който е организиран по този начин, душевните съдържания се явяват като сънища в будното състояние. В Гьоте живееше една такава човешка организация. Ето защо той говори за това, че Шилер трябва да изтълкува неговите поетични сънища.
към текста >>
В неговия
мисли
телен организъм живее редът на звездите, в неговия организъм на обмяната на веществата и на крайниците живее земният хаос.
Човекът е едно копие на това битие на звездите и на Земята.
В неговия мислителен организъм живее редът на звездите, в неговия организъм на обмяната на веществата и на крайниците живее земният хаос.
В ритмичния организъм човек изживява в едно свободно уравновесяване своето земно човешко същество.
към текста >>
91.
65. 4. Исторически сътресения при възникването на съзнателната душа
GA_26 Мистерията на Михаил
Мисли
телите изгубват от своите идеи духовното съдържание.
Мислителите изгубват от своите идеи духовното съдържание.
В идеализма от първата половина на 19-ия век те считат опразнените от духовното идеи като творящо мирови съдържание. Така е в философията на Фихте, Хегел; или пък указват на нещо свръхсетивно, което се изпарява, понеже е лишено от дух. Такъв е случаят със Спенсер, Джон Милл и други. Идеите са мъртви, когато не търсят живия Дух.
към текста >>
92.
67. 5. От природата към под-природата
GA_26 Мистерията на Михаил
Чрез своите сетива той възприема космическото, което действува на Земята и със своята
мисли
телна организация си представя космическото, което действува от окръжността на Земята върху самата Земя Така живее той чрез своето физическо тяло във възприемането, чрез своето етерно тяло в мисленето.
Всичко това отговаря на пътищата на познанието, за които е вървяло новото време, но то не отговаря на пътищата на живота. Със своите представи човекът още живее в природата, въпреки че внася в схващане то на природата механическото мислене. Но със своята воля човекът живее до такава голяма степен в една механика на техническия процес, че отдавна вече това е предало на епохата на естествената наука нова отсенка Ако искаме да разберем човешкия живот, ние трябва първо да го разгледаме от две страни. От свои те минали земни съществувания човек донася със себе си способността да си образува представи за космическото естество, намиращо се в окръжността на Земята и за това, което действува в областта на Земята.
Чрез своите сетива той възприема космическото, което действува на Земята и със своята мислителна организация си представя космическото, което действува от окръжността на Земята върху самата Земя Така живее той чрез своето физическо тяло във възприемането, чрез своето етерно тяло в мисленето.
към текста >>
93.
1. Истинското познание на човешкото същество като основа на медицинското изкуство
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Човек може да постави в центъра на съзнанието прости, лесно обозрими
мисли
и след това, изключвайки всички други
мисли
, да насочи и държи силата на душата върху такива представи.
Но също и чрез мисленето, доколкото то действува при изследването на физическия свят, не се прибавя нищо ново към даденото чрез сетивата. Мисленето комбинира, анализира и т.н. впечатленията на сетивата, за да стигне до закони (природни закони); обаче изследователят на сетивния свят трябва да си каже: това мислене, което извира от мене, не прибавя нещо действително към действителността на сетивния свят. Обаче положението се изменя веднага, когато не спираме при мисленето, докато човекът стига първо чрез живота и възпитанието. Той може да усили, да укрепне това мислене в себе си.
Човек може да постави в центъра на съзнанието прости, лесно обозрими мисли и след това, изключвайки всички други мисли, да насочи и държи силата на душата върху такива представи.
Както един мускул се усилва, когато постоянно и отново се напряга в посоката на същата сила, така се усилва и психическата сила по отношение на онази област, която царува в мисленето, когато прави упражнения по посочения начин. Трябва да подчертаем, на основата на тези упражнения трябва да стоят прости, лесно обозрими мисли. Защото през времето, когато прави такива упражнения, душата не трябва да бъде изложена на никакви влияния на нещо полусъзнателно или напълно несъзнателно. (Тук ние можем да дадем само принципа на такива упражнения; едно подробно описа ние и упътване, как трябва да се правят по отделно такива упражнения, се намира в книгите на Рудолф Щайнер "Как се добиват познания за по-висшите светове", "Тайната Наука" и в други антропософски книги*.) (*Книгите на Рудолф Щайнер са издадени във Философско-Антропософското Издателство при Гьотеанума в Дорнах (Швейцария)/.
към текста >>
Трябва да подчертаем, на основата на тези упражнения трябва да стоят прости, лесно обозрими
мисли
.
впечатленията на сетивата, за да стигне до закони (природни закони); обаче изследователят на сетивния свят трябва да си каже: това мислене, което извира от мене, не прибавя нещо действително към действителността на сетивния свят. Обаче положението се изменя веднага, когато не спираме при мисленето, докато човекът стига първо чрез живота и възпитанието. Той може да усили, да укрепне това мислене в себе си. Човек може да постави в центъра на съзнанието прости, лесно обозрими мисли и след това, изключвайки всички други мисли, да насочи и държи силата на душата върху такива представи. Както един мускул се усилва, когато постоянно и отново се напряга в посоката на същата сила, така се усилва и психическата сила по отношение на онази област, която царува в мисленето, когато прави упражнения по посочения начин.
Трябва да подчертаем, на основата на тези упражнения трябва да стоят прости, лесно обозрими мисли.
Защото през времето, когато прави такива упражнения, душата не трябва да бъде изложена на никакви влияния на нещо полусъзнателно или напълно несъзнателно. (Тук ние можем да дадем само принципа на такива упражнения; едно подробно описа ние и упътване, как трябва да се правят по отделно такива упражнения, се намира в книгите на Рудолф Щайнер "Как се добиват познания за по-висшите светове", "Тайната Наука" и в други антропософски книги*.) (*Книгите на Рудолф Щайнер са издадени във Философско-Антропософското Издателство при Гьотеанума в Дорнах (Швейцария)/.
към текста >>
Близко е до ума да се направи възражението, че някой, който се отдава така с цялата сила на определени, поставени в центъра на съзнанието
мисли
, е изложен на всевъзможни самовнушения и тем подобни, и че той навлиза просто в областта на своето въображение.
Близко е до ума да се направи възражението, че някой, който се отдава така с цялата сила на определени, поставени в центъра на съзнанието мисли, е изложен на всевъзможни самовнушения и тем подобни, и че той навлиза просто в областта на своето въображение.
Обаче Антропософията показва същевременно, как трябва да протичат упражненията, за да отпадне това възражение. Тя показва, как през време на упражнението човек върви напред в своето съзнание по един напълно разсъдлив начин както при решението на една аритметическа или геометрическа задача. Както в математиката съзнанието не може да се отклони никъде в несъзнателното, така и през време на горепосоченото упражняване не може да му се случи нещо подобно, ако той правилно спазва указанията на Антропософията.
към текста >>
Когато в моменти на самонаблюдение насочваме поглед върху обикновеното мислене, ние намираме
мисли
те сянкообразни, бледи в сравнение с впечатленията, които сетивата дават.
Преследвайки това упражняване човек стига до едно укрепване на силата на мисленето, за което по-рано не е имал никакво предчувствие. Той чувствува в себе си царуващата сила на мисленето като едно ново съдържание на неговото човешко същество. И едновременно с това съдържание на собственото човешко същество се разкрива едно съдържание на света, което човек по-рано може би е предчувствувал, но не го е познавал чрез опит.
Когато в моменти на самонаблюдение насочваме поглед върху обикновеното мислене, ние намираме мислите сянкообразни, бледи в сравнение с впечатленията, които сетивата дават.
Това, което човек възприема сега в укрепналата сила на мисленето, съвсем не е бледо и сянкообразно; то е пълно със съдържание, конкретно-образно; то притежава една много по-интензивна действителност отколкото съдържанието на сетивните впечатления. За човека изгрява един нов свят, когато е разширил по посочения начин силата на своята възприемателна способност. Когато човек се научава да възприема в този свят, както по-рано можеше да възприема само в сетивния свят, на него му става ясно, че всички природни закони, които по-рано е познавал, важат само във физическия свят; и че същността на света, в който сега е навлязъл, се състои в това, че неговите закони са други, даже противоположни на тези на физическия свят. В този свят не важи законът на притегателната сила на Земята, а обратно, явява се една сила, която действува не от центъра на Земята навън, а действува обратно така, че нейната посока върви от окръжността на вселената към центъра на Земята. Съответното важи и за другите сили на физическия свят.
към текста >>
Тя се нарича имагинативна не поради това, че имаме работа с "въображения", а защото съдържанието на съзнанието е изпълнено не със сянкообразни
мисли
, а с образи (имагинация образно виждане).
В Антропософията добита чрез упражнение способност на човека да вижда този свят се нарича имагинативна сила на познанието.
Тя се нарича имагинативна не поради това, че имаме работа с "въображения", а защото съдържанието на съзнанието е изпълнено не със сянкообразни мисли, а с образи (имагинация образно виждане).
И както чрез възприятието на сетивата човек се чувствува в непосредствено изживяване на една действителност, така е също и в психическата дейност на имагинативното познание. Светът, към който се отнася това познание, е наречен Антропософия етерен свят. Тук не се касае за хипотетичния етер на съвременната физика, а за нещо действително духовно виждано. Това име е дадено в съгласие с по-стари инстинктивни предчувствия нямат вече никаква познавателна стойност в сравнение с това, което понастоящем може да бъде ясно познато. Но когато искаме да назовем нещо, ние все пак се нуждаем от имена.
към текста >>
В течение на земния живот една част от тези сили се освобождава от работа по изграждането и растежа на човешкото физическо тяло и се превръща в сили на мисленето, а именно в онези сили, които за обикновеното съзнание произвеждат сянкообразния свят на
мисли
те.
Физическите закони действуват като разливащи се от Земята; етерните закони действуват като вливащи се от всички страни на мировата окръжност към земята. Ние разбираме развитие то на растителния свят само тогава, когато виждаме в него съвместното действие на земно-физическото и на космическо-етерното. Така е и по отношение на етерното тяло на човека. Чрез него в човека става нещо, което не е едно продължение на закономерното действие на силите на физическото тяло, а има за основа това, че физическите вещества, вливайки се в етерното, се освобождават първо от техните физически сили. Тези действуващи в етерното тяло сили развиват тяхната дейност в началото на човешкия земен живот най-ясно през време на развитието на човешкия зародиш в утробата на майката като формиращи и произвеждащи растежа сили.
В течение на земния живот една част от тези сили се освобождава от работа по изграждането и растежа на човешкото физическо тяло и се превръща в сили на мисленето, а именно в онези сили, които за обикновеното съзнание произвеждат сянкообразния свят на мислите.
към текста >>
От най-голямо значение е да се знае, че обикновените сили, с които човек
мисли
, са префинените сили, които формират физическото тяло и произвеждат неговия растеж.
От най-голямо значение е да се знае, че обикновените сили, с които човек мисли, са префинените сили, които формират физическото тяло и произвеждат неговия растеж.
Във формирането и растежа на човешкия физически организъм се изявява нещо духовно. Защото това духовно се явява след това в течение на живота като духовна сила на мисленето. И тази сила на мисленето е само една част от силата на формирането и растежа, която е имала в началото на човешкия живот. Само затова, че когато неговото формиране и растеж са напреднали, т.е., когато те са завършени до определена степен, човекът още се развива по-нататък, етерно-духовното, като тъче и живее в организма, може да се яви по-нататък в живота като сила на мисленето. Така на имагинативното духовно виждане формиращата (пластична) сила се явява от една страна като нещо етерно-духовно, което от друга страна се явява като душевно съдържание на мисленето.
към текста >>
И за да се развие това виждане, не се постъпва така, че да се
мисли
по-нататък с обикновеното мислене; също така не се измисля един друг свят чрез силата на въображението; напротив човешкото познание бива разширено по един съвършено точен начин и това разширение дава също опитността върху един разширен свят.
Ако проследим сега веществеността на земните материи в етерното формиране, ние трябва да кажем: тези материи, тези вещества приемат навсякъде, където влизат в етерните формиращи сили, една същност, чрез която се отчуждават от тяхната физическа природа. В това отчуждава не те влизат в един свят, в който насреща им идва духовното и ги превръща в своята собствена същина. Да се издигне човек до етерно-живото същество на човека, както това бе описано тук, е нещо съществено различно от ненаучното твърдение, че съществува една "жизнена сила", което твърдение беше нещо общо прието до средата на 19-то столетие, за да се обяснят живите тела. Тук става дума за действително виждане за духовното възприемане на една жива същност, която съществува в човека както и във всичко живо, така както съществува физическото тяло.
И за да се развие това виждане, не се постъпва така, че да се мисли по-нататък с обикновеното мислене; също така не се измисля един друг свят чрез силата на въображението; напротив човешкото познание бива разширено по един съвършено точен начин и това разширение дава също опитността върху един разширен свят.
към текста >>
Както се прилага една повишена сила, за да може човек да се концентрира върху
мисли
, които поставя в центъра на свое то съзнание, прилагайки също така една повишена сила, той може да подтисне имагинациите (образите на една духовно-етерна действителност).
Упражненията, които произвеждат едно по-висше възприятие, могат да бъдат продължени.
Както се прилага една повишена сила, за да може човек да се концентрира върху мисли, които поставя в центъра на свое то съзнание, прилагайки също така една повишена сила, той може да подтисне имагинациите (образите на една духовно-етерна действителност).
Тогава той постига състоянието на изцяло празното съзнание. Той е само буден, без първото състояние на будност да има едно съдържание. (По-точни указания по въпроса се намират в горецитираните книги. )Обаче това будно състояние без съдържание не остава така. Опразнено то от всички физически, а също и от етерно-образни впечатления съзнание се изпълва с едно съдържание, което се влива в него от един действителен духовен живот, както във физическите сетива се вливат впечатленията от физическия свят.
към текста >>
В съзнателното мислене от телесното изграждане се отделят
мисли
те и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания.
Астралното тяло си изгражда свои органи; то отново ги разгражда, като прави да се развие дейността на чувствуването в съзнанието на душата; Азът си изгражда своята "азова организация"; то отново я разгражда, когато дейността на волята се развива в себе съзнанието. Духът се развива сред човешкото същество не на основата на съграждащата дейност на материята, а на основата на разграждащата. Там, където в човека трябва да действува духът, там материята трябва да се оттегли от своята дейност. Още раждането на мисленето сред етерното тяло почива не на продължението на етерната същност, а на едно разграждане на същата. Съзнателното мислене става не в процеси на формирането и растежа, а в такива на разрушението на формата и на увяхването, на умиране то, които постоянно стават в етерните процеси.
В съзнателното мислене от телесното изграждане се отделят мислите и се превръщат като душевни образувания в човешки изживявания.
Ако гледаме на човешко то същество само от основата на едно такова познаване на човека, ние забелязваме, как можем да проникнем с погледа както в цялостния човек така и в един отделен орган само тогава, когато знаем, как в него действуват физическото, етерното, астралното тяло и Азът. Има органи, в които действува предимно Азът; има такива, в които Азът действува само малко, а напротив преобладава физическата организация.
към текста >>
И ние можем да
мисли
м за лечебни средства само тогава, когато развием едно знание върху това, как едно земно вещество или един земен процес се отнася към етерното, към астралното и към Аза.
И ние можем да мислим за лечебни средства само тогава, когато развием едно знание върху това, как едно земно вещество или един земен процес се отнася към етерното, към астралното и към Аза.
Защото само тогава, чрез внасянето на едно земно вещество в човешкия организъм или чрез третиране с една земна дейност можем да произведем, щото по-висшите членове на човешкото същество да могат да разгръщат тяхна та дейност безпрепятствено, или също земната материя да намери една подкрепа във внесеното лечебно средство, за да навлезе в пътя, в който тя може да бъде основа на земното действие на духовното.
към текста >>
94.
2. Защо се разболява човек?
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Който размишлява върху факта, че човек може да се разболее, той навлиза в едно противоречие, когато иска да
мисли
чисто естествено-научно, за което противоречие трябва първо да приеме, че то лежи в саматасъщност на съществуванието.
Който размишлява върху факта, че човек може да се разболее, той навлиза в едно противоречие, когато иска да мисли чисто естествено-научно, за което противоречие трябва първо да приеме, че то лежи в саматасъщност на съществуванието.
Това, което става в процеса на разболяването, то е, разгледано повърхностно, един природен процес. Това, което на дадено място става в здравото състояние, е обаче също един природен процес. Ние познаваме първо природни процеси само чрез наблюдение в извън човешкия свят и чрез наблюдение на човека само до толкова, като устройваме това наблюдение точно така, както това на външната природа. При това ние си представяме човека като една част от природата; като една такава част на природата, в която процесите, които могат да се наблюдават вън от нея, са много сложни, но все пак от същия род, както тези външни природни процеси. Обаче тук изниква от тази гледна точка един въпрос, на който не може да се отговори: как се раждат в човека за животното не ще говорим тук природни процеси, които са противоположни на тези на здравето?
към текста >>
Когато наблюдаваме един предмет или един процес на външния свят, ние имаме факта, че
мисъл
та в човека и наблюдаваното не стоят в живо взаимодействие, а са независими едно от друго.
Но мисленето също има своята физическа основа в организма. При здравото състояние то е отделено от организма още повече отколкото чувствуването. Духовното виждане намира освен астралното тяло един азов организъм, който се проявява психически свободно в мисленето. Ако човек се потопява с този азов организъм интензивно в своето тяло, настъпва едно състояние, което прави наблюдението на собствения организъм подобно на това на външния свят.
Когато наблюдаваме един предмет или един процес на външния свят, ние имаме факта, че мисълта в човека и наблюдаваното не стоят в живо взаимодействие, а са независими едно от друго.
За един човешки крайник това се явява тогава, когато той е парализиран. Тогава той става външен свят. Азовият организъм не е вече само леко свързан с крайника както при здравото състояние, така че в движението да може да се свърже с него и веднага отново да се отдели; той се потопява трайно в крайника и не може вече да се оттегли от него. Тук отново процесите на здравото движение на един крайник и неговото парализиране стоят едно до друго в тяхното родство. Ние виждаме това ясно: здравото движение е едно започнало парализиране, което веднага е премахнато още в неговото начало.
към текста >>
95.
3. Явленията на живота
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Измамата, която ни кара да
мисли
м, че в организма веществата на външния свят продължават да действуват по техния начин, се поражда чрез това, че това се явява така пред обикновения химически начин на мислене.
Ние не можем да стигнем до едно разбиране на здравия и болния човешки организъм, ако си представяме, че начинът на действие на някое прието с храната вещество от външната природа просто бива продължен във вътрешността на организма. Не се касае за едно такова продължение на действието, което наблюдаваме при веществото вън от човешкия организъм, а за преодоляването, за побеждаването на това действие.
Измамата, която ни кара да мислим, че в организма веществата на външния свят продължават да действуват по техния начин, се поражда чрез това, че това се явява така пред обикновения химически начин на мислене.
Този химически начин на мислене се подава според своите изследвания на вярването, че например водородът съществува в организма така, както във външната природа, защото в приетите като хранителни средства ястия и пития, и след това отново в отделените от човешкия организъм продукти: въздух, пот, урина, извержения и в секрециите, като жлъчка, се намира този водород. Днес не се чувствува никаква необходимост да се зададе въпросът, какво е станало междувременно в организма с веществото, което се явява като водород преди влизането в организма и след неговото излизане.
към текста >>
96.
8. Дейности в човешкия организъм. Daibetes mellitus
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Нервната система
мисли
така да се каже самостоятелно, наред с мислещия човек.
Всичко, което изтръгва азовия организъм от упражняваното действие в дейността на тялото, поощрява захарната болест: възбуждания, които се явяват не изолирано, а се повтарят; интелектуални пресилвания; наследствено обременение, което възприпятствува едно нормално включване на азовия организъм в общия човешки организъм. Всичко това е свързано същевременно с факта, че в организма на главата стават такива процеси, които всъщност би трябвало да бъдат процеси успоредни на духовно-душевната дейност, които обаче падат вън от тази успоредност поради това, че тази дейност протича прекалено бързо и прекалено бавно.
Нервната система мисли така да се каже самостоятелно, наред с мислещия човек.
Но това е една дейност, която нервната система би трябвало да изпълнява само през време на сън.
към текста >>
97.
15. Метод на лечението
GA_27 Основи на едно разширено лечебно изкуство
Можем да наблюдаваме това от факта, че
мисли
телната инициатива, сферата на волята и цялата сплотеност на съществото изпитват една промяна към доброто.
Но положението може да бъде и обратно. Неправилността може да се яви като причина между астралната и етерната дейност в мозъчната система. Тогава последствието е анормалната дейност на сърцето. Тогава в процеса на обмяната на веществата трябва да внесем например соли на сярната киселина. Тези соли действуват върху етерния организъм на мозъка така, че предизвикват в него една сила на привличане към астралното тяло.
Можем да наблюдаваме това от факта, че мислителната инициатива, сферата на волята и цялата сплотеност на съществото изпитват една промяна към доброто.
Тогава ще бъде вероятно необходимо да бъдат подсилени и подкрепени чрез една медна сол в действието, което те трябва да добият отново върху кръвообращателната система. Ще се забележи, че целият организъм отново влиза в неговата редовна дейност, когато заменим свръхдейността на астралното тяло и на азовия организъм предизвикана чрез физическия и етерния организъм чрез една произведена отвън дейност в съответния орган на тялото. Организмът има тенденцията да изправи своята липса. Ето защо той се възстановява отново, когато изкуствено регулираме някаква неправилност за определено време така, че срещу един вътрешно предизвикан процес водим борба чрез един подобен процес, който произвеждаме от вън.
към текста >>
98.
Моят жизнен път или пътят, истината и животът на Рудолф Щайнер – предговор към българското издание от д-р Трайчо Франгов
GA_28 Моят жизнен път
Подхождайки само по този начин, с пълно доверие към своите читатели, един автор може да ги направи съмишленици, съучастници в своите
мисли
, чувства и дела.
И това е общочовешкият елемент. Какъв трябва да бъде животът на един човек, за да бъде той описан? Доколко човек осъзнава отговорността си пред обществото и склонен ли е на абсолютна честност по отношение на вътрешния си душевен живот?
Подхождайки само по този начин, с пълно доверие към своите читатели, един автор може да ги направи съмишленици, съучастници в своите мисли, чувства и дела.
към текста >>
Това е и времето, когато в душата му се появяват първите
мисли
и зародиши на бъдещата „Философия на свободата“.
Изпитвайки любов и уважение както към хората от кръга на деле Грацие, така и към своя учител и бащински приятел – Шрьоер, Щайнер в същото време се чувства емоционално разкъсан на две, поради техния антагонизъм.
Това е и времето, когато в душата му се появяват първите мисли и зародиши на бъдещата „Философия на свободата“.
Идеята за свободата ще премине през целия му живот.
към текста >>
99.
I. Преживявания през детството
GA_28 Моят жизнен път
В
мисли
те си не можех да видя нещо като образи, които човек си съставя за нещата от реалността, а откровения на един духовен свят на тази душевна сцена.
Казвах си: предметите и процесите, които възприемат сетивата, са в пространството. Но също както това пространство е извън човека, във вътрешността му трябва да се намира един вид душевно пространство, което да е арена за духовните същества и процеси.
В мислите си не можех да видя нещо като образи, които човек си съставя за нещата от реалността, а откровения на един духовен свят на тази душевна сцена.
Геометрията ми се струваше като знание, което привидно е създадено от самия човек, което обаче въпреки това има значение, напълно независимо от него. Като дете си казвах, разбира се, смътно, по-скоро чувствах, че човек трябва да носи у себе си знанието за духовния свят така, както геометрията.
към текста >>
Той винаги вървеше с наведена глава, сякаш потънал в
мисли
.
За жителите на селото тя беше забулена в тайна и те си измисляха най-чудновати легенди за нея. Водеща роля в тази масонска ложа се падаше на директора на намиращата се в края на селото кибритена фабрика. Освен него сред хората, които пряко участваха в нея, бяха още само един друг директор на фабрика и един търговец на дрехи. Иначе значението на ложата се забелязваше само поради факта, че от време на време идваха непознати гости „отдалеко“, които се струваха на селяните във висша степен злокобни. Търговецът на дрехи беше забележителна личност.
Той винаги вървеше с наведена глава, сякаш потънал в мисли.
Наричаха го „преструванко“ и поради неговата странност хората нямаха нито възможност, нито потребност да го заговарят. Масонската ложа се събираше в неговата къща.
към текста >>
100.
II. Ученически години
GA_28 Моят жизнен път
От всичко това на баща ми му хрумна
мисъл
та, че тъй като съм толкова напреднал, изобщо няма нужда да прекарвам цяла година в градското училище, а трябва да тръгна направо в реалното училище.
От всичко това на баща ми му хрумна мисълта, че тъй като съм толкова напреднал, изобщо няма нужда да прекарвам цяла година в градското училище, а трябва да тръгна направо в реалното училище.
Така че няколко дни след това бях на приемния изпит за него. Там не се получи толкова добре, колкото преди, но все пак бях приет. Беше октомври 1872 г.
към текста >>
Той изграждаше от отделните елементи всичко толкова ясно, че за
мисъл
та беше във висша степен благодат да го следва.
Към това се прибави и нещо друго. В трети клас имахме един учител, който наистина отговаряше на „идеала“, стоящ пред душата ми. Него можех да следвам. Той преподаваше по аритметика, геометрия и физика. Часовете му бяха изключително систематични и прегледни.
Той изграждаше от отделните елементи всичко толкова ясно, че за мисълта беше във висша степен благодат да го следва.
към текста >>
Какво е
мисли
л някой за него с одобрение или неодобрение, ми беше напълно неизвестно.
Когато тогава Кант навлезе в сферата на моето мислене, все още не знаех ни най-малко за мястото му в духовната история на човечеството.
Какво е мислил някой за него с одобрение или неодобрение, ми беше напълно неизвестно.
Безграничният ми интерес към критиката на чистия разум възникна изцяло от моя най-личен душевен живот. По един момчешки начин се стремях да разбера какво е в състояние да постигне човешкият разум по отношение на едно истинско прозрение в същината на нещата.
към текста >>
Усещанията, които имах по отношение на тези стремления на
мисъл
та, бяха повлияни от две страни.
Усещанията, които имах по отношение на тези стремления на мисълта, бяха повлияни от две страни.
От една страна, исках да изградя мисленето у самия себе си по такъв начин, че всяка мисъл да бъде напълно ясна, така че никоя неопределена мисъл да не може да го тласне в произволна посока. От друга страна, исках да създам у себе си хармония между един такъв начин на мислене и религиозното учение. Защото тогава то също ме ангажираше в най-висша степен. Точно в тази област имахме наистина чудесни учебници. От тях попивах с истинска всеотдайност догматиката и символиката, описанието на богослужението и историята на църквата.
към текста >>
От една страна, исках да изградя мисленето у самия себе си по такъв начин, че всяка
мисъл
да бъде напълно ясна, така че никоя неопределена
мисъл
да не може да го тласне в произволна посока.
Усещанията, които имах по отношение на тези стремления на мисълта, бяха повлияни от две страни.
От една страна, исках да изградя мисленето у самия себе си по такъв начин, че всяка мисъл да бъде напълно ясна, така че никоя неопределена мисъл да не може да го тласне в произволна посока.
От друга страна, исках да създам у себе си хармония между един такъв начин на мислене и религиозното учение. Защото тогава то също ме ангажираше в най-висша степен. Точно в тази област имахме наистина чудесни учебници. От тях попивах с истинска всеотдайност догматиката и символиката, описанието на богослужението и историята на църквата. За мен тези учения бяха от жизненоважно значение.
към текста >>
Идеята, че може да има „нещо“, което да остане извън обхвата на мисленето и над което човек просто да си „блъска главата“, за мен беше непоносима
мисъл
.
От друга страна, непрекъснато ме занимаваха възможностите на способността за мислене у хората. Усещах, че мисленето може да се развие в сила, която действително да обхване нещата и процесите в света.
Идеята, че може да има „нещо“, което да остане извън обхвата на мисленето и над което човек просто да си „блъска главата“, за мен беше непоносима мисъл.
Това, което е в нещата, трябва да може да влезе в човешките мисли, така си повтарях отново и отново.
към текста >>
Това, което е в нещата, трябва да може да влезе в човешките
мисли
, така си повтарях отново и отново.
От друга страна, непрекъснато ме занимаваха възможностите на способността за мислене у хората. Усещах, че мисленето може да се развие в сила, която действително да обхване нещата и процесите в света. Идеята, че може да има „нещо“, което да остане извън обхвата на мисленето и над което човек просто да си „блъска главата“, за мен беше непоносима мисъл.
Това, което е в нещата, трябва да може да влезе в човешките мисли, така си повтарях отново и отново.
към текста >>
Първо пишех собственото си съчинение, след което вече бях дал най-добрите си
мисли
по темата.
На съучениците от същия набор, на които помагах с уроците, трябваше да пиша преди всичко съчиненията по немски. Тъй като трябваше да правя тези съчинения и за самия себе си, се налагаше да намирам различни форми за разработка на всяка тема, която ни беше задавана. Често се чувствах поставен в истински трудно положение.
Първо пишех собственото си съчинение, след което вече бях дал най-добрите си мисли по темата.
към текста >>
Така внасяте единствено объркване в
мисли
те си.“ Изобщо не можех да разбера защо да трябва да внасям объркване в
мисли
те си чрез четене на същите книги, от които той черпеше собствените си идеи.
Когато стигна до обсъждане на гореспоменатото съчинение, той сви ъгъла на устните си с дълбока ирония и каза: „Вие пишете нещо за психологическа свобода. Такава обаче изобщо не съществува.“ Аз възразих: „Мисля, че това е заблуда, господин професоре, „психологическа свобода“ има. Не съществува само „трансцедентална свобода“ в обикновеното съзнание.“ Гънките на устните на учителя отново се изпънаха. Той ме погледна с всепроникващ поглед, след което каза: „Вече от дълго време забелязвам във вашите съчинения, че разполагате с философска библиотека. Бих искал да ви посъветвам да не я четете.
Така внасяте единствено объркване в мислите си.“ Изобщо не можех да разбера защо да трябва да внасям объркване в мислите си чрез четене на същите книги, от които той черпеше собствените си идеи.
Така че отношенията между нас си останаха напрегнати.
към текста >>
И тъй като не я обичаше, му харесваше да
мисли
по своя елементарен начин: руснаците, които през 1849 г.
Това всъщност въобще не беше необходимо в тамошния от край време немски район. Но унгарското правителство работеше за това, в унгарските ж.п. линии, дори и в частните, да се назначават служители, владеещи унгарски език. Баща ми обаче искаше да запази поста си в Нойдьорфл дотогава, докато не завърша училище във Винер Нойщат. Поради тези факти той недолюбваше Унгария.
И тъй като не я обичаше, му харесваше да мисли по своя елементарен начин: руснаците, които през 1849 г.
показаха на Унгария „кой е господарят“. Този начин на мислене се проявяваше с голяма разпаленост, но все пак и с изключително топлото отношение на баща ми към приятеля му „туркофил“ в лицето на неговия заместник. Градусът на споровете понякога се покачваше наистина много. Взаимните изблици на тези двама души силно ме интересуваха, докато политическите им виждания – почти никак. Защото тогава за мен беше далеч по-важно да си отговоря на въпроса: доколко може да бъде доказано, че в мисленето на хората действа реалният дух?
към текста >>
101.
III. Студентски години
GA_28 Моят жизнен път
Вярвах, че с тази книга осъзнавам, че ми е необходимо щателно занимание с всички въпроси, породени у
мисли
телите от Кант.
Сега исках да стигна и до по-добро разбиране на Кант от това, което бях успял да постигна дотогава. В „Критика на чистия разум“ обаче това разбиране отказваше да се разкрие пред мен. Така че се залових с „Пролeгомени към всяка бъдеща метафизика“.
Вярвах, че с тази книга осъзнавам, че ми е необходимо щателно занимание с всички въпроси, породени у мислителите от Кант.
Започнах да работя все по-съзнателно върху изливането в мисли на непосредственото възприятие за духовния свят, което имах. Докато бях погълнат от тази вътрешна работа, се опитвах да се ориентирам по пътищата, по които поемаха мислителите от времето на Кант и тези от следващата епоха. Изучавах сухия трезв „трансцендентален синтетизъм“ на Траугот Круг също толкова ревностно, колкото се вживявах и в трагизма на познанието, до който достига Фихте, когато пише „Предопределението на човека“. „История на философията“ на Тило от школата на Хербарт разшири погледа ми върху развитието на философското мислене през епохата на Кант. Проправих си път и към Шелинг и Хегел.
към текста >>
Започнах да работя все по-съзнателно върху изливането в
мисли
на непосредственото възприятие за духовния свят, което имах.
Сега исках да стигна и до по-добро разбиране на Кант от това, което бях успял да постигна дотогава. В „Критика на чистия разум“ обаче това разбиране отказваше да се разкрие пред мен. Така че се залових с „Пролeгомени към всяка бъдеща метафизика“. Вярвах, че с тази книга осъзнавам, че ми е необходимо щателно занимание с всички въпроси, породени у мислителите от Кант.
Започнах да работя все по-съзнателно върху изливането в мисли на непосредственото възприятие за духовния свят, което имах.
Докато бях погълнат от тази вътрешна работа, се опитвах да се ориентирам по пътищата, по които поемаха мислителите от времето на Кант и тези от следващата епоха. Изучавах сухия трезв „трансцендентален синтетизъм“ на Траугот Круг също толкова ревностно, колкото се вживявах и в трагизма на познанието, до който достига Фихте, когато пише „Предопределението на човека“. „История на философията“ на Тило от школата на Хербарт разшири погледа ми върху развитието на философското мислене през епохата на Кант. Проправих си път и към Шелинг и Хегел. Контрастът в начина на мислене на Фихте и на Хербарт преминаваше пред душата ми с цялата си интензивност.
към текста >>
Докато бях погълнат от тази вътрешна работа, се опитвах да се ориентирам по пътищата, по които поемаха
мисли
телите от времето на Кант и тези от следващата епоха.
Сега исках да стигна и до по-добро разбиране на Кант от това, което бях успял да постигна дотогава. В „Критика на чистия разум“ обаче това разбиране отказваше да се разкрие пред мен. Така че се залових с „Пролeгомени към всяка бъдеща метафизика“. Вярвах, че с тази книга осъзнавам, че ми е необходимо щателно занимание с всички въпроси, породени у мислителите от Кант. Започнах да работя все по-съзнателно върху изливането в мисли на непосредственото възприятие за духовния свят, което имах.
Докато бях погълнат от тази вътрешна работа, се опитвах да се ориентирам по пътищата, по които поемаха мислителите от времето на Кант и тези от следващата епоха.
Изучавах сухия трезв „трансцендентален синтетизъм“ на Траугот Круг също толкова ревностно, колкото се вживявах и в трагизма на познанието, до който достига Фихте, когато пише „Предопределението на човека“. „История на философията“ на Тило от школата на Хербарт разшири погледа ми върху развитието на философското мислене през епохата на Кант. Проправих си път и към Шелинг и Хегел. Контрастът в начина на мислене на Фихте и на Хербарт преминаваше пред душата ми с цялата си интензивност.
към текста >>
Впечатляваше ме строгата последователност на
мисли
те му.
И все пак всичко това събуждаше симпатия. После той бавно сядаше на един стол, отправяше дълъг поглед към аудиторията през очилата си, след което бавно и премерено ги сваляше, още веднъж поглеждаше без очила през кръга на слушателите си и след това започваше да изнася лекцията си, говорейки свободно, но в грижливо оформени изречения, произнесени по художествен начин. В езика му имаше нещо класическо. Но поради голямата дължина на изреченията му, слушайки, човек лесно изгубваше нишката на неговото изложение. Той представяше философията на Хербарт по малко по-модифициран начин.
Впечатляваше ме строгата последователност на мислите му.
Не беше така обаче и с останалите му слушатели. По време на първите три или четири лекции голямата зала, в която преподаваше, беше препълнена. „Практическа философия“ беше задължителна дисциплина за юристите през първата година. Те имаха нужда от подписа на професора в книжките си. След петия или шестия час повечето от тях така и не се вясваха вече.
към текста >>
Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите
мисли
в подходящите думи.
Шрьоер беше дух, който малко се интересуваше от систематика. Той мислеше и говореше, изхождайки от известна интуиция. При това изпитваше възможно най-голямо уважение към начина, по който изразява възгледите си с думи. Вероятно поради тази причина по време на лекциите си той никога не говореше свободно.
Имаше нужда да пише на спокойствие, за да може да отдели необходимото внимание на обличането на своите мисли в подходящите думи.
След това прочиташе написаното със силно вглъбен говор. Веднъж обаче той говорѝ свободно за Анастасиус Грюн и Ленау. Беше забравил ръкописа си. Но в следващия час отново разгледа темата, този път четейки. Никога не беше доволен от формата, която може да постигне, когато говори свободно.
към текста >>
Всяка негова
мисъл
трябваше да е абсолютно ясна и свързана с още много други.
При Франц Брентано, чиито лекции по „Практическа философия“ също посещавах, по това време ме интересуваше особено неговата личност. Той имаше остър ум и същевременно беше вглъбен. В начина, по който изнасяше лекциите си, имаше нещо церемониално. Слушах това, което казва, но във всеки един момент трябваше да внимавам за всеки негов поглед, за всяко движение на главата му, за всеки жест на изразителните му ръце. Той беше перфектен логик.
Всяка негова мисъл трябваше да е абсолютно ясна и свързана с още много други.
Във формата на тези поредици от мисли цареше възможно най-голяма логическа добросъвестност. Но имах чувството, че това мислене не идва от самия него. То никъде не се проникваше с действителността. Такова беше и цялостното поведение на Брентано. Той държеше ръкописа в ръката си толкова хлабаво, сякаш всеки момент можеше да се изплъзне измежду пръстите му.
към текста >>
Във формата на тези поредици от
мисли
цареше възможно най-голяма логическа добросъвестност.
Той имаше остър ум и същевременно беше вглъбен. В начина, по който изнасяше лекциите си, имаше нещо церемониално. Слушах това, което казва, но във всеки един момент трябваше да внимавам за всеки негов поглед, за всяко движение на главата му, за всеки жест на изразителните му ръце. Той беше перфектен логик. Всяка негова мисъл трябваше да е абсолютно ясна и свързана с още много други.
Във формата на тези поредици от мисли цареше възможно най-голяма логическа добросъвестност.
Но имах чувството, че това мислене не идва от самия него. То никъде не се проникваше с действителността. Такова беше и цялостното поведение на Брентано. Той държеше ръкописа в ръката си толкова хлабаво, сякаш всеки момент можеше да се изплъзне измежду пръстите му. С погледа си блуждаеше по редовете.
към текста >>
За мен преживяванията в
мисли
бяха същинското битие в една действителност, в която не можеше да има ни най-малко съмнение, тъй като я преживявах отново и отново.
За душевния ми живот тогава никак не беше леко, че философията, която учех от другите, в мисленето си не можеше да стигне до концепцията за духовния свят. От трудностите, които преживявах в това отношение, у мен започна да се изгражда нещо като „теория на познанието“. Животът в мислене постепенно започна да ми се струва като отблясък на това във физическия човек, което душата преживява в духовния свят.
За мен преживяванията в мисли бяха същинското битие в една действителност, в която не можеше да има ни най-малко съмнение, тъй като я преживявах отново и отново.
Струваше ми се, че сетивният свят не може да бъде преживян така пълно. Той съществува, но човек не може да го обхване така, както мислите. Във или зад него може да се крие неизвестна реалност. Но човекът е поставен в него. Така възникна въпросът: е ли този свят действителност, завършена в самата себе си?
към текста >>
Той съществува, но човек не може да го обхване така, както
мисли
те.
За душевния ми живот тогава никак не беше леко, че философията, която учех от другите, в мисленето си не можеше да стигне до концепцията за духовния свят. От трудностите, които преживявах в това отношение, у мен започна да се изгражда нещо като „теория на познанието“. Животът в мислене постепенно започна да ми се струва като отблясък на това във физическия човек, което душата преживява в духовния свят. За мен преживяванията в мисли бяха същинското битие в една действителност, в която не можеше да има ни най-малко съмнение, тъй като я преживявах отново и отново. Струваше ми се, че сетивният свят не може да бъде преживян така пълно.
Той съществува, но човек не може да го обхване така, както мислите.
Във или зад него може да се крие неизвестна реалност. Но човекът е поставен в него. Така възникна въпросът: е ли този свят действителност, завършена в самата себе си? Когато човек извежда от себе си мислите, хвърлящи светлина върху този сетивен свят, действително ли внася в него и нещо, което му е чуждо? Това изобщо не съответства на преживяването, което човек има, когато сетивният свят стои пред него и той прониква в него със своите мисли.
към текста >>
Когато човек извежда от себе си
мисли
те, хвърлящи светлина върху този сетивен свят, действително ли внася в него и нещо, което му е чуждо?
Струваше ми се, че сетивният свят не може да бъде преживян така пълно. Той съществува, но човек не може да го обхване така, както мислите. Във или зад него може да се крие неизвестна реалност. Но човекът е поставен в него. Така възникна въпросът: е ли този свят действителност, завършена в самата себе си?
Когато човек извежда от себе си мислите, хвърлящи светлина върху този сетивен свят, действително ли внася в него и нещо, което му е чуждо?
Това изобщо не съответства на преживяването, което човек има, когато сетивният свят стои пред него и той прониква в него със своите мисли. В такъв случай мислите все пак се оказват това, чрез което сетивният свят изразява себе си. По-нататъшното развитие на тези размишления по това време беше важна част от вътрешния ми живот.
към текста >>
Това изобщо не съответства на преживяването, което човек има, когато сетивният свят стои пред него и той прониква в него със своите
мисли
.
Той съществува, но човек не може да го обхване така, както мислите. Във или зад него може да се крие неизвестна реалност. Но човекът е поставен в него. Така възникна въпросът: е ли този свят действителност, завършена в самата себе си? Когато човек извежда от себе си мислите, хвърлящи светлина върху този сетивен свят, действително ли внася в него и нещо, което му е чуждо?
Това изобщо не съответства на преживяването, което човек има, когато сетивният свят стои пред него и той прониква в него със своите мисли.
В такъв случай мислите все пак се оказват това, чрез което сетивният свят изразява себе си. По-нататъшното развитие на тези размишления по това време беше важна част от вътрешния ми живот.
към текста >>
В такъв случай
мисли
те все пак се оказват това, чрез което сетивният свят изразява себе си.
Във или зад него може да се крие неизвестна реалност. Но човекът е поставен в него. Така възникна въпросът: е ли този свят действителност, завършена в самата себе си? Когато човек извежда от себе си мислите, хвърлящи светлина върху този сетивен свят, действително ли внася в него и нещо, което му е чуждо? Това изобщо не съответства на преживяването, което човек има, когато сетивният свят стои пред него и той прониква в него със своите мисли.
В такъв случай мислите все пак се оказват това, чрез което сетивният свят изразява себе си.
По-нататъшното развитие на тези размишления по това време беше важна част от вътрешния ми живот.
към текста >>
Струваше ми се опасно прибързано да доведа този ход на
мисли
чак до изграждане на собствени философски възгледи.
Но исках да бъда предпазлив.
Струваше ми се опасно прибързано да доведа този ход на мисли чак до изграждане на собствени философски възгледи.
Това ме подтикна към обстойно изучаване на Хегел. Начинът, по който този философ представя реалността на мисълта, ми беше близък. Но това, че стига само до един, макар и много жив мисловен свят, но не и до идеята за конкретен духовен свят, ме опечаляваше. Привличаше ме увереността на философската му мисъл, когато последователно преминава от една мисъл към друга. Виждах, че мнозина усещат противоречие между преживяване и ми слене.
към текста >>
Начинът, по който този философ представя реалността на
мисъл
та, ми беше близък.
Но исках да бъда предпазлив. Струваше ми се опасно прибързано да доведа този ход на мисли чак до изграждане на собствени философски възгледи. Това ме подтикна към обстойно изучаване на Хегел.
Начинът, по който този философ представя реалността на мисълта, ми беше близък.
Но това, че стига само до един, макар и много жив мисловен свят, но не и до идеята за конкретен духовен свят, ме опечаляваше. Привличаше ме увереността на философската му мисъл, когато последователно преминава от една мисъл към друга. Виждах, че мнозина усещат противоречие между преживяване и ми слене. За мен самото мислене беше преживяване, но такова, в което човек живее, а не идващо към човека отвън. Така че в продължение на доста дълго време Хегел ми беше много полезен.
към текста >>
Привличаше ме увереността на философската му
мисъл
, когато последователно преминава от една
мисъл
към друга.
Но исках да бъда предпазлив. Струваше ми се опасно прибързано да доведа този ход на мисли чак до изграждане на собствени философски възгледи. Това ме подтикна към обстойно изучаване на Хегел. Начинът, по който този философ представя реалността на мисълта, ми беше близък. Но това, че стига само до един, макар и много жив мисловен свят, но не и до идеята за конкретен духовен свят, ме опечаляваше.
Привличаше ме увереността на философската му мисъл, когато последователно преминава от една мисъл към друга.
Виждах, че мнозина усещат противоречие между преживяване и ми слене. За мен самото мислене беше преживяване, но такова, в което човек живее, а не идващо към човека отвън. Така че в продължение на доста дълго време Хегел ми беше много полезен.
към текста >>
Фактът, че изпитвах известен респект към хода на
мисли
те, характеризиращи теорията за еволюцията на организмите, направи за мен невъзможно да се откажа от тази концепция.
Фактът, че изпитвах известен респект към хода на мислите, характеризиращи теорията за еволюцията на организмите, направи за мен невъзможно да се откажа от тази концепция.
Произходът на висшите организми от низшите ми се струваше плодотворна идея, но свързването ѝ с това, което познавах като духовен свят – неизмеримо трудно.
към текста >>
Беше универсален
мисли
тел.
Но все пак изложението му беше въодушевяващо в най-добрия смисъл на думата. Той беше човек на строго индуктивния изследователски подход. На драго сърце за всичко, касаещо методите във физиката, цитираше книгата на Хюъл за индуктивните науки. За него Нютон беше връх във физическите изследвания. История на физиката той преподаваше в две части: първата от най-древни времена до Нютон, а втората – от Нютон до наши дни.
Беше универсален мислител.
От историческото разглеждане на проблемите на физиката той непрекъснато преминаваше към културноисторическите перспективи. В научните му лекции се появяваха дори и най-общи философски идеи. Така например той разглеждаше оптимизма и песимизма и говореше извънредно увлекателно за легитимността на издигането на научни хипотези. Неговото представяне на Кеплер и охарактеризиране на Юлиус Роберт Майер представляваха същински шедьоври на научното изложение.
към текста >>
А не би ли могло да се
мисли
за подобно състояние на съзнанието, което да опосредства истината за същността на нещата?
Тези мисловни процеси у Шилер ме привличаха. Те говореха за това, че човешкото съзнание трябва първо да бъде в определено състояние, за да си създаде отношение към явленията в света, отговарящо на същността на човека. С това ми беше дадено нещо, което внесе по-голяма яснота по въпросите, възникващи от наблюдението върху природата и изживяването на духовното. Шилер говореше за това състояние на съзнанието, което трябва да е налице, за да може да се изживее красотата на света.
А не би ли могло да се мисли за подобно състояние на съзнанието, което да опосредства истината за същността на нещата?
Ако това е основателно, значи човек не трябва най-напред да разглежда и изследва човешкото съзнание, както прави Кант, за да разбере дали то може да се приближи до истинската същност на нещата. А първо трябва да изследва състоянието на съзнанието, чрез което да може да влезе в такава връзка със света, че нещата и фактите да му разкрият своята същност.
към текста >>
Вярвах, че осъзнавам, че едно такова състояние на съзнанието до известна степен се постига, когато човек няма единствено
мисли
, които отразяват външните неща и процеси, но и такива, които самият той преживява като
мисли
.
Вярвах, че осъзнавам, че едно такова състояние на съзнанието до известна степен се постига, когато човек няма единствено мисли, които отразяват външните неща и процеси, но и такива, които самият той преживява като мисли.
Животът в мисли ми се показваше като съвсем различен от този, в който човек прекарва обичайното си битие, а също така прави и обичайните си научни изследвания. Ако прониква все по-дълбоко в преживяването на мислите, той открива, че това преживяване съответства на духовната действителност. Той потегля по душевния път към духа. Но по този вътрешен душевен път се стига до една духовна реалност, която може да се открие и във вътрешната същност на природата. Човек придобива по-дълбоко познание за природата, когато се обърне към нея, след като е съзрял в живи мисли реалността на духа.
към текста >>
Животът в
мисли
ми се показваше като съвсем различен от този, в който човек прекарва обичайното си битие, а също така прави и обичайните си научни изследвания.
Вярвах, че осъзнавам, че едно такова състояние на съзнанието до известна степен се постига, когато човек няма единствено мисли, които отразяват външните неща и процеси, но и такива, които самият той преживява като мисли.
Животът в мисли ми се показваше като съвсем различен от този, в който човек прекарва обичайното си битие, а също така прави и обичайните си научни изследвания.
Ако прониква все по-дълбоко в преживяването на мислите, той открива, че това преживяване съответства на духовната действителност. Той потегля по душевния път към духа. Но по този вътрешен душевен път се стига до една духовна реалност, която може да се открие и във вътрешната същност на природата. Човек придобива по-дълбоко познание за природата, когато се обърне към нея, след като е съзрял в живи мисли реалността на духа.
към текста >>
Ако прониква все по-дълбоко в преживяването на
мисли
те, той открива, че това преживяване съответства на духовната действителност.
Вярвах, че осъзнавам, че едно такова състояние на съзнанието до известна степен се постига, когато човек няма единствено мисли, които отразяват външните неща и процеси, но и такива, които самият той преживява като мисли. Животът в мисли ми се показваше като съвсем различен от този, в който човек прекарва обичайното си битие, а също така прави и обичайните си научни изследвания.
Ако прониква все по-дълбоко в преживяването на мислите, той открива, че това преживяване съответства на духовната действителност.
Той потегля по душевния път към духа. Но по този вътрешен душевен път се стига до една духовна реалност, която може да се открие и във вътрешната същност на природата. Човек придобива по-дълбоко познание за природата, когато се обърне към нея, след като е съзрял в живи мисли реалността на духа.
към текста >>
НАГОРЕ